Защо „Идиотски триъгълник“ е идеалният превод на „Triangle of Sadness“?

Борис Байков за филма на Рубен Естлунд.

„Триъгълник на тъгата“ – така кастинг-агентите наричат бръчиците на челото, които се получават, когато свиваме веждите си. Звучи красиво и е заглавието на новия филм на Рубен Естлуд „Triangle of Sadness“ (режисьор на друга „Златна палма“ от Кан с геометрична фигура в името – „Квадратът“). Българският му превод е „Идиотски триъгълник“ и на пръв поглед няма нищо общо с оригинала.


Океан, яхта, организиран екипаж и вечно пиян капитан. На борда има само заможни бели хора – руски богаташ, британски пенсионери производители на оръжие, самотен ИТ-специалист на 40. Една двойка се откроява не толкова с финансовите си възможности, колкото с външния си вид – Карл и Яя са модели, но тя има повече последователи в Инстаграм, значи е по-успешният инфлуенсър. Това са съставките на коктейла, който по план е нещо като хумористичен Молотов, захвърлен в лицето на Европа (във филма има и експлозия, да).

За разлика от идейните си предшественици, като „Ангелът унищожител“ и „Дискретния чар на буржоазията“, „Триъгълникът“ е лишен от вдъхновение (което никога не е изневерявало на Бунюел). Дори сравнен с друг отличник от Кан „Паразитът“, филмът изостава – в сатирата си на пластмасовия свят, Пон Джун Хо не забравя, че героите трябва да са от плът, кръв и пот (нищо в „Триъгълникът“ не може да се сравни със сцената, в която богатата дама на задната седалка подушва, че шофьорът ѝ е забравил да се изкъпе преди смяна).


Причината е, че там, където гореспоменатите режисьори остават автори и се придържат към собствения си киноезик (единият, смесвайки комичното с абсурдното, а другият – веселото със страшното), то Естлунд се лишава от интонацията си и се стреми към чист жанр – ситуационна комедия, фарс, в който няма полутонове и нюанси, всичко следва една посока, едно послание. Не усложнява, а опростява – успешните са прости, точка. (Отделен въпрос към съвестта на автора – ако ще атакуваме силните на деня, защо сред мишените няма нито един арабски шейх?)

Това впрочем е разбираемо. Възприеман като шведския Кубрик или скандинавския Ханеке, когато стартираше преди десетилетиe, днес Рубен Естлунд е просто арт звезда. Носител на „Златна палма“, номиниран за „Оскар“, в света на фестивалите той е същото като героите от филма му в света на парите – привилегирован бял мъж.

Когато художникът опознае публиката си, той схваща какво очаква тя от него. Проблемът възниква, когато започва да оправдава очакванията, снижавайки нивото с надежда да разшири аудиторията си. „Триъгълникът“ е европейският вариант на пародиите на Дейвид Зукър – „Голият пищов“ и „Страшен филм“, но се надсмива не над „Смъртоносно оръжие“ и „Писък“, а над Марко Ферери и неговото „Голямо плюскане“. Тук повръщат не по-малко.

Възниква въпросът: ако концепцията „богатите са идиоти“ е допустима, то приемлива ли е например концепцията „блондинките са глупави“? Във вселената на Йостлунд сякаш да – набеди човека за глупак и се забавлявай за негова сметка.

В този смисъл заглавието „Идиотски триъгълник“ поне не подвежда зрителя – ще гледате това, точно това, което ви обещава – и има много общо с оригиналната идея. Комедия за идиоти.

бюлетин

още авангарт