„Сонети“: биография на един жанр

През последните двайсетина години българската поезия се развива към все по-свободен, или бял, стих, т.е. стих, освободен от римуването и метриката на българската традиция. На моменти дори изчезва границата между поезия и някаква проза – до степен, в която се питаш дали изобщо става въпрос за поезия. Посред напора на промените и бягството встрани от класическите модели на поетическо изразяване остават няколко, по-малко от пръстите на едната ръка, островчета на онази традиция, която свързваме с класиката на българската литература. Един от тези острови се казва Кирил Кадийски; той присъства в нашето културно пространство вече половин век, от началото на 70-те години, особено след като е публикувана първата му самостоятелна стихосбирка „Небесни концерти“ (1979). Оттогава насам Кадийски е автор на трийсетина книги с поезия – не само защото е продуктивен творец, а и защото (подобно на други поети) комбинира в своите книги стари и нови творби. Това прави трудна за проследяване последователността в неговото творческо развитие.

Сега обаче се появява една различна книга. Тя събира в едно – с необичаен формат и стилно художествено решение – книжно тяло почти триста негови стихотворения, подредени в стриктната последователност на книгите, от които са взети. Всъщност това не е точно казано, защото над една трета от тези стихотворения са нови, написани през последните две години и все още невключвани в друга книга. Можем да кажем, че новото издание е представително едновременно за „стария“, вече познат поет и в същото време показва неговите най-нови търсения след 70-годишния юбилей.

Новата книга е цялостно и обзорно представителна не само заради точността на хронологическата подредба. Тя е изградена изцяло от произведения в един и същи – труден, класически установен и особено характерен за творчеството на К. Кадийски, жанр: сонетът. Сонетите се появяват още във втората му стихосбирка от 1983 г. и оттогава насам постъпателно се усилват по степен на присъствие и значимост сред другите му творби. Тук е мястото да припомня, че К. Кадийски е изключителен майстор на изкуството да се прави поезия, той пише с лекота и вещина, каквито някога са били наричани „Божи дар“. Неговата сила е в безупречната способност да пише в голямо разнообразие от строго утвърдени (или красически) форми на поетическия строеж. Самият той мотивира своето пристрастие към класическия тип конструиране на поетически текст с думите: „У нас много посредствени поети с едно закъснение от почти цял век са привърженици на свободния стих. И се аргументират, че той, свободният стих, бил признак на модерност. Не свободният стих – свободният дух е гаранция за това дали си модерен, съременен“.

Но да се върна към новата книга, наречена просто „Сонети“. Как се намират различни теми за триста произведения, написани в един и същи, строго регламентиран в своята форма, жанр? И тук трябва да кажа, че К. Кадийски е забележително последователен не само във формата, но и в тематиката на своето творчество. Неговите сонети се движат винаги в кръга на това, което наричаме проблеми на битието, или „вечни проблеми“: миналото и неговото присъствие в настоящето, смисълът на човешкото съществуване, духът и неговите способности да надмогва тленното битие, божественият характер на Сътворението и природата като начин за съприкосновение с него, приятелството и любовта, които дават смисъл на оцеляването в превратностите на един човешки живот… И Смъртта, разбира се. Тя безспорно е най-големият проблем, който занимава въображението на автора. В книгата ясно се вижда как нейното присъствие е нараствало в течение на изминалите десетилетия, разклонило се е в различни посоки: от архетипа на братоубийствената вражда в „Битие“ до интимните трепети на ужаса пред старостта.

И все пак – въпреки традицията и повторението на „вечните теми“ – виждаме и една нова посока в късното творчество на К. Кадийски. (Имам предвид последната трета на книгата, съставена от нови стихотворения.) Появяват се ясни препратки към социалната ситуация в България (и по света) през последните три, така необичайно тревожни, години. Сред тях са отгласи от политическата ситуация като ботевския сонет „На новите патриоти“, стихотворения, очевидно написани след февруари тази година като „Украинска балада“, други, които навеждат към тежката участ на бежанците, към неотдавнашната пандемия и дори към заплахите на радикалния ислямизъм. Толкова социален Кадийски не сме виждали досега.

Книгата завършва с един сложно изплетен венец – и в буквалния, и в метафоричния смисъл на думата. В буквалния, защото Кадийски създава творба в много слабо представен у нас поетически жанр. (Неговият „венец“ не е първият, но затова пък е най-добрият сред малкото, което сме имали.) В метафоричен, защото този труден жанр увенчава самото майсторство да се пишат сонети. Сонетният венец по принцип е съставен от петнайсет отделни сонета, всеки от които подхваща различна посока, но всички посоки протягат връзки една към друга и сплитат невидима цялост. Тематичният фокус на тази цялост е заявен в заглавието, в нашия случай – „Мостовете над Лета“, и след това в последния, известен като „магистрален“, сонет. Трудността на формата се вижда най-добре тук, във финалния „Магистрал“. Неговият първи стих е стихът, с който е започнал първият сонет, а вторият – този, с който е завършил първият сонет. Вторият стих на магистрала е в същото време и първи за втория сонет, а третият стих – съответно последен за втория и първи за третия сонет. И т.н. Магистралът в крайна сметка се оказва изплетен от първите стихове на предходните четиринайсет сонета: хвърлени са мостовете на паметта над забравата и безвремието, символично представени с водите на Лета.

Освен че говори сама за себе си, книгата е затворена в рамка от критически текстове. Тя започва с ясен и добре очертан портрет на поета и неговото присъствие от Надежда Александрова и завършва с трийсет и два цитата от български и чуждестранни автори.

„Сонети“ е книга за всеки, който цени големите традиции на българската поетическа класика и търси допир с духовните ценности на човешкото битие.