Сбогуваме се с А. Б. Йехошуа

Разговор на Симона Илиева с автора на „Жената от Йерусалим“

Макар че началникът на отдел „Човешки ресурси“ не се бе стремил към такава мисия, сега, в меката светлина на утрото, той осъзна нейната неочаквана важност. В мига, щом необичайната молба на старицата, застанала в нейното монашеско расо до гаснещия огън, му бе преведена и обяснена, изпита внезапно приповдигане на духа и Йерусалим, опърпаният и страдащ град, който бе напуснал само преди седмица, отново бе окъпан в сияние на значимост, какъвто бе бил в детството му.


Разговор с А. Б. Йехошуа (ивр. Авраам Б. Йошуа, 9 декември 1936 – 14 юни 2022, Израел) относно неговия роман „Жената от Йерусалим“ (Колибри, 2019; ориг. изд. Hakibbutz Hameuchad, 2004). Авторът гостува в София по повод първата му публикация на български и прожекцията на филмовата екранизация на романа му в рамките на петото издание на Международния кино-литературен фестивал CineLibri. Разговора проведе Симона Илиева – при посещението на автора в София през 2019 г.

А. Б. Йехошуа е роден в Йерусалим през 1936 г. Израелски писател, автор на романи, разкази, есета и пиеси. Творбите му са преведени и публикувани в редица страни. Носител на множество литературни награди и академични признания – в страната му и по света. През 2005 г. попада в краткия списък на встъпителното издание на Международната награда „Ман Букър“ – за цялостен принос към световната литература. Жената от Йерусалим е осмият му роман. Американското му преводно издание е носител на наградата за художествена литература на Лос Анджелис Таймс за 2006 г.

Красива жена, прехвърлила четиридесетте, с енигматични татарски очи, издъхва в болница след взрив на бомба на пазар в Йерусалим. Юлия Рагаева, инженер от Русия, която работи в израелската столица. Началникът на отдел „Човешки ресурси“ на бившия й работодател съпровожда тленните й останки до селото на майка й в далечната руска провинция. Ковчег напуска Йерусалим със самолет и пътува през Русия с бронетранспортьор, като преминава през бивша военна база от Студената война, превърната в надценен туристически лагер, за да достигне окончателната точка на пътуването, където се оказва, че трябва да пропътува целия път обратно до Йерусалим.

Романът се състои от три части: „Началникът“, „Мисията“ и „Пътуването“. Българското издание е публикувано в превод от английски на Надя Баева. Отговорен редактор е Жечка Георгиева. Художник на корицата е Стефан Касъзов.


Да поговорим за главния герой – началникът на отдел „Човешки ресурси“. Към какво се стреми той в книгата? Какво търси в хода на историята? Преследва професионален просперитет, спасява репутацията на компанията или просто защитава универсални човешки ценности?

Персонажът, с който исках да започна, е бил офицер в армията, после се развежда. Сложна личност е, сложна личност е. Намира си работа като отговорник в отдела за човешки ресурси на една пекарна. Работата му върви и тогава се случва един епизод с жена, служителка на пекарната, която е открита мъртва и в продължение на десет дни тялото й лежи в болницата и никой не знае за нея. Един репортер, журналист, разкрива това и обвинява пекарната в безразличие, липса на добро отношение към служителите и пр.

Така че началната точка е удар върху него: Ти си отговорен, защото трябваше да знаеш, че тя отсъства и трябваше да знаеш какво й се е случило, ти си отговорен за човешкия ресурс, ти си отговорен за служителите. Той отговаря, че не е знаел изобщо и е много ядосан, защото чувства, че е обвинен без причина. Не е отговорен. Разкрива, че тя вече не е работела в пекарната, но е получавала заплата от един от инспекторите, който е бил влюбен в нея и е искал да я задържи. Така че официално той не е отговорен. Но собственикът на пекарната казва: Ти си отговорен във всички случаи и ще се заемеш сега, дори да не си бюрократично отговорен, трябва да се справиш с този проблем, защото не искам името на пекарната да бъде опетнено от случилото се, от това, което излезе в пресата.

Така че началната точка е начална точка на човек, който е бюрократ, който не е направил нищо погрешно, но върху него пада отговорност. И малко по малко той установява какъв е проблемът, става все по-въвлечен и по определен начин стига до това да се влюби в мъртва жена. Съпровожда ковчега й, отива в Сибир. Има някои шедьоври за пътувания с ковчег на мъртъв човек. Фокнър има много известен роман – „Докато лежах и умирах“. Има и един съветски автор, чието име не мога да си спомня, който пише за работници, за пренасяне на тяло от едно място на друго. Пътешествието с тяло е символично и това, което исках да покажа малко по малко, е процесът на промяна в главния герой. Промяната за мен е по-скоро емоционална и сантиментална по определен начин за един човек, който е бил отчужден и пр., като преминава през един процес. А журналистът, който създава цялата провокация, се присъединява към него и по определен начин също преминава през един процес.

Нямаше как да не забележа, че няма отрицателни герои във Вашата книга. Първоначално се наблюдава вид контраст, противопоставяне, между началника на отдел „Човешки ресурси“ и журналиста, но впоследствие последният се грижи за първия, когато той има нужда от помощ и те всъщност са заедно в това пътешествие.

Права сте, права сте. По принцип няма отрицателни герои в моите творби, не само в тази. Не ме привличат отрицателните герои. И дори когато е налице отрицателен герой, опитвам се да намеря елемента на доброто в него. Така че, по определен начин, това, което казвате, важи за всички мои истории. Не вярвам в отрицателната личност. Дори и при хората, които изглеждат такива. Това вероятно идва от моята съпруга, психоаналитик. Проблемът е в подхода, в начина, по който се отнасяме към тях. Няма абсолютно отрицателна личност, която е родена с пороци.

Това ме отвежда към следващ въпрос. Смятате ли, че достойнството включва отдаване на чест към мъртвите или е преди всичко характеристика на живите? Каква история искахте да разкажете – трагична история или история за благородството на човека?

Въпросът тук се състои в обстоятелството, че тя е една специална жена. Не е просто бивша служителка. Тя е инженер, рускиня, която идва от религиозни, религиозни, подбуди. Мотивацията е религиозна. Хората са секуларни: началникът е секуларен, журналистът е секуларен, такива са. И ето човек, който идва от друга религия.

Знаете ли, поклонниците, руските поклонници, са много важни в поклонническите пътувания до Йерусалим в началото на ХХ век. Те преминават последните четиристотин метра до светото място на гроба на Исус на колене. В Йерусалим има църква, която се нарича Руската църква, защото руските поклонници са специални. Различни от католическите, от другите.

Има нещо за това как стигнах до тази идея. Когато Разколников отива към полицията, застава на колене сред Санкт Петербург. Хората се чудят какво прави този човек. Някой казва, че е пиян. Затова бил на земята. Тогава друг казва: Не, той тръгва за Йерусалим. Отворете „Престъпление и наказание“ на Достоевски, отворете сцената, в която Разколников е на път към полицейския участък, за да направи самопризнание. Казват, че той тръгва за Йерусалим. Помня, че когато я прочетох, си казах: Йерусалим, Санкт Петербург, каква е връзката, как е свързано всичко това? Има нещо в руските поклонници в Йерусалим, което е специално.

И така, героинята продължава този вид поклонничество. Това е причината, когато я отнасят обратно при майка й, сцената да е така трогателна. Смятам сцената във филма за великолепна, дори той да не е заснет в Русия, а в Румъния. Начинът, по който тя казва: Защо я донесохте, тя принадлежи на Йерусалим. Принадлежността й към Йерусалим се превръща в изключителен вид принадлежност.

Тя идва в Йерусалим, решава да остане сама – детето й се връща, майка й остава в Русия.

Да, да, да.

Говорехте за поклонничеството, за образа на жената във Вашия роман.

И за обстоятелството, че тя не е еврейка и идва в Йерусалим. Беше изключително важно за мен да отбележа, че Йерусалим не е единствено еврейски град. Всички хора питат, говорят, за Йерусалим, Йерусалим, Израел, Йерусалим. Йерусалим принадлежи на различни религии – на християнството, на исляма, и трябва да бъдем много внимателни относно Йерусалим. Това е съобщение, което бих искал да кажа особено на гражданите на Израел. Защото израелските евреи смятат Йерусалим за техен собствен скъпоценен камък. Не. Вие сте само гаранти за доброто поведение и добрата ситуация на другите.


Историята е доста необичайна. Това е най-малкото, което можем да кажем. Как стигнахте до идеята да напишете такъв роман? Как избирате Вашите писателски теми по принцип?

Имам въображение. Проблемът не е в това да откриеш истории във въображението. Не е в съчиняването на истории. Имам своето въображение, мога да създавам ситуации. Проблемът е в това да се придаде достоверност на ситуациите, да се направят възможни, да се направят истински, да се обясни мотивацията на героите – което означава да се даде психологическа обосновка на историите. Това е основната цел. Не да се измисля. Хората съчиняват истории през цялото време, пълни са с истории. Проблемът е в това как да се изпълнят тези истории с правдоподобност, психологическа, реалистична и пр.

В това ли е майсторството, писателското майсторство?

В това е майсторството, да.

А каква беше Вашата идея – да създадете тъжна история, чудата история или история в измеренията на абсурда?

Не мисля, че в крайна сметка историята е тъжна. Смъртта на жената е в началото, не е като да четеш за една жена, да я следваш, след което тя умира. Смъртта идва в началото. Това, което много исках да направя видимо, е процесът на промяна в главния герой, промяната, трансформацията. Това е целта, към която винаги се стремя в моето писане. Да наблюдавам промяната в човешката природа, в човешката мотивация. Аз вярвам в промяната. И, както казах, моята съпруга, тя беше психоаналитик и променяше хората, работеше за промяната в хората и за това хората да започнат да разбират промяната вътре в тях. Тя го практикуваше частно, а аз го правя в литературата – с вярата в промяната.

Ционизмът също представлява убеждение, че евреите могат да се променят, да създадат държава, да бъдат нормални, да бъдат отговорни към действителността, а не просто да бъдат в синагога в София, в Унгария, на други места, в движение от едно място към друго. Евреите могат да се променят. Хората не вярват, че евреите могат да се променят. Но те го доказват по този начин. И ние трябва да подкрепяме тази промяна, да подкрепяме промяната в евреите, които решават да поемат отговорност върху целостта на тяхната среда.

Вашият герой решава да поеме отговорност и да върне ковчега в Йерусалим.

Да. Майката казва, че той трябва да я върне, но тогава собственикът на пекарната казва: Не, това е лудост, не ти позволявам. Героят отговаря: Ще го направя сам. Така че той се противопоставя дори на собственика на пекарната.

Историята започва и завършва по един и същи начин – с образа на Йерусалим. Мирът в светия град е нарушен от действия, признак на война, като тогава се разгръща този цялостен процес, който завършва със символичното завръщане на ковчега, което по даден начин възстановява равновесието, възстановява мира, възстановява образа на светия град. 

Да. По определен начин, по определен начин. Това е постоянна работа, постоянна работа.

Жената и началника на отдел „Човешки ресурси“ огледални образи ли са по някакъв начин – самостоятелни в техния собствен живот, разведени, с деца?

Той е разведен, тя е разведена. Тя не е светица. Не съм казал, че е ангел. Изоставя сина си, заради манията си да бъде в Йерусалим. Синът й й е много ядосан.

Защо изградихте образа й по този начин?

Не исках тя да бъде светица, не исках тя да бъде светица. Тя е човешко същество с нейните проблеми. Харесват я, тя е кротка жена и т.н., но има мания да бъде в Йерусалим. Синът й казва: Не мога да остана тук, в чужда страна, не искам. И е много ядосан, това може да се види в сцената, когато отнасят нейното тяло, нейния ковчег, в Русия. Той е много ядосан – могат да я погребат там, в града, където пристигат. Но той казва: Не, отидете при майка й. Той иска да я накаже, да накаже нея и израелците, като казва: Не, отидете при майка й, не мога да дам разрешение. По определен начин, когато му дават пари, той става брутален. И тогава, малко по малко, той се помирява с баба му, помирява се и с неговата майка.

А какво бихте казали за връзката на началника „Човешки ресурси“ с неговите близки? Изглежда искрен, открит, директен с неговите майка и дъщеря, въпреки че е разведен.

Бившата му жена му е много ядосана. Дори има един момент, когато тя му казва, че може да се интересува само от мъртвата жена. Казва му: Способен си да се занимаваш само с мъртвата жена, затова заминавай с мъртвата жена, защото тя може да ти даде това, което искаш. Това е много неприятно обвинение за него и вероятно тя е права, тя е права, така че не знам какво ще се случи, когато той се завърне.

Споменахте, докато говорехте за трансформацията в главния герой, че той се влюбва в мъртва жена. При прочит на книгата се забелязва как през цялото време той се изкушава да я види. Защо в крайна сметка не отваря ковчега?

Страх го е, страх го е. Има пиеса, поставена в театър, по този роман. В пиесата жената се движи по сцената без да говори, без да обели и дума. Режисьорът на пиесата вади жената от ковчега и я поставя на сцената. Тя наблюдава сина й, наблюдава главния герой и едва в края на пиесата проговаря, обяснява защо идва в Йерусалим. Ролята изпълнява много красива актриса, която се движи по сцената, като внушава известна реалистичност.

Къде е поставена пиесата?

Поставена е в един театър в Израел.

Коя е следващата Ваша книга, която искате да излезе на български?

Следващата книга се нарича „The Lover“. Тя е една от моите първи творби.

бюлетин

още смарт