Най-доброто от Кан: „Навън“ на Марио Мартоне

Прословутият италиански филмов и оперен режисьор Марио Мартоне представи в Кан последния си филм „Навън“ („Fuori“) в конкурсната програма. Макар да живее от години в Рим, повечето му истории се разиграват в родния Неапол, в квартала Санита. „Навън“ обаче не само се развива в Рим – в и извън затвора Ребибиа – той е филм, безпаметно влюбен във вечния град. Това е обяснение в любов към архитектурата, светлината и духа на италианската столица, която още от първите кадри се превръща от декор в главен герой.

Прекалено деликатен, прекалено поетичен, може би дори отнесен и разсеян в съзерцания, които заместват действието – филмът остана почти напълно незабелязан на фестивала, изгубен сред далеч по-мощни, агресивни и целенасочено провокативни творби на други режисьори. Според мен – напълно незаслужено пренебрежение.

Темата на филма е кратък откъс от живота на актрисата и писателка Голярда Сапиенца, която излиза от забравата, след като престижното италианско издателство Еинауди преоткрива и публикува отново нейни романи и стихосбирки. „Навън“ обаче не се усеща нито за момент като биографичен филм – той избягва капаните на обстоятелствените обяснения около контекста на своята героиня.

Филмът започва уверено и ярко, сякаш с убеждението, че зрителят вече познава не само името, но и съдбата на Сапиенца. Разкошно решение. Без губене на време, интензивно и интимно, „Навън“ нахлува с близки планове в личното пространство на една сложна жена, чийто живот е разпилян между психическа уязвимост, талант, объркани любовни връзки и опит за оцеляване извън нормите на християндемократичното общество на италианската средна класа.

Формален гръбнак на разказа е престоят ѝ в затвора Ребибиа през 1980 г., когато е осъдена за кражба. Там, с неприспособимостта си към посредствеността и конформизма, тя среща две дребни престъпнички, които за първи път ѝ дават усещане за принадлежност. Извън затвора, отношенията им се развиват хаотично и непредвидимо – между сблъсъци и симпатия, хомоеротика и близост, отчуждение и неразбиране. Над тези приятелства се разлива трудната емоционалност на зрелостта – алкохол, несподелени желания и копнеж по недостижими за римското ежедневие илюзии.

Операторското майсторство на Паоло Карнера, работил преди това с Паоло Тавиани и Матео Гароне, е пищно – еднакво монументално и интимно. Красотата на неговите кадри е визуалното продължение, материализация, на наситения, объркан и несъгласен с нищо вътрешен свят на Голярда Сапиенца. Отдавна не съм гледал филм, в който синхронът между атмосфера и психология е толкова пълен.

Когато попитах Мартоне за вдъхновението му зад визуалната красота на филма, той ми отговори с една дума: „Рим“. „Навън“ е среща между една сложна жена и един безкраен град – с проблематичната му свобода, с размаха и хаоса му, навън от стените на затвора. Тази среща е едновременно меланхолична, невинна и жестока; толкова отчайващо неразрешима, че напуска границите на сценария и се разраства отвъд време и място.

Разкошен филм. Да, в него няма строен смисъл, няма линеен наратив, нито ясно послание. Няма и опит за подредба на хаоса, за портрет с едно изражение, за търсене на окончателна истина. Но има влюбване, има съзерцание, мълчание, смях и разруха.

Кан кино фестивал Марио Мартоне Навън Голярда Сапиенца Рим