Седмично четиво: „Йога“ на Еманюел Карер

Еманюел Карер (р. 1957 г.) – внук на руски емигранти и син на известната френска интелектуалка, историчката Елен Карер-д’Анкос, автор на романи, документални произведения, есета, сценарии за киното и телевизията, носител на 16 литературни награди – е добре познат на българския читател от издадените от ИК „Колибри” негови романи.

Да си припомним „Врагът“ – истинската история на един убиец, който, малко преди да бъде разобличен, че никога не е бил лекар, за какъвто се е представял, тръгвайки всеки ден „на работа“ в продължение на 18 години, и след като е пропилял спестяванията на близките си, застрелва жена си, двете си деца и родителите си; „Царството“ – историята на лекаря Лука, равина Павел и Исус, такива, каквито са представени в Четирите евангелия и Деянията на апостолите, в опит да се разбере защо – и дали изобщо – все още са живи онези високо благородни и не дотам присъщи на противоречивата човешка природа предписания, проповядвани от Исус; „Истории, различни от моята” – разтърсващ разказ за съдбата на семейства, озовали се в Шри Ланка в момента когато островът е връхлетян от разрушително цунами; „Лимонов” – романизираната биография на Едуард Лимонов, противоречива и ексцентрична личност, автор на 10 книги, започнал като дребен бандит в Украйна, за да се издигне до кандидат президент на Русия.

И „Йога“, последният роман на Карер, който излиза през 2020 г. Както предишните му творби, и тази не може за бъде причислена към определен жанр. Роман, автобиография, автофикция, есе, пътуване в миналото и разрез на настоящето, „Йога“ е книга за йога практиката, разбира се, но и за много други неща. За депресията, тахипсихията и йогата за биполярни, за „лудостта“ на автора и трудното му завръщане в реалността. За медитацията, за това, как медитираш с цигара в устата и когато си нафиркан. За тероризма изобщо и за атентата в „Шарли Ебдо“ в частност. За еротичната любов и за мигрантите. Все неща, на пръв поглед без никаква допирна точка, но свързани и препращащи към неистовото желание на един френски интелектуалец и писател да постигне в живота си това, което нарича „покой и омая“. Личният елемент присъства във всички произведения на Еманюел Карер. В „Йога“ вглеждането в себе си взема превес и намерението да напише „засмяна и изящна книжка“ за една духовна дисциплина го отвежда в други посоки, превръщайки романа – ако това може да се нарече роман – в стъписващ разказ за ужаса и радостта от съществуването.

Представяме откъс от романа „Йога“.

I

ОГРАЖДЕНИЕТО

Пристигането

Понеже все трябва да започне отнякъде разказът за четирите години, през които се опитвах да напиша засмяна и изящна книжка за йога практиката, а вместо това се сблъсках с всичко друго, но не и със засмени и изящни неща, като джихадисткия тероризъм и изселническата криза, изпаднах в такава меланхолна депресия, че се наложи да прекарам четири месеца в болницата „Сент Ан“, накрая и изгубих своя издател, който за пръв път от трийсет и пет години насам няма да прочете написана от мен книга, та понеже трябва да се започне отнякъде, избрах онази сутрин през януари 2015 година, когато, докато затварях сака си, се запитах дали да си взема телефона, който тъй или инак нямаше да използвам там, където отивах, или да го оставя вкъщи. Избрах радикалната опция и едва излязъл от нашата сграда, намерих минаването ми под радара за доста вълнуващо. Още една крачка встрани беше решението ми да взема влака от гара „Берси“, сателит на Лионската гара, скромен и вече провинциален, специализиран в маршрути из дълбоката Франция. Овехтели вагони, купета с по шест места в първа класа и с по осем във втора, кафяви и зеленикави цветове, напомнящи влаковете от далечното ми детство през шейсетте години. По седалките спяха кашици, сякаш никой не ги беше уведомил, че военната служба вече не съществува. Обърнала глава към прашния прозорец, единствената ми съседка гледаше преминаващите под ситния сивкав дъжд изрисувани с графити сгради в края на Париж, после в източното предградие. Беше млада жена с физика и облекло на планинарка, понесла огромна раница. Запитах се дали се е отправила към Морванския масив, където и аз ходех някога, тръгвайки от Везле в не по-милосърдно време, или отива, кой знае? там, накъдето се бях запътил сега. Умишлено не си бях взел книга за четене и през цялото пътуване – час и половина – погледът и мислите ми се рееха в нещо като спокойно нетърпение. Без да знам какво точно, очаквах много от тези десет дни, през които щях да съм откъснат от всичко, недостъпен, извън обсег. Наблюдавах очакването си, наблюдавах спокойното си нетърпение. Интересно беше. Когато влакът спря в Ларош-Мижен, младата жена с голямата раница слезе заедно с мен и като мен, като още двайсетина други пътници тръгна към площада пред гарата, откъдето щеше да ни вземе автобус. Зачакахме го мълчаливо, никой не познаваше никого. Всеки гледаше спътниците си и се питаше дали имат нормален вид. Бих казал, че по-скоро да. Когато автобусът пристигна, някои седнаха двама по двама, аз бях сам, но точно преди да тръгнем, една петдесетинагодишна жена с красиво, белязано от годините лице и сериозно изражение се качи в последния момент и се настани до мен. Едно бързо „добър ден“, полугласно, после затвори очи, показвайки без враждебност, че не държи да завързва разговор. Никой не говореше. Автобусът бързо излезе от града и пое по тесни пътища през селца, в които нищо не изглеждаше отворено, дори капаците на прозорците. След половин час навлезе в черен път, обграден с дъбови дървета, и спря на чакълеста площадка през ниска къща за гости. Слязохме, разтоварихме куфари и чанти от багажника и влязохме в сградата от различни врати – една за мъжете, една за жените. Ние, мъжете, се озовахме в голяма зала, обзаведена като училищна столова, с неоново осветление, със стени, боядисани в бледо жълто и украсени с калиграфски изписани на неголеми афиши мъдри будистки сентенции. Видяхме нови лица, хора, които не бяха в автобуса и вероятно бяха пристигнали с коли. На една маса от формика младеж с открито и симпатично лице, облякъл фланелка с къси ръкави, докато всички носехме поне пуловер или полар, приемаше новопристигналите един по един. Преди да минем през него, трябваше да попълним един въпросник.

Въпросникът

След като си налях чай в евтина чаша, завъртайки кранчето на голям метален самовар, седнах пред въпросника. Четири страници с въпроси и от двете страни. Първите не изискваха дълъг размисъл: гражданско състояние, лица за връзка при спешни случаи, здравословни проблеми, текущо лечение. Написах, че съм в добро здраве, но няколко пъти съм изпадал в депресия. След това ни приканваха да кажем: 1) как сме научили за випасана; 2) какъв опит имаме в медитацията; 3) в какъв момент от живота си се намираме; 4) какво очакваме от сесията. Мястото, оставено за отговорите, не надвишаваше една трета от страницата, така че, помислих си, ако искам да се заема сериозно само с втория въпрос например, ще трябва да напиша цяла книга. Вярно, бях дошъл точно за да напиша книга, но за това нямах намерение да говоря. Благоразумно се задоволих да отговоря, че практикувам медитация от двайсетина години, че успоредно с нея дълго време съм се занимавал с тай чи чуан (уточних в скоби: „малка циркулация“ [1], за да разберат, че не съм съвсем начинаещ), а сега съм преминал към йога. Практикувам йога нередовно и съм се записал на тази интензивна сесия с надеждата да доусвоя техниката. Колкото до „момента от живота, в който се намирам“, истината е, че беше добър момент, изключително благоприятен цикъл, който траеше вече близо десет години. Дори беше учудващо, че след толкова години, през които във всички случаи бих отговорил на този въпрос, че съм зле, много зле и че моментът от живота ми е особено катастрофален, сега мога да кажа, без да лъжа и по-скоро омаловажавайки благополучието си, че ей богу, добре съм, не съм имал скоро депресивен епизод, нямам проблеми от любовно, семейно, професионално, материално естество, единственият ми проблем, и той е такъв наистина, макар да е проблем на презадоволения, е моето обременително, деспотично его, чиято власт искам да огранича и медитацията е създадена именно с тази цел.

Другите

Около мен има трийсетина мъже, в чиято компания ще седя и ще мълча в продължение на десет дни. Дискретно ги оглеждам. Питам се кой от тях е в криза. Кой като мене има семейство. Кой е сам, изоставен, клет, нещастен. Кой е уязвим, кой е стабилен. Кой рискува в шемета на безмълвието да изгуби почва под краката си. Представени са всички възрасти, между двайсет и, бих казал, седемдесет години. Като социални типажи също са разнообразни. Няколко лесни за идентифициране: гимназиалният учител природолюбител, натуралист, вегетарианец, приятел на източната мистика; младежът с расти и скиорска шапка, когото можете да срещнете сред активистите на No Border[2] в Кале, където неотдавна правих репортаж; кинезитерапевтът или остеопатът, отдаден на бойните изкуства; и останалите, сред които може да има както цигулар, така и продавач на билети в метрото, няма как да се разбере. Общо взето, смесената клиентела на всички доджо и заслони по Пътя към Сантяго [3]. Благородното мълчание, както го наричат, още не е влязло в сила, така че можем да говорим и аз слушам разговорите на оформилите си малки групи, докато навън нощта вече припада, много рано, много тъмна, зад малките запотени стъкла на прозорците. Всички се въртят около това, което ни очаква от утре сутринта нататък. Един въпрос се повтаря: „За пръв път ли ти е?“. Бих казал, че половината са новаци, половината са ветерани. Първите – любопитни, възбудени, неспокойни, вторите – с престижния ореол на опита и сред тях един човечец, който ми напомня някого, но не знам кой, и върху когото, какъвто съм си негативист, незабавно фокусирам вниманието си: козя брадичка, жакардов пуловер в преобладаващо винено червено, разиграващ с болезнена самомнителност ролята на мъдрец – усмихнат, добродушен, неизчерпаем на изявления относно подреждането на шакрите и благотворния ефект на формулата „отпусни му края“.

Телепортиране в Тируванамалай

За пръв път чух да се говори за випасана в Индия през пролетта на 2011 година. За да довърша една книга, бях наел къща в Пондишери, където останах два месеца, без да разговарям с никого. Неизменно разграфените ми дни започваха с четенето на Times of India в единственото кафене, където, доколкото знаех, правеха еспресо. После, минавайки по пресичащи се под прав ъгъл улици, покрай които се редяха грохнали колониални сгради и които се наричаха авеню „Аристид Бриан“, улица „Пиер Лоти“ или булевард „Маршал Фош“, с бавна стъпка се прибирах, за да работя над романа ми за руския авантюрист Лимонов. Лягах си много рано, в часа когато безбройните бездомни кучета на Пондишери започват своя лаещ концерт, в който се научих да различавам някои гласове, и ставах също много рано, събуден от зазоряването и от крякане на гекони. Тази домошарска рутина, без посещения на музеи и паметници, без туристически задължения е моят идеал за пребиваване в чужбина. Веднъж все пак отидох до Тируванамалай, светилището на индийската духовност, защото точно там е живял великият мистик Рамана Махарши и там все още се намира неговият ашрам. Светилището ми направи много лошо впечатление. Сборище на гурута и място за духовни семинари, привличащо глутници мними западни садхута [4] с бледни лица и безумни погледи, мърляви, излъчващи едновременно големи претенции и дълбоко страдание – винаги за това мисля, когато практикуващите йога ми говорят за оттегляне в Индия, където се надяват да попият знанието на великите предтечи. Тируванамалай или Ришикеш, за който се предполага, че е люлката на йога, са според мен местата, където имаме най-малко шансове да попием знанието на някой велик учител, точно както на площад „Тертр“ едва ли ще попаднем на оригинален художник. Бертран и Сандра, единствените, с които се бях сприятелил в Пондишери, ме насочиха към един местен французин. Казваше се Дидие, носеше лилава роба и искаше да го наричат Бисмилах [5]. Когато го запитах за духовния му път, Бисмилах сподели с мен, че важен етап за него е бил изкараният стаж по випасана – десет дни интензивна медитация, които извършвали, по неговите думи, голямо почистване в главата ви. Тъй като практикувах медитация в моя си малък мащаб и понеже по принцип не бях противник на едно голямо почистване в главата ми, прииска ми се да узная повече, но желанието ми поохладня, когато узнах, че на следващия етап от духовния си път Бисмилах се бе озовал в Тируванамалай, привлечен от перспективата на семинар по телепортация. Но останал, както ми призна, разочарован. Това ме накара да се замисля. Телепортацията представлява моментално преместване от едно място на друго единствено чрез силата на духа. Изчезваш в Мадрас, в следващия миг се появяваш в Бомбай [6]. Вариант на телепортацията е билокацията – намираш се на две места едновременно. В не една традиция подобни подвизи са приписвани на отделни велики светци, като Йосиф от Купертино, но по този въпрос църковните власти остават предпазливи, да не говорим за учените. Питах се дали ако един човек се надява да придобие такъв опит, като се запише за свободен за всички семинар, така както би се надявал да види манта, ако изкара курс по подводно плуване, е широко скроен, или, щом е успял да преглътне такава глупост – и след това да се обяви за разочарован – е просто тъп.

Стаята ми

Безпокои ме въпросът с настаняването. Има самостоятелни стаи и общи спални и аз, разбира се, бих предпочел самостоятелна стая, но предполагам, че всички биха предпочели самостоятелна стая и нищо не ми дава основание да смятам, че се нуждая от такава повече от останалите. В друг контекст парите щяха да решат въпроса – най-добрите места щяха да бъдат заети от най-богатите и аз не би имало за какво да се тревожа. Но тук сме приети безплатно. Обучението, подслонът, храната, всичко е безплатно. Предлага ни се само да направим дарение накрая според възможностите си и без никой да е в течение на сумата. Така че би трябвало да има друг критерий. Може би зависи от реда на пристигането или е на случаен принцип? Хвърляне на жребий? Когато занасям попълнения си въпросник на симпатичния младеж, изпълняващ ролята на хотелиер, му задавам въпроса, все едно от любопитство, със съучастническа усмивчица, за според мен малко вероятния случай това да зависи просто от доброто му желание, и той ми отговаря, като също се усмихва, че не, не се хвърля жребий, самостоятелните стаи са за най-възрастните. Така че нямам причина за безпокойство. Симпатичният младеж ми връчва ключа и аз излизам в подгизналата градина, която се простира зад главната сграда. Вляво се намира големият хангар, където ще прекарваме по десетина часа дневно в продължение на десет дни, вдясно – три редици сглобяеми бунгала. Моето е на първия ред. Десет квадратни метра, линолеум на пода, единично легло, под леглото пластмасов кашон с чаршафи, завивка и възглавница, душ, мивка и тоалетна, малък гардероб – строго необходимото. Бунгалото е безупречно чисто. И добре отоплено, което през зимата в Морван не е без значение. Единствен източник на светлина, освен прозорчето на вратата, което може да се закрие със завеска: глобус от матово стъкло на тавана. Не е много весело, бих предпочел нощна лампа, но след като се предполага, че няма да четем… Оправям леглото си, подреждам нещата си в гардероба: топли и удобни дрехи, дебели пуловери, панталони за джогинг, пантофи, не е време за кокетно облекло. Постелката ми за йога. Керамична статуетка на зодия близнаци. Дванайсет сантиметра висока, щедри и закръглени форми, една любима жена ми подари този дискретен фетиш, който нося навсякъде със себе си. Без книги, без телефон, без таблет, значи и без зарядните към тях. Когато ме приемаше, симпатичният младеж ме попита дали нося някои от тези предмети; ако да, да му ги предам, такъв бил правилникът. Гордо отговорих, че не, отървал съм се от тях, преди да тръгна. Дали всички изпълняват толкова съвестно инструкциите, с които се бях запознал, когато се записвах преди два месеца? Вярно, сложихме подписа си, задължихме се десет дни да минем без тези развлечения, да не поддържаме връзка с външния свят, но ако решим да не спазим ангажимента си, как ще разберат? Не ми се вярва, че биха правили изненадващи набези в стаите и общите спални, за да конфискуват тайно внесените книги и телефони.

Или може би биха? 

Превод: Росица Ташева

***

[1] В практиката тай чи чуан (или тайдзи цюан) на етапа „малка циркулация“ енергийният поток или виталната сила Ци се насочва към двата главни меридиана – единият минава централно отпред на тялото, другият централно отзад и през главата. В „голямата циркулация“ са включени още дванайсет меридиана, които водят към различните органи. – Б. пр.

[2] Транснационална организация на привържениците на премахването на границите и свободното придвижване на мигрантите. В Кале помагат на преминаването на мигрантите в Англия. – Б. пр.

[3] Поклоннически маршрут, който започва в Южна Франция и завършва в испанския град Сантяго де Компостела. – Б. пр.

[4] Садху – наименование, използвано за мистиците и отшелниците, които са изцяло отдадени на медитация и съзерцание. – Б. пр.

[5] На арабски: „В името на Аллах“ – фраза, с която започва всяка сура в Корана с изключение на деветата. – Б. пр.

[6] Сега съответно Ченай и Мумбай. – Б. пр.