Шарл Бодлер и Джим Морисън като цветя на злото

Нинко Кирилов

Шест километра. Толкова е разстоянието между гробището в Монпарнас (там са положени тленните останки на Шарл Бодлер) и това в Пер Лашез (там пък се твърди, че е погребано тялото на Джеймс Дъглас Морисън). Сто и четири години. Толкова пък е времето между кончините на Бодлер и на Морисън. „Красотата винаги има елемент на странност“, заявява Бодлер. „Странни дни ни намериха и през техните странни часове ние оставаме сами“, допълва Морисън.

„Цветя на злото“ всъщност прави през XIX век това, което The Doors правят през XX – скандализират с висока естетика, изтънченост, провокация и задължителната щипка лудост, смелост, непоколебимост пред лицето на статуквото.

Поетът е събрат на принца на ятата,

сред бурите се носи, стрела не го лови,

но долу, заточен сред гмежа на тълпата,

крилата исполински му пречат да върви.

Бодлер вероятно би се обидил и с право на ученически псевдоопити за литературен анализ, но в тези редове, служещи за финал на „Албатросът“ от дяла „Сплин и идеал“, автопортретът е буквален: тоталната дисфункция на социума е манифестирана в обвинението, че същият не може да приеме артиста, а така – и изкуството му. Арт проекциите, които трябва да възвисяват, тук са пречка, крилата са излишни. „Смъртта превръща всички ни вангели и ни дава крила там, където имахме рамене, гладки като гарванови човки", допълва Морисън. В „End Of The Night“ на The Doors Морисън пее:

Царства на блаженство,

царства на светлина.

Някои са родени за сладка наслада.

Някои са родени за безкрайната нощ.

В „Смъртта на бедните“ на Бодлер пък четем:

Смъртта е тази, която ни дава живот във възбуда.

Това е краят на живота,

единствената надежда, единствената наслада.

Това, божественият еликсир, е нашето опиянение.

И ни дава сърцето да следваме безкрайната нощ.

„Цветя на злото“ е апотеоз на смелостта. Думите на Бодлер сами потвърждават това: „... аристократичното желание да предизвикваш отвращение у другите“. Изтънчената словесност тук върви ръка за ръка с грапавата провокация, облечена обаче в изказ на опит и изтънченост, така щото да не може да бъде критикувана и изобличавана като ниска поезия. И все пак е. Все пак е. Забранявана, стигматизирана, обявена за „социално неприложима“.

Съвсем сходно като дух Морисън проповядва:

Чуйте това,

ще ви разкажа за болките на сърцето и загубата на Бог.

Скитане, скитане в безнадеждната нощ.

А Бодлер е значително по-директен:

Денят ти се смалява. Нощта расте - помнѝ!

И зее бездната; клепсидрата - хвърли я!

(из "Часовникът")

Шокираща със своята откровена сексуалност и религиозно богохулство, при своето публикуване (и впоследствие частично цензурирано от френското правителство) „Цветя на злото“ всъщност е едно от най-важните произведения на поезията не само за XIX век, а за всички времена. Често срещано е клишираното, но до голяма степен вярно съждение, че именно тази книга е гръбнакът на поетичния модернизъм, който ще надгражда и девиира класическите похвати след смъртта на автора си.

Самото заглавие „Цветя на злото“ („Les Fleurs du mal“) според литературни критици и изследователи е ясна реминисценция към думи на друг титаничен френския автор Оноре дьо Балзак (1799–1850), който разделя човечеството на тези, които се приспособяват, и тези, които живеят чрез противопоставяне. Балзак описва такива опозиционни, потенциално деструктивни и автодеструктивни личности като „богато оцветеното отровно растение, което очарова децата в гората... поезията на злото“. Връзката е очевидна.

В основата на текстовете в „Цветя на злото“ е идеята, че човечеството е вън от Божията благодат и е контролирано от зла сила, овеществена като сатана или дявол. Именно тази персонификация на злото е отговорна за низките желания, които завладяват човечеството и всички човешки действия. И отново поглеждаме към Джим Морисън, който пък „поглежда“ към Фридрих Ницше:

Този, който се бори с чудовища, трябва да внимава, за да не се превърне в чудовище. И ако се взираш дълго в бездната, бездната също ще се взира в теб.

Цветята на злото при Морисън са това ницшеанско вглеждане в поезията отвътре навън, еуфоричен и психеделичен самоанализ при объркване на сетивата (по Уилям Блейк) и с директни „заемки“, а не алюзии (по Т.С. Елиът) от други автори. Дисфункционалността в чупенето на рамки и утвърдени шаблони при поетичния език на Бодлер и Морисън е очевидна. И докато поезията на американския поет все още няма достойно книжно тяло с превод на български, новото допълнено издание на „Цветя на злото“ на Бодлер е достойно както за запознати почитатели на френския модернизъм, така и за прохождащи в прочита на поезия, която е вдъхновявала и ще вдъхновява отвъд пошлостта на вербалните дефиниции и недостатъчната задълбоченост на настоящия текст.

Шарл Бодлер Джим Морисън The Doors Цветя на злото поезия