Ричард Пауърс: „Виждам едно поколение, което вярва, че трябва да търси смисъла извън себе си“

Романът на Ричард Пауърс от 2018 г. „Дървесна история“, носител на награда „Пулицър“ за художествена литература през 2021 г., е резултат от десетилетия труд на стипендианта на „MacArthur“, през които той изследва пресечните точки между културата, околната среда, науката и технологиите. Книгата му „Недоумение“ разглежда влиянието на науката върху човешкия живот. Пауърс разговаря с TIME преди излизането на книгата. 

В „Недоумени“е, нещо като съвременен вариант на романа „Цветя за Алджърнън“, Пауърс пише за невронетипично дете на име Робин в началното училище, което е подложено на експеримент, включващ декодирана неврологична обратна връзка (най-съвременната техника в неврологията в реалния живот). Експериментът подобрява емоционалния коефициент на Робин, или поне в началото. 

В „Недоумение“ определено се говори доста за актуалните събития. Такива ли бяха намеренията ви – читателите не просто да прочетат увлекателна история, а да ги накарате да се замислят за ситуацията в света в момента?

Исках да пиша за това, което авторите на научна фантастика наричат „близкото бъдеще“, за свят, който много прилича на нашия, но е разположен в неопределен момент в бъдещето. Това позволява на писателя да разсъждава за потенциала на настоящето да се развие по различни начини. Това, предполагам, е ефектът, който Брехт нарича „ефект на отчуждението“, при който реалистичното се превръща отново в нещо необичайно, като само леко се променя перспективата, от която наблюдаваме. Като поставих Земята на малко по-различна траектория, исках да задълбоча и да вдъхна живот на много от нещата, които ние, читателите, вероятно просто бихме пренебрегнали, защото вече сме ги отхвърлили като познати.

Едно от нещата, които постоянно ми идваха наум, докато четях, беше идеята да се помогне на хората да приемат онова, което не разбират. В книгата Тео, астробиолог, чиято работа е да разработва хипотези за това как би могъл да изглежда животът на други планети, обсъжда тези потенциални светове със сина си Робин. От всички планети, изпълнени с живот, които си създал чрез този похват, най-много ми допадна тази, на която има интелигентна форма на живот някъде в космоса, която се развива със скорост, толкова различна от нашата, че ние не можем да го проумеем. Това ми се стори изключително релевантно към темата за климатичните промени.

Можем да възприемаме само неща, които се развиват приблизително в нашите физически мащаби и в психическия мащаб, който сме достигнали. Нещо, което се разгръща по-постепенно на заден план в много по-голям мащаб, може да достигне до интелектуалното ни ниво, но не и до това на дълбокото ни емоционално разбиране. Най-ранните предупреждения за изменения в климата са се появили преди повече от половин век. А по това време мислехме просто какъв свят ще оставим на децата си, което е твърде абстрактно.

Въпреки това, последиците от катастрофалната промяна на планетата стават все по-истински и осезаеми, а ние сме попаднали в капана, който споменахте – чували сме за това, свикнали сме с него и ни е прекалено познато. Вече не знаем какво да направим по въпроса.

И тук идва художествената литература – тя може да разтърси основите на познатото и да създаде загадъчност и несигурност, които да накарат читателя да си каже „Чакай, чакай, какво? Какво се случва? Какво ще стане сега? Как ще се справят с това?“. Благодарение на това пречупване, всичко по темата, което е заровено в съзнанието им, може отново да излезе на повърхността.

Затова мисля, че Робин е толкова въздействащ – той не остава равнодушен. Умее да приема всичко като чиста монета, което е реакция на реалността такава, каквато е, без притъпяването от страна на социума. Това си е като Светия Граал, нали?

Точно така. Всъщност той е емоционално, необичайно дете, което бихме нарекли невронетипично. Но способността му да се опълчи на нехайството на възрастните, с което се сблъсква, както го прави малкото дете в „Новите дрехи на царя“, е в основите на историята.

Но не е нужно да си невронетипично дете, за да си озадачен от света на възрастните. Мисля, че има разрастваща се чума сред децата – идват на този свят и точно в детството си усещаме магията на света, всички сме пантеисти, свързваме се с животинското, вземаме всичко насериозно. Мисля, че на всеки възрастен, който има активно, любопитно, емоционално, интелигентно дете в днешно време, ще му е трудно да отговори на всичките му въпроси относно случващото се. Детето има основание да отвърне „Ти сериозно ли? Наистина ли това се случва и защо позволяваш да се случва?“. Това е проблемът в детството днес, а проблемът на възрастните е, че няма адекватни отговори.

Вие имате ли деца?

На 64 съм и нямам деца. Ставал съм чичо няколко пъти и съм бил бащинска фигура за няколко деца. Поне три деца ме вдъхновиха за героя на Робин – единият ми племенник, едната ми племенница и синът на приятел. Мисля, че съм включил и част от моите странности от детските ми години.

Лесно се забелязва повсеместното състояние на дезориентация и страх у младежите, дори да не са собствените ти деца. Има една дума, която си проправя път в речниците – соласталгия. Това е чувството на носталгия по място, на което никога не сме били или на което не сме имали възможност да се порадваме. Не е нужно да си много схватлив, за да видиш какво влияние има върху младежите.

Очевидно Робин е героят, който изпитва това чувство най-силно. Но неговата соласталгия е някак сковаваща, нали? Чудя се дали смятате, че това важи и за по-широк кръг подрастващи. Има ли здравословен начин да насочим вниманието си към тази „чума“ и да се справим с нея?

Виждам, че децата са много гневни, но също така виждам подем в активизма и ангажираността им. Виждам едно поколение, което вярва, че трябва да търси смисъла извън себе си. Грета Тунберг е прекрасен пример за това, но има масови движения и въздействащи истории на тийнейджъри, които се стараят и се вдъхновяват от идеята, че сриването на този свят, в който са важни отделните личности, е началото на един нов свят, в който можем да се ангажираме в търсенето на смисъл извън нас самите.

По време на лечението с неврологична обратна връзка, Робин се разкрива, издига се над гнева си и намира почти съвършен път към собственото си съществуване и това е голямо вдъхновение за възрастните, които виждат как развива тези способности. И дори когато лечението приключва и той се връща към състоянието си от началото на историята, пак се уповава на нещо.

Повечето хора таят надежди, че някак ще можем да живеем по начина, по който сме го правили досега. Аз нямам такива надежди, нито мисля, че е редно да имаме. Но мисля, че ако разберем как да се откажем от тези представи, можем да се надяваме на нещо много по-устойчиво и това е смисълът на историята.

Предишният ви роман „Дървесна история“ се занимава до голяма степен с това да накара читателя да се идентифицира и да съчувства на друг вид същества, които са далечни от нас – дърветата, както и да оцени важността на идентифицирането с техния така различен начин на живот. Има един момент в книгата, мисля, че е около средата, който намирам за основен – когато Тео казва, че е важно да правим всичко, което може да ни накара да усетим какво е чувството да не сме себе си. С какво, с кого или кога искате да се идентифицират читателите на книгата?

Мисля, че книгата представя възможността за по-радостен и по-удовлетворяващ начин на живот. Начин, който религиите по света винаги са проповядвали. Споменахте съчувствие, а в книгата съм описал лечението чрез декодирана неврологична обратна връзка, на което Робин е подложен, като машина за съпричастност. Докато читателите проследяват как това момче се превръща в един радостен човек, как се преоткрива извън себе си, как открива взаимовръзката между себе си и други живи същества и хора, у тях се пробужда идеята за възможността за живот, който е по-смислен и по-пълноценен, отколкото животът, обсипан с вещи някога е бил.

Смятате ли, че трябва да се свържем по-добре един с друг, за да се свържем по-добре с всичко останало?

Мисля, че тревожността на Робин е породена от загуба и страх. Той е наясно със своите особености и с неспособността си да се впише сред връстниците си в училище. Усеща жестокост и лошо отношение от тяхна страна и чувства тревожност, тъй като не може да се свърже с тях.

В началото на историята той моли баща си отново и отново да му разкаже каква е била майка му. Иска да слуша тези стари истории, защото отчаяно има нужда да се чувства свързан с жената, която сега е просто призрак. Не усеща връзка със съучениците си.

Същевременно той реагира с някак първична паника на статистиките за масовото изчезване на животински видове. Всичко предизвиква страх от изолация и само тази машина за съпричастност, това да свиква да се свързва с други хора, отначало непознати, а след това и с майка му, поражда у него идеята, че няма от какво да се страхува, че животът е навсякъде и това е експеримент, който включва всички нас. Той се превръща от затворен в отворен човек – изведнъж е свързан с всички останали живи същества. Странно, но това, което се случва с Робин, е просто откритието на факта, че неговата съдба е част от нещо много по-голямо. И това носи голямо облекчение на тревожността му, свързана със загубата, изолацията и смъртността, която е таял в себе си до този момент на историята.

„Цветя за Алджърнън“ е един от първите велики романи, които съм чел като дете. В него, силата, за която се разказва, е традиционната интелигентност, или както искаш го наречи, но в „Недоуемние“, Робин придобива емоционална интелигентност. Мисля, че това е интересен начин за пресъздаване и преформулиране на тази тема и се отнася към всичко, за което говориш.

Не когнитивната интелигентност ще ни помогне да достигнем до следващата жизнеспособна култура тук, на земята, а емоционалната интелигентност. Новата книга на Елизабет Колбърт е конкретна по този въпрос – все още мислим, че по някакъв начин новите технологии ще решат проблемите, причинени от старите такива, без да променят начина, по който системата ни определя ценностите – ценностната ни система, системата ни на съзнаване. Трябва да станем по-мъдри, а не непременно по-умни.

Определено. Как да го направим?

Историите са голямата машина за съчувствие. Декодираната неврологична обратна връзка в този роман е един вид метафора за разказването на истории. Представлява истории, които ни позволяват да заемем друга позиция, за да усетим света от друга гледна точка, различна от нашата. И това е единственото нещо, което има силата да промени съзнанието ни. Трябва да се пренесем на друго място и да стъпим в обувките на някого другиго за малко, преди да оценим това различие и да не се страхуваме повече от него.

Вече виждам признаци на тази културна трансформация, особено сред младежите. Истината е, че не остават още много години като тази до времето, в което няма да можем да отбягваме очевидното и повечето хора ще осъзнаят, че е време да платим дълга си и не можем да продължим да живеем както досега. Но ще са ни нужни истории, които да ни покажат, че промяната от сегашния ни начин на живот към този, който трябва да усвоим, не е толкова страшна.

Превод: Ивелина Стоянова

Ричард Пауърс има две книги, издадени на български език с логото на „Колибри“ – „Дървесна история“ (изд. 2022 г., в превод на Деян Кючуков) и „Недоумение“ (изд. 2024 г., в превод на Елка Виденова).

Ричърд Пауърс Недоумение Дървесна история