Санчо, подай ми копието!

Четвърт век чакане за този филм си струваше. Цялото многоцветно въображение на Гилиъм се е включило в третия, най-сетне успешен щурм към идалгото от Ла Манча – и ето, великаните и злите магьосници са сразени, благородната Дама е свободна, рицарството тържествува. 

В "Човекът, който уби Дон Кихот“ ще видим кадри, любовно заети от филми, превърнали се в попкултурни икони – например ръката на падналия в последния си бой Джонатан Прайс, протягаща се към близката шпага, за миг ще ни напомни Боромир на Шон Бийн, който иска меча си още само веднъж. Самият Джонатан Прайс (Кметът от "Барон Мюнхаузен“, отново на Гилиъм, 1988) в двойната роля на идалгото от Ла Манча и обущаря Хавиер Санчес е едновременно затрогващ и внушителен. Лудият старец лесно се превръща в мъдър мечтател и понякога – в ироник. Такъв трябва да бъде Дон Кихот. 

Адам Драйвър е далеч по-убедителен като режисьора Тоби и като Санчо Панса отколкото в ролята си на Кайло Рен от последните епизоди на "Междузвездни войни“. Под режисурата на Гилиъм този актьор се превръща от мелница в гигант. Ролята му е прецизно изградена и той бавно преминава от всекидневието ни през спомените си към невъзможното, но желано царство на рицарските фантазии… а то при това трябва да бъде отграничено от един друг свят – света на чудовищните фикс-идеи на Злия крал / Ханджията / руския мафиот Мишкин, изпълнен от Жорди Мойя. 

Разбира се, във филма има и руски мафиот. Нали някой трябва да приеме Дон Кихот, но да го направи с подигравка, с измама – както го прави Ханджията в романа на Сервантес. Това прелестно преживяване не бива да се преразказва, но "Човекът, който уби Дон Кихот“ умело възпроизвежда част от схемата на събитията в класическия роман и опитите да бъде измамен и подигран благородният идалго се редуват на различни степени по неговия път към идеала на рицарското странстване. И никой не е по-подходящ за ролята на магьосник, измамник, трикстер, повелител на сънищата от един мегаломански, но и инфантилно забавляващ се садист… именно, руски мафиот. 

За да бъде разказът пълен, на рицаря и неговия оръженосец им е нужна Дулсинея. Но за да бъде и симетричен, тя трябва да е не само страдаща, скрита и недостъпна, а и допълнена от лъже-Дулсинея, от Блудницата, Жената на Шефа, антипод на Дамата-в-беда. Жоана Рибейро и Олга Куриленко изпълняват тази двойна и объркваща роля. 

Филмът е пълен с двойни роли и функции. Изграден е от епизоди, които сякаш – само сякаш! – не произтичат един от друг, точно както е в рицарските романи, обичани от Дон Кихот. Сложната, поддаваща се най-вече на символно осмисляне сюжетна мрежа (а не линия) е колкото Гилиъмова, толкова и наистина успешен знак на почит към безумните авантюри на Амадис Галски, Ланселот, Пърсивал, Тристан или Тиранте ел Бланко. Преминаваме от свят в свят, от зрелище в зрелище, от карнавал в карнавал, от изкушение в изкушение… в крайна сметка, от една степен на съществуване към друга, защото рицарският поход по нещо напомня мистично преживяване, в което илюзиите се заместват с други, по-благородни илюзии, от мрак и самота, от светлина и надежда, от смъртна опасност, за да се стигне до нещо напълно непознато. Накрая и рицарят, и оръженосецът съвсем не са това, което са били в началото – и помежду им започват съвсем нови отношения. 

През целия филм ни съпровожда смехът, гигантски, Гилиъмовски, пантагрюелистичен, Сервантесов смях. Но ни съпровождат и сълзите, дори и сдържани. Човек, който остане хладен към зрелището, към този втори пореден мейкинг след "Изгубен в Ла Манча“, би бил твърде много критик и твърде малко зрител.

Преходът от сън в сън (или от действителност в действителност) е изпълнен  технически съвършено. Дори най-малките жестове и детайли следват от завършената естетика на рицарския абсурд, който тук е изведен от похабено клише обратно до символ. Това е качество, присъщо само на най-добрия разказ. Но и всеки символ може да бъде обърнат, пародиран, изкривен до собственото си отрицание. Удивителното е, че при цялото това любуващо се изобилие от пластове във филма може да бъде проследена и напълно издържана нишка на формалната сюжетна логика. Даже сражавайки се срещу Инквизицията и маврите, Санчо/Тоби не пропуска да извика, че се намира в съвременна Испания от XXI в. Друг е въпросът дали самата тя не е само фантазия. 

Музиката на Роке Баньос ("Алатристе“) подчертава всеки комичен, героичен и лиричен момент. Заедно с абсурдния хумор на Гилиъм и с яркия контраст между изискания речник на Дон Кихот и изнервените ругатни на неговия слуга тя води преживяването ни до разбирането, че сме зрители на съвършен филм. Всъщност – на съвършена история за победа, скрита в поражението. 

Няколко дни преди да гледам този филм се чудех дали има смисъл от част от нещата, които върша. Вече не. Санчо, подай ми копието, има зли великани на отсрещния хълм.