„Звездните деца“ – смразяващият роман на Делфин дьо Виган

Делфин дьо Виган е авторка на 11 романа и на 4 сценария за филми. Три от романите ѝ с филмирани – „Но и аз“, режисьор Забу Брейтман, „Подземни часове“, режисьор Филип Арел, и „По действителен случай“, режисьор Роман Полански. В България са издадени 4 нейни романа, удостоени с общо 8 награди – „Силна е нощта“ с 4, „По действителен случай“ и  „Но и аз“ с по 2. „Звездните деца“ все още е в очакване на своя приз. 

Делфин дьо Виган започва да пише и издава през 2007 година. От единайсетте ѝ написани досега романи няма нито един, който да не е имал огромен успех. Последният, „Звездните деца“, едновременно трилър, памфлет и дистопия, разказва за живота на две жени, на млади години участвали в телереалности, след което поели по съвсем различни пътища. В центъра на живота им обаче остават социалните мрежи, като едната е активна участничка, а другата активно се бори срещу нанасяните от тях поражения. 

Ето какво мислят критиците и читателите за тази толкова актуална книга:

Делфин дьо Виган не разобличава, не съди, тя показва – и това прави книгата ѝ още по-покъртителна. – „Льо Фигаро“

Писателката привлича вниманието ни към пораженията, нанасяни върху психиката ни от телереалността, от каналите и акаунтите в Ютюб, Инстаграм, ТикТок и под., в които излагаме на показ и най-интимното от живота си. – „Франс Ентер“

Смразяваща книга, в която Делфин дьо Виган се нахвърля безмилостно върху скъпите ни приятели последователи и абонати от всякакъв вид. Биг Брадър ви наблюдава. Добре дошли в безумието на социалните мрежи, където всичко се вижда, всичко се казва, всичко се знае, където хората живеят, за да бъдат гледани. – Читател

Завладяващо и обезпокоително разследване на нарцисизма и воайорството. Романът „Звездните деца“ разкрива перверзните последствия на монетаризацията на съдържанието на пусканите видеа в Ютюб и Инстаграм и произтичащите от това опасности за децата. – Читател

Ето и какво казва самата Делфин дьо Виган за книгата си в интервю, дадено на Симон Бренфо.

ДЕТЕТО НЕ МЕЧТАЕ ДА СТАНЕ ЗВЕЗДА В ЮТЮБ

В новия си и силен роман „Звездните деца“ Делфин дьо Виган се спира на порочното въздействие на социалните мрежи върху децата и юношите.

Съчетание на криминале и антиутопия, този роман изследва поведението и живота на децата инфлуенсъри и на техните родители, които безсрамно ги показват в социалните мрежи, и изобличава една тенденция към вреден за детската психика ексцибиционизъм.

С какво ви заинтересува тази тема?

Случайно попаднах на репортаж, в който показваха много малки деца ютюбъри, които раздаваха автографи в голям търговски център. Очакваше ги цяла орда деца, превъзбудени от възможността да ги видят на живо. Това ми се видя доста налудничаво, още повече, че тяхната известност не почиваше върху кой знае какво. Бях доста изумена и първият въпрос, който си зададох, беше: какво ще стане с тези деца?

Според вас корените на това явление са в телереалността. Защо мислите така?

Телереалността отбеляза много важен завой в медийното пространство. Тя показа, че който и да е може да стане известен само като се излага на показ, без да притежава някакви особени дарби или знания. Оттам нататък явлението бързо се разви. Социалните мрежи като Ютюб или Инстаграм възприеха известен брой кодове от телереалността: принципа на споделянето, разказването на собствения живот, драматизирането на често незначителни факти. Телереалността е абсолютно отегчителна без съответния монтаж и сценарий. И именно кодовете на тези сценарии бяха възприети от Югюб и Инстаграм.

Каква е ролята на литературния сценарий в това отношение? Каква е властта на думите на фона на образите?

В един момент се усъмних в способността на думите да отразяват една реалност, основана на образа. В началото хората, с които споделих моя проект, не ми повярваха. И все пак реших, че трябва да опиша тази изумителна реалност. Чувството за изумление и отвращение от тези образи се дължи предимно на повторението. Когато гледате едно от тези видеа, които показват например как едно дете разопакова пакет или подарък, вие не сте особено впечатлен, но когато осъзнаете, че съществуват стотици, дори хиляди видеа за едно и също семейство, всичко започва да става крайно обезпокоително.

Според вас това явление представлява крайният продукт на консуматорското общество. Индивидите, в случая децата, се превръщат в стока, подвластна на рекламата?

Да, това е форма на телереалност, на телепокупко-продажба и на самоуправляваща се реклама. Всяко семейство управлява собствения си образ. Неговият образ е неговата търговска марка. Така всяко семейство се превръща в предприятие, често изключително рентабилно.

Мелани, главната ви героиня, която режисира пиесата на своите деца, престъпник ли е или жертва?

Непрекъснато си задавах този въпрос и не съм сигурна, че съм намерила отговора. Наблюдавах тези семейства и се питах до каква степен родителите, които режисират живота на децата си, са водени от икономически подбуди? Или са подтиквани от потребност от признание? Или пък аз съм изостанала от времето си?

Тези видеа изискват непрекъснато изграждане на нови сценарии. „Скуката беше вече само лош спомен“, пишете вие за това семейство. Нима сме забравили положителната стойност на скуката в нашето общество?

Виртуалната спирала може наистина да създаде впечатлението, че сме избягали от скуката, но в действителност това е заблуда. Днес за някои хора скуката в положителния ѝ смисъл е изчезнала напълно. А скуката е това, което ни позволява да размишляваме, да мечтаем. Днес тя е заменена с едно блуждаене из виртуалното пространство, в което за съжаление няма нищо особено плодотворно. За главната ми героиня да принуди семейството си да живее в социалните мрежи е начин да запълни чувството за празнота, което тя дори не може да назове.

Какво е днешното усещане за близост?

В Инстаграм човек няма право да се показва гол. Но това е чисто лицемерие, защото вместо това той може да показва други, точно толкова интимни неща. Под влиянието на социалните мрежи границите на близостта са се променили. Станало е съвсем нормално да споделяш лични неща с приятели, но и с непознати. Всеки присъстващ в социалните мрежи се надява да завладее цялата невидима публика.

„Какъв е смисълът да се крием, след като сме толкова видими, като че ли казваха всички тези хора и може би имаха право“?, казва един от героите ви. Можем ли да устоим на това себеизлагане на показ?

Всеки, който притежава смартфон, е проследим и достъпен. И непрекъснато продава лична информация. Затова някои решават да реагират с безразличие: защо да се крием, след като самото време ни излага на показ? Когато търсите нещо в интернет и ви предложат да приемете или не прословутите cookies, вие без да се замисляте щраквате върху „приемам всичко“. Според мен това е много типично за общата ни днешна нагласа – ние приемаме всичко.

В по-широк смисъл това явление не представлява ли опасност за демокрацията, щом границата между публичното и личното вече не е ясна?

Несъмнено това е един от големите въпроси, които нашата епоха повдига пред нас: как да запазим личната си сфера, като в същото време я съобразим с това, което светът очаква от нас? Можем ли да съществуваме, без да присъстваме в социалните мрежи? Ако не си видим, ако не се излагаш на показ, рискуваш ли да изчезнеш в социално отношение? Да останеш ли верен на времето си или да му се противопоставиш? Много е трудно да се намери среден път.

Трябва ли да се вземат юридически мерки?

Франция беше първата страна, създала закон в това отношение. Но е много трудно да се контролира това, което се случва вътре в семействата. Най-често родителите твърдят, че децата им са съгласни. Но детето не мечтае да стане звезда в Ютюб, освен ако семейството му по някакъв начин не му е промило мозъка. Истината е, че тези деца нямат възможност да откажат. Те са жертви. Според мен трябва да се действа във финансов план – ако тези видеа престанат да бъдат монетизирани от платформите, ако не носеха милиони, родителите несъмнено щяха по-малко да се стараят да правят живота на децата си обществено достояние.

Звездните деца Делфин дьо Виган социални мрежи Силна е нощта По действителен случай Но и аз