„Помилване“ на Сорентино - философията на красотата и края

Отново в паралелната селекция на програмата „Перлак“ на филмовия фестивал в Сан Себастиан беше прожекцията на новия филм на Паоло Сорентино — „Помилване“, който имаше своята световна премиера месец по-рано в конкурсната програма на фестивала във Венеция.

Отношението ми към Сорентино е противоречиво и затова никога не знам какво точно да очаквам — разкошен, пищен, екзистенциален филм или муден, самообслужващ се, нарцистичен експеримент. „Великата красота“, „Божественият“, „Те“ и „Ръката на Бога“ са сред любимите ми филми от съвременното италианско кино. От друга страна, „Младост“ и „Партенопа“ ме отегчиха, приспаха и в крайна сметка ми се сториха напълно ненужни във филмографията му.

Ясно ми е обаче, че когато Сорентино създава монументални портрети на италиански политици, се справя безкомпромисно — неговите Джулио Андреоти и Силвио Берлускони, и двамата изиграни от Тони Сервило, са смайващо и безстрашно реалистични. Самият Берлускони се опитва да възпрепятства разпространението на „Те“ в Италия поради лично оскърбление.

Макар в „Помилване“ протагонистът — в ролята отново брилянтният неаполитански актьор Тони Сервило — да е художествен персонаж, измисленият италиански президент Мариано Де Сантис, аз с право очаквах политическа радиоскопия на съвременна Италия. С право — всичките ми очаквания бяха надминати, и се усетих, че не съм се наслаждавал толкова много на филм на Сорентино от „Великата красота“ насам.

„Помилване“ е портрет на измисления италиански президент в последните седмици преди края на мандата му. Тези седмици са осеяни с размишления за преходността на властта и суетата, равносметките за свършената работа и политическото завещание, както и два казуса, в които се преплитат институционални, морални и философски въпроси — помилването на двама убийци и ратификацията на проектозакон за легализирането на евтаназията в Италия.

Мариано Де Сантис се изправя срещу дъщеря си, която е поела юридическата администрация на делата му, в търсене на „божествения“ отговор на земните му отговорности. Да, всичко това звучи тромаво, сложно и многопластово, но Паоло Сорентино отново е успял да овладее трудната материя на екзистенциалните битки в човека и големите теми за живота и смъртта — с брилянтна лекота, хумор и чар. Трудно е да се повярва как е успял за два часа да разнищи толкова много смисли и идеи, без нито за миг да си позволи дидактизъм, многословие или претенция.

Всичко, заради което българската публика обича киното на италианския майстор, е налице — грандиозните гледки над Рим, екстравагантните персонажи, умните диалози, съвременният саундтрак, сцените на „долче вита“, любовта към женската красота, опиянението от живота с цялата му драма и тревога — всичко е тук, в „Помилване“. Аз си тръгнах от киносалона, за пореден път, съблазнен, възхитен, влюбен — в Италия, в живота и в човека. Един от най-красивите и мъдри филми на годината.

Помилване Паоло Сорентино Великата красота Синелибри CineLibri награждаване