Амели Нотомб в най-добрата си светлина: жестока, нежна и забавна

Откъс от новата книга на белгийската авторка „Първа кръв“

„Тази книга е съкровище.“ – Le Parisien

„Амели Нотомб в най-добрата си светлина: жестока, нежна и забавна.“ – Télérama

„Книга, която кипи от възхитителен хумор и бурна жизненост.“ - Le Figaro

 „Първа кръв“ на Амели Нотомб е вълнуващ и личен роман, различен от всичко, писано досега от белгийската писателка. Удостоен с награда „Рьонодо“ през 2021 г. и награда „Стрега“ през 2022 г., той е своеобразно сбогуване на писателката с нейния баща, който си отива през 2020 г. от Covid-19. 

Под формата на разказ от самия Патрик Нотомб дъщерята разглежда живота му от дете до първия му дипломатически пост и свързаните с него събития. Разказва и за рода му, без да спестява нищо – надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените…. Прави го с любов и хумор, с уважение и ирония, с всичко онова, което характеризира тази неизчерпаемо изобретателна и жизнена писателка. В края на книгата, когато Патрик, който припада при вида на кръв, се оказва хладнокръвен свидетел на кърваво престъпление, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: „Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш“. 


Откъс от  „Първа кръв“ на Амели Нотомб

Повеждат ме към мястото за екзекуция. Времето се разтяга, всяка секунда трае с век повече от предишната. На двайсет и осем години съм.

Застанала срещу мен, смъртта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква между раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се смята за невинен за убийството, което ще бъде извършено. Съмнявам се, че днес тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има нужда от оневиняване.

Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, веднага разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се налага да говоря. От четири месеца преговарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни дискусии за отлагане на екзекуцията ни. Кой ще защитава останалите заложници от сега нататък? Не знам и това ме тревожи, но част от мен се чувства добре, защото най-после ще мога да млъкна.

От камиона, с който ме отвеждат, разглеждам света наоколо и започвам да оценявам красотата му. Жалко е човек да напусне такава прелест. Жалко е най-вече само двайсет и осем години да си бил така пленен от нея.

Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-много я харесвам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че сега мога да я оценя много по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се радвам, че след малко тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.

Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в отлично здраве, прекалено глупаво е да умра, не сега. Само да не се стига до патетични речи. Имам нужда от тишина. Зву- кът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е приятен за ушите ми.

Като си помисля само, че завиждах на Досто- евски за преживяното срещу дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя дълбок аз. Не приемам несправедливата си смърт, искам още миг, всеки момент е толкова силен, насладата от изтичането на секундите е достатъч- на да ме държи в транс.

Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на филмова лента? Усещам единствено едно невероятно възкресе- ние – жив съм. Всеки момент е делим до безкрай- ност, смъртта не би могла да ме достигне, гмур- кам се в твърдото ядро на настоящето.

Настоящето започна преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам моята необичайна радост, че съществувам. Необичайна, защото изглежда доста дръзка сред царящата около мен тъга. Бях на осем месеца, когато баща ми загина в злополука при обезопасяване на мина. Явно умирането е семейна съдба.

Баща ми беше военен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък – погрешка сложили истинска мина вместо фалшива. Той умря в началото на 1937 година.

Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било голяма любов, типична за доброто белгийско общество от деветнайсети век – сдържана и изпълнена с достойнство. Снимките показват младата двойка по време на езда в гората. Роди- телите ми са много елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д’Орвили.

Това, което ме изумява в тези снимки, е щастливият вид на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум завършва със снимки от погребението. Очевидно майка ми е смятала да сложи надписи под тях по-късно, когато намери време. Но в края на краищата не е пожелала да го направи. Съпружеският ѝ живот е траял две години.

На 25 години тя прие изражението на вдовица и никога повече не свали тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше твърдост, която заличаваше младостта му.

Близките ѝ казваха:

– Утехата е, че поне имате дете.

Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто щастлив вид я отчайваше.

При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После вече осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че трябва да замени любовта към съпруга си с любов към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с подобни думи, но все пак тя така го разбираше.

Бащата на Клод беше генерал. Той реши, че смъртта на зет му е много приемлива и не намери за нужно да я коментира. Военните са сдържани хора.

Майка ѝ беше нежна и мила жена. Съдбата на дъщеря ѝ я трогна.

– Сподели с мен тъгата си, бедно дете.

– Престани, мамо. Остави ме да страдам.

– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.

После ще се омъжиш отново.

– Млъкни! Никога, чуваш ли, никога няма да се омъжа повторно. Андре беше мъжът на живота ми.

– Разбира се. А сега имаш Патрик.

– Какви ги говориш!

– Нали обичаш сина си...

– Да, обичам го. Но искам обятията на мъжа си, неговия поглед, гласа му, думите му.

– Искаш ли да се върнеш при нас?

– Не. Искам да живея в нашия семеен апартамент.

– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време? Клод вдигна рамене в знак на съгласие.

Много доволна, баба ми ме взе при себе си.

Беше отгледала една дъщеря и двама сина и сега се радваше, че пак ще има малко дете.

– Малки мой Патрик, колко си хубав, такъв си сладур!

Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.

– Виждал ли си друго толкова хубаво дете?

Гледаше ме с такъв възторг, че и аз вярвах в красотата си.

– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.

Тази идея ѝ хареса и тя повика дъщеря си да позира с мен на един известен художник от Брюксел. Клод отказа. Баби разбра, че ще трябва да бъде упорита с нея.

Майка ми се беше отдала на светски живот. Тя не обичаше много приемите, но и не държеше да прави само това, което ѝ харесва. Младата жена разхождаше траура си с подчертана елегантност, оценена от публиката, в чиито очи се отразяваше желаният от нея образ. Това ѝ беше достатъчно.

Сутрин тя се събуждаше с мисълта: „Какво ще облека довечера?“. Този въпрос изпълваше живота ѝ. Прекарваше следобедите при модните шивачи, ентусиазирани да обличат в дрехи благородното ѝ отчаяние. Роклите и костюмите стояха перфектно на дългото ѝ слабо тяло.

След 1937 година смразената усмивка на Клод присъстваше на почти всички снимки от приемите на белгийската аристокрация. Навсякъде я канеха с чувството, че нейното присъствие гарантира правилния тон и добрия вкус на вечерта.

Мъжете знаеха, че няма нищо опасно в това да я ухажват, тъй като беше ясно, че тя няма да се поддаде. Тъкмо това ги насърчаваше да я обграждат с вниманието си.

Обичах отчаяно моята майка. Рядко я виждах. В неделя тя идваше да обядва с родителите си. Отправях поглед към тази прекрасна жена и тичах да я прегърна с отворени обятия.

Тя използваше специален начин да избегне прегръдката, като ме спираше с длани, за да не ме вдигне. Дали не се страхуваше, че ще разваля роклята ѝ? С измъчена усмивка тя казваше:

–Добър ден, Пади.

Английският беше на мода.

Майка ми ме оглеждаше от главата до петите с мило разочарование, което не успявах да анализирам. Как можех да разбера, че тя не беше загубила надеждата да бъде отново със съпруга си?

На масата тя хапваше малко и набързо. Просто придвижваше чинно храната до устата си. После изваждаше от малката си дамска чанта прекрасна табакера и запалваше цигара. Баща ѝ я прострелваше с поглед – жените не биваше да пушат. Тя извръщаше глава с презрение, което смяташе за незабележимо. Облечен в думи, жестът ѝ звучеше така: „Аз съм нещастна жена. Нека това ми дава правото поне да пуша“.

– Е, Клод, разказвай – подканяше я баби.

Мама говореше за коктейла при Еди-кой си, за интересния си разговор с Мери, за вероятния развод между Теди и Ани, за смешния костюм на Катрин, произнасяйки всички имена по английски маниер. Изразяваше съжаление, че собственото ѝ име няма „чаровна кратка англизирана форма“.

Говореше бързо, като наблягаше на „Т“, убедена, че англичаните правят точно така.

– Ще ходя на чай у Татяна. Знаеш ли, мисля, че не е толкова депресирана, както самата тя смята.

– Не искаш ли да вземеш и Патрик?

– О, моля те, мами, ще му бъде ужасно скучно.

– Не, мамо, много бих искал да дойда с теб.

– Не настоявай, мило мое, там няма да има деца.

– Свикнал съм да няма деца.

Тя въздъхна, повдигайки леко брадичката си. Това нейно изражение ме убиваше – разбирах, че според тази недостижима и възвишена жена съм извършил грешка.

Баби усещаше, че страдам.

– Отидете двамата да се поразходите в парка, малкият има нужда от свеж въздух.

– Въздух, въздух, все този въздух!

Колко ли пъти бях чувал майка ми да казва това? Тя намираше, че хигиенните съображения за разходки на открито са абсурдни и че да дишаш е достатъчно.

Когато си тръгваше, бях колкото тъжен, толкова и облекчен. Най-много ме болеше от това, че и тя изпитваше същото двойно чувство. Целуваше ме, хвърляше ми един съкрушен поглед и изчезваше с бързи крачки. Обувките ѝ на високи токчета издаваха прекрасен звук, поболявах се от любов, когато го чувах.

бюлетин

още смарт