Ростислав Георгиев за пиесата „Женитба” от Гогол

Ростислав Георгиев е един от най-обещаващите млади режисьори в българския театър. Завършил в класа на проф. Маргарита Младенова в НАТФИЗ, той вече има богата творческа биография – от учебните си представления в Театрална работилница „Сфумато” до успешни постановки в театри в Плевен, Русе и София.

През 2023 г. той спечели Конкурса за млади режисьори в рамките на Балканския театрален фестивал и получи възможност да постави свой проект на сцената на Драматичен театър „Никола Вапцаров” - Благоевград. В началото на 2025 г. е премиерата на спектакъла му „Женитба” от Гогол, а през април предстои турне в три български града - София, Бургас и Сливен. Прочетете повече за творческия процес зад спектакъла в интервюто с Ростислав.

Кое е особеното в пиесата „Женитба” от Гогол, на какво би я оприличил? Защо искаш да разкажеш именно тази история?

Аз открих в тази пиеса нещо, което от доста време ме занимава в чисто театрален план, а то е успоредяването на театралното действие със затворения, вътрешен свят на пиесата. Тоест, възможността зрителят да бъде въведен като съучастник в случващото се. Да се създаде усещането, че действието на сцената наистина се случва тук и сега, и зрителят не е просто един индиферентен наблюдател зад „четвъртата стена“, а участник, без който то не може да се случи. Самите персонажи използват лексика, която си е чисто театрална – Подкальосин непрестанно е подтикван от Кочкарьов да извърши „действието“, което е заявил, че ще извърши в самото начало на пиесата. В най-критичния си момент Кочкарьов, за когото досега сме се чудили през цялото време защо върши това, защо помага на Подкальосин, какви са му мотивите, се обръща към зрителите със същия въпрос: „Защо го върша това? Знае ли изобщо човек защо върши едно или друго?“. Тази възможност за надхвърляне на сюжета в тематичен план и извеждането на теми и въпроси, които са надсюжетни, които са универсални и могат да се отнесат до всеки един човек, който присъства тук и сега в залата, са нещата, които силно ме привлякоха към тази пиеса.

 В описанието на спектакъла се споменава, че се фокусираш върху живия човек, а не върху социалния типаж. Как тази гледна точка промени начина, по който изгради персонажите?

Опитали сме се да се отнасяме към персонажите като към живи хора, да открием каква е болката на всеки един от тях, какво го вълнува, а не да ги квалифицираме, „да са ни ясни“ от самото начало, да гледаме високомерно на тях. Анатолий Ефрос, когато поставя „Женитба“, пише в своите бележки по повод един от най-комичните персонажи, към когото обикновено се подхожда с най-много предубеждения и „яснота“ от страна на изпълняващите го, „Защо актьорът си мисли, че е по-умен от Пържени-яйца?“ През емпатията и допускането, че в тези хора има много повече, от това, което проявяват, че имат свой вътрешен свят, искахме да се припознаем в тях, а не да ги коментираме и изопачаваме.

Според теб „женитбата“ в пиесата е по-скоро шанс за щастие или капан за личността?

Аз разграничавам спонтанната и непосредствена среща между Подкальосин и Агафя от институционализирането на тази среща, регламентирането ѝ, вкарването ѝ в определени рамки и превръщането ѝ в договор. Това вече създава усещането за капан, за ограничаване на свободата, за някакъв външен натиск. Докато в тяхната сцена – където се „срещат“ за първи път – те са едновременно „в другия“, „за другия“ и в същото време свободни и пълноценни като личности. Там те губят представа за времето и за всяка целесъобразност и са изцяло тук и сега в срещата с другия.

Как разбираш мотива за „бягството“ в края на пиесата? Това поражение ли е или избор?

Това е единственият избор, който Подкальосин прави. Във всеки случай, той е и поражение, но тук поражението е личен избор. За мен това е жест на бунт срещу обстоятелствата, срещу външния натиск от страна на останалите – женитбата да се случи „както е прието“. Срещата му с Агафя в тяхната сцена е нещо неочаквано и за двамата; тя е среща от друг порядък, далеч от прагматичните уговорки, които се опитват да им наложат. Преждевременната женитба би институционализирала тази тяхна „среща“, би я приземила, би убила в зародиш това, което евентуално може да покълне от нея.

 Как протече процесът на работа с актьорите? Имаше ли моменти, в които те предложиха нещо, което промени първоначалната ти концепция?

Кардинални промени на концептуално ниво не е имало. При изграждането на персонажите съм се опитал да се доверя на актьорите и през тяхната чувствителност и посоката, която аз подавам, да създадем тези хора възможно най-убедително. В този смисъл се разделих с някои мои първоначални представи за персонажите.

Кое е най-голямото предизвикателство при поставянето на класически текстове в съвременен контекст?

Това да откриеш кое в сърцевината на материята би резонирало днес, а не да се осъвременява чрез външни средства. Аз бих казал, че ние сме търсили универсализиране на случващото се – извеждане на голямото събитие, подадено от автора – женитбата. То засяга съществуването на всеки човек, независимо от времето, в което живее. То е архетипно събитие. В нашето представление всичко е подчинено на това – цялото действие се развива на едно място, което прави алюзия за сватбена зала, всички персонажи са в сватбени костюми – няма еполети, мундири и т.н. Зрителите са на самата сцена и присъстват като свидетели – както е и в сватбения ритуал.

Какви са следващите ти проекти и имаш ли желание отново да работиш по Гогол или други руски класици?

За следващи проекти на този етап не мога да споделя. По Гогол бих работил отново, но след време. От другите руски автори, към Чехов имам любопитство, но също не мисля, че ще посегна към него в близко бъдеще.

Мечтан режисьорски проект, който искаш да реализираш?

Нямам дългосрочни планове, защото всеки репетиционен процес разрушава голяма част от представите и предубежденията, които съм имал до момента за театъра.

Ростислав Георгиев Женитба Гогол театър постановка