Епос за свършека на света

Този, който обича фантастика, си спомня китайския писател Лиу Цъсин от първите две книги на неговата трилогия „Земното минало“: „Трите тела“ и „Тъмна гора“. Те му донесоха множество престижни награди (четири награди и шест номинации само за първия том) и световна известност – удивителен скок, като се има предвид, че китайската фантастика доскоро е била впрегната в задачата да възпитава младите поколения с идеологически визии на щастливото пролетарско бъдеще. (Трилогията всъщност е написана през първото десетилетие на нашия век и томовете излизат съответно през 2006, 2008, 2010 година). Без опората на родна традиция, „Земното минало“ превзе въображението на глобалната публика с две неща: грандиозна фантастична прогностика и почти нечовешки запас от знания в областта на природо-математическите науки: от геология до астрофизика. (Роденият през 1963 г. Лиу Цъсин е компютърен инженер, работил – преди да стане писател – във водноелектрическата индустрия.)

ZACHARY BAKO

Преди да се появи третата част мислехме, че първите две са пределно големи (между 500 и 600 страници всяка); струваше ни се, че сюжетът, особено в действената си част, е разтеглен – повече във втората, отколкото в първата книга; подозирахме, че последната част няма да бъде в състояние да измисли нещо принципно ново. Нищо от това не се сбъдна, всъщност се вижда, че сме дочакали тъкмо обратното. „Безсмъртната смърт“ има обем цели 800 страници. Тя е по-увлекателна, по-наситена с перипетии от предходните книги. И представлява могъща антиутопия на земното бъдеще; прогностиката достига такъв размах, какъвто, аз поне, не съм виждала досега.

Сюжетът започва точно оттам, където свършваше „Тъмна гора“: внезапното спасение на Земята и края на „трителната криза“ през 2010 година. Следват събития в пет поредни епохи, продължили точно четири века; после идва свършекът на света. Действието обаче продължава да се развива през три нови епохи в невъзможни за нашето знание измерения, за да достигне до бъдещето в 18 906 416 година. Въпреки шеметния ход на времето в този роман сюжетът му е по-добре организиран, по-компактен, по-достъпен за проследяване в сравнение със сюжетите на двете предходни части. По всичко изглежда, че Лиу Цъсин се учи „в ход“ да прави епически наратив; подобен беше случаят с Джоан Роулинг, която постигна силен напредък между началото и края на сагата с Хари Потър. Написвайки 800 страници за две години, той дори е успял да натрупа още много знания: факти, теории, хипотези главно в областта на астрофизиката; от тях сглобява шеметни визии на ултрадалечното бъдеще. (Бъдеще може би не е точната дума, когато идва свършекът на света. Оригиналното заглавие на книгата всъщност гласи „Краят на Земята“. Този апокалиптизъм може би отразява реални преживявания на автора. Дванайсетгодишен, докато гостувал на своите дядо и баба в Хънан, станал свидетел на голямото наводнение, причинено от тайфуна Нина през 1975 година. За един ден в областта се излял повече от сто сантиметра дъжд на квадратен метър и прелели шейсет и два язовира; това причинило смъртта на четвърт милион местни хора. „Мислех, че беше дошъл краят на света“, казва самият той.)

Сюжетът този път е нанизан последователно и прегледно по нишката на живота, който води един герой, в действителност героиня. (Това може да изглежда невероятно, когато става въпрос за продължителност от милиони години, но пък няма да бъде единственото невъзможно нещо в този роман.) По тази нишка се закачат и заплитат нишките на още няколко, все така вечни, герои, а това помага на читателя да оцелее в препускането из бездните на времето и Вселената. И ако характерите по-рано бяха почти плакатни, този път се вижда стремеж да бъдат психологизирани и усложнени – доколкото го позволява жанрът, разбира се. Истина е обаче, че за да разбереш смисъла и последователността на събитията, трябва да имаш представа от първите две книги: герои, събития, знания, факти се движат в общ поток през цялата трилогия, в продължение на близо две хиляди страници.

Накрая искам да повторя това, което вече казах в отзив за първата книга. Преводът на Стефан Русинов е истински подвиг – не заради броя на преведените страници, а заради бездънната трудност на китайския текст, наситен с научна терминология и рядко съвпадащ с особеностите на българските граматика и синтаксис.