Кирил Кадийски и жанрът на виденията

Смята се, че на Данте са му били необходими около петнайсет години, за да напише трите кантики - „Ад”, „Чистилище”, „Рай”, издържани в популярния средновековен жанр на видението. Така, освен че ще положи основите на съвременния италиански език, гениалният флорентинец ще разгърне благодатно поле за изява на множество ревностни и непоколебими преводачи от най-различни краища на света, одързостили се да претворят тази божествена творба на своя език, без да отстъпват от висотата на оригинала. По случай 700 години от смъртта на прочутия италиански поет, философ и политически мислител издателство „Колибри“ поднесе на българските читатели нова, авторска версия на „Ад“, дело на Кирил Кадийски. Конгениален поетически превод – както може да се очаква от Кадийски, с предисловие и въвеждащи текстове от проф. Клео Протохристова. И ето че цели 47 години след последния поетичен превод на „Божествена комедия“, подписан от тандема Иван Иванов и Любен Любенов, настоящото издание позволява да съпреживеем величавото, безподобно „пътуване на Данте из отвъдното“ в неговата изумителна, хипнотично въздействаща поетическа форма. По този повод ви предлагаме интервю с Кирил Кадийски, дадено специално за АртАкция.

Г-н Кадийски, може ли днешният трескав читател, който не е запознат с предходни преводи на „Божествена комедия“ и на „Ад“ в частност, благодарение на вашия превод „да си съгради мост“ (по думите на проф. Клео Протохристова) над седемвековната бездна, която го дели от великия Данте?

Кирил Кадийски: Не е необходимо читателят да си „съгражда мост” – той вече е построен: новото издание на „Колибри“. Доскоро се вървеше по стария мост на Константин Величков, прекрасен като моста на Кольо Фичето край Бяла, но встрани от магистралния път. Вече красив паметник!

„Днешният трескав читател” може да профучи по новия мост с лъскавото си возило, но най-добре е да мине по него пеша – както са правили това първите читатели на Данте – ще има какво да види и вляво и вдясно, че и под моста – той е доста висок – и да си направи своите изводи, ако иска да продължи към Чистилището, а някои – макар и малцина – и към Рая. Тук говоря за съществуващите (несъществуващите) места, а не за преводите на  другите части на безсмъртната Дантева трилогия. Там няма защо да ходят, понеже ще затънат в словесни тресавища, не по-малко  ужасни от тия в Ада.

Как се ориентирахте в сложната средновековна система от алегории, значения, съотнасяния? Владимир Свинтила говори за поетическия превод като за огнена сплав, която вие очевидно владеете добре. Това не изключва вероятността да сте се натъкнали на „подводни камъни“ в процеса по претворяване на този така многозначен текст. 

Кирил Кадийски: Огнената сплав я владеят много добре дяволите, така че моите опоненти най-после могат да бъдат удовлетворени, не бъркат, като казват, че съм бил „голям дявол”. Дявол или не, важното е да си голям. Това на шега, разбира се. И като сме тръгнали така, да кажем нещо и за „подлавните” камъни, понеже в ада тече повече лава, нежели вода. Това, от което съм се пазил като дявол от тамян, е било да не прекрача не само в далечната Дантева епоха, но и в други още по-далечни времена, през които той самият свободно се движи, в неподходящо облекло. Бърнард Шоу има една пиеса за Жана д’Арк – отмяната на присъдата й в началото на двайсети век. Та там, пред средновековния трибунал, се явяват днешни представители, облечени в рединготи, цилиндри и прочее модерни атрибути, на което председателят на съда възкликва: какви са тия хора, с тия шутовски костюми. Така и аз през цялото време внимавах да не се покажа пред Вергилий и Данте я с анцуг, я с маратонки. Понеже един от предходните преводачи беше видял в не помня кой от кръговете на ада да се задава „ескадрон” от кентаври. Колко му беше да ми се привиди „ескадрила” от крилати демони. Разбира се, от такива лапсуси никой не е застрахован – един наш голям и уважаван поет в свой превод говори как някакъв елински младеж пристига в Александрия с... параход. А Радой Ралин облича (или съблича, не помня) една от героините на Молиер с... комбинезон. И аз така, на едно място ми дойде на сгода думата „пляка” – въглищен прах, черен пепеляк. Хем хубава за рима, хем чернилки в ада колкото щеш. Но ме сепнаха тия въглища, не бяха ли те от времето на индустриализацията? Разрових се и с облекчение открих, че въглищата са били познати и в древността, но не са ги използвали масово, само за някои ритуални огньове. Нещо повече, по времето на Данте, в един от италианските градове е била много известна някаква керамика, произвеждана в пещи на въглища. Но това са „битови” подробности. Както казвате, текстът е многозначен и трябва да се работи с повишено внимание. Да не забравяме и това, че аз минах през двоен ад, въображаемия на Данте и истинския на редакторката Силвия Вагенщайн.  Който не се е провирал през тия тесни врати, Церберът в Ада ще му се стори умилкващо се създание, малко грозновато, но не чак толкова страшно.

За читателите на АртАкция сигурно ще е любопитно кой от наличните преводи на „Ад“ е упражнил най-голямо влияние върху собствената ви рецепция за творбата на Данте. Впрочем версификационното майсторство при поетическия превод гарантира ли коректното дешифриране на „лабиринта от смисли“, вложен в нея? 

Кирил Кадийски: Докато работех, освен че пред мен беше огромната академична италианска тухла от хиляда и не знам вече колко страници, където на всяка страница имаше само по няколко тристишия и всичко останало беше подробни коментари и тълкувания на някои по-тъмни места, аз бях под силното „влияние” на всички налични български преводи, отделно на френски, руски, полски. Направи ми впечатление, че въпреки наличието на академични трактовки, някои преводачи си запазваха правото да дадат своя версия на проблемни места в текста. Това за мен не беше ново. Спомням си, че преди повече от петдесет години, когато превеждах „Слово за похода на Игор”, същите въпроси ме поставяха пред възможността да избирам. Все пак преводачът на поезия, и изобщо на художествена литература, не е консекутивен преводач, за да следва стриктно текста. Но и прекалени волности не са желани, защото вече нещата опират и до личните качества на преводача. 

Версификационното майсторство не е достатъчно. Но без него всичко останало е направо излишно. Тези, които си въобразяват, че липсата на майсторство може да бъде компенсирана с „вярност”, „преданост” към оригинала, не само дълбоко се заблуждават, но често  лъжат и читателя. Ето, слушайте:

Любов, която пламва и блести,

запали в този мойта плът цветуща,

а край обиден ми я похити…

Поезия никаква! Но да  вземем и смисъла. Тук Франческа говори за любовта им с Паоло („този”) и че любовта, която тя е разпалила в него и е намерила отклик и в самата нея, е била ликвидирана по един обиден начин – казано просто, били са убити. Да не говорим, че от гледна точка на граматиката този ”край обиден” може да накара някой зевзек да си направи каламбур: аджеба „краят” обидил ли се е някому, или е постъпил обидно. А в оригинала нещата са казани къде по-просто и затова по-точно:

…. в сърцето му любов да запрелива

към мойта прелест и смъртта  раздор

да  всее пак и с кръв да ни оплиска

и ни покрие името с позор…

Така че, ако се върнем на въпроса ви, версификационното майсторство (майсторлъкът) „позор ли е, или слава”?...

Казват, че перото на гения често превъзхожда самия гений. Така първоначалната идея на гениалния флорентинец да разкаже една метафизична приказка за спасението на човешката душа прераства в монументално пророческо откровение…  Какво мислите за суровото отношение на поета към слабоволието и апатията? „Дребните хорица“ са обречени да се носят безкрайно из Преддверието на Ада, на тях дори „смъртта затваря им вратата“.

Кирил Кадийски: Много често писателят тръгва за някъде и пристига другаде. Сервантес с „Дон Кихот” е искал да се изгаври с рицарския роман. А какво се е получило! Така и Данте – от спасител на човешката душа се превръща в пророк, както казвате, и в спасител на самото човечество. Доколкото то е способно, разбира се, да си вади съответните поуки и да се спасява само. Добрите – добре, ще получат рая. Лошите ги чака нещо още по-лошо от самите тях – Ада. Какво да кажем за ония наистина „дребни хорица”, които понякога дават и цялостния облик на едно общество, да не кажем на човечеството. Много често от уличния метач до крал или президент се вихри самата посредственост. Тях дори смъртта не ги ще и подло ги оставя на живота – може би това е най-голямото й отмъщение за нейния брат. И затова той – животът – е на тоя хал... Хайде, че вече твърде много напреднахме към съвремието.

В Ада поетът „среща“ действителни исторически лица, изкупващи грехове. Мрачната гора например е алегория на хаоса в раздробена средновековна Италия. Тези страници резонират и с нашата действителност – времената може да се менят, но трагикомедията на човешките нрави продължава. Има ли какво да научат днешните политици от Данте?

Кирил Кадийски: „Илиада”, „Енеида”, „Божествена комедия”, драмите на Шекспир са пълни с поучения. Но днешният човек все по-рядко се обръща към сериозната литература. Тия, които четат, четат ерзац работи. А политиците изобщо не четат. Навремето един кандидат-президент на въпроса чете ли, отговори категорично „Да!” Когато го попитаха какво точно чете в момента, отговори също така категорично – съобщи името, което до кампанията едва ли беше чувал, но неговите пиари, които са предвиждали подобна ситуация,  се бяха погрижили сакралното тогава, а и днес, име да излезе от устата  му. Скоро след президентските избори беше връчен и орден. С това българският политик се отчете пред българската литература.

Три века след написването на „Ад“ Шекспир ще напише, че адът е празен, защото всички дяволи са на земята… Сребролюбието ли е най-пагубният човешки порок днес, то ли ни обезличава? Данте заклеймява и лихварството, а Шекспир пише за нивелиращата сила на златото, която прави черния бял, грозния – хубав, долния – благороден…

Кирил Кадийски: Де да беше само сребролюбието! Ами самолюбието? И оттук – славолюбието? Любовта към славата по-малка ли е от тази към среброто? Забележете, човек се продава не за злато дори, ами за сребро... А дори и за нещо още по-незначително – славата. Иначе как да си обясним защо толкова люде напират да пишат – стихове, романи, драми, след като това не се заплаща добре, нещо повече – влизат в излишни разходи, като си издават сами безумните съчинения. Отговорът се натрапва сам – иска им се да станат известни. Да вкусят от славата. И защо не – някои вече са станали. И се самоопияняват. Примерът е заразителен. Някои стават дори издатели. Нищо че са кръгли нули. Известни в тесен кръг като хора, прочели малко повече книги от тия, които нищо не четат, те си въобразяват, че ще попаднат в по-елитни кръгове и дори славата да не ги докосне с крилото си, лек повей ще премине по челото им. И те го усещат, само че не осъзнават, че  това е така, понеже са в коридора на културата, което място е доста ветровито.

Хайде да затваряме интервюто, че взе доста да духа.