Но кой съм, ти коя си?

Но кой съм, ти коя си,
Когато вече друг
Мълва за нас разнася,
А нас ни няма тук?

През 2025 г. издателство „Колибри“ публикува избрани стихотворения на Борис Пастернак в превод на Кирил Кадийски. Следват думи на самия Кадийски относно творчеството на Пастернак – тези редове (според мен) са така силни, така точно улавящи и многогранността на личността и твореца Пастернак, и легендарната му слава (приживе и посмъртно), и самобитността… Да допълня тук нещо би било излишно: разсъжденията на Кадийски – мисли на поет, критик и крайно чувствителен преводач – трябва да се осмислят бавно и внимателно: тема по тема, абзац по абзац.

На глас сега се осмелявам да мисля единствено върху включените в сборника стихотворения от романа. Мисля си, че ако първо читателят се запознае с тези стихотворения, а сетне с „Доктор Живаго“, ще има възможност по-добре да разбере, да почувства този велик текст. Защото много често у неизкушеното око романът буди недоразумения, неясноти. Защо ли? Защото се чете като реалистичен роман. А това не е реалистичен роман.

Литературата, а и всяко произведение на изкуството, мисля си, трябва да се разбира според критериите, по които то е създадено. Да речем: гледате Пикасо, нищо не знаете за кубизма, не ви интересува що е то кубизъм и гледате на картините от неговия кубистичен период през призмата на реализма. И си казвате: „Ама всичко тук е погрешно – така не изглеждат телата на хората, хората нямат по три носа, хората нямат зелени уши!“.

Пастернак замисля и създава символистки роман. Символизмът – това е течение в изкуството – чиято философия ни отвежда към Платон: всичко, което ние виждаме, е само сянка на истинския предмет, само сянка на истинския свят. Персонажите в литературата на символизма съответстват на някакви персонажи от света на идеите, не от реалния свят. Уподобяване на реалния свят в литературата на символизма не може и не трябва да има. Прозата трябва да представя онези главни идеи – и в този смисъл прозата е сходна с поезията – които са идеи на истинския свят, идеалния свят.

Този роман няма претенции да отрази дадени исторически събития. Но руската революция сама по себе си е така ирационална, така иреална, че да напишеш за нея реалистичен роман е невъзможно. Обърнете внимание – никой никога не успява да напише добър реалистичен роман за руската революция (е, има няколко невелики западни романа). Алданов пише в емиграция нелош роман - „Самоубийството на руската революция“ (там е много интересен образът на Ленин, но все пак – това не е значим роман, а така – умерено). „Тихият Дон“ често наричат роман за революцията, ала това не е така – това е роман за гражданската война. Други определят „Ходене по мъките“ като роман за революцията, но според мен това е крайно слаб роман на Алексей Толстой, трилогия, чиито части сякаш се спускат все по-надолу (първата някак се чете, втората е съвсем посредствена, третата – това е просто лоша литература; по някаква причина той пише сетне и четвърта част – повестта „Хляб“ и там е направо смешно, така безпомощно е повествованието).

Ще кажа нещо повече: не само руската революция, но изобщо всички исторически истински мащабни събития не могат да бъдат адекватно представени със средствата на реализма.

Нали знаете тази логическа загадка: как да съединиш 9 точки с четири линии без да вдигаш молива от листа. Това, оказва се, е невъзможно без 10-ата точка. И 10-ата точка тук се оказва фантастичен, ирационален елемент. Не може да бъде описана руската революция без да се добави някакъв вид мистика.

Ето защо и Блок в своята революционна поема „Дванайсет“ въвежда фигурата на Христос, да речем (да, поемата на Блок за революцията също е изключение, поетично велико изключение).

По сходен начин – в „Доктор Живаго“ истински силен е мистичният елемент. Преди всичко това се вижда в постоянната среща на героите. Действието на романа е разтегнато почти из цяла Русия (и в Далечния Изток) и въпреки това героите по някакви неведоми пътища непрекъснато, из цялата тази огромна територия, се пресичат: Урал, Москва, Петербург, из провинцията – сякаш Русия е гледана от някаква много висока гледна точка, сякаш от друга планета. И там, в това нищожно малко пространство непрекъснато героите се бутат един в друг. Юра, Ларя, Тоня… всички се срещат непрестанно.

***

Има още една тема, която бих искала да подхвана. Тя отново става видна, ако започнем познанството си с „Доктор Живаго“ от стиховете. Стихове са преведени от Кирил Кадийски, струва ми се, с пределна точност спрямо Пастернаковата чувствителност. Нещо повече: спрямо Пастернаковия особен патос.

Какво имам предвид ли? Според мен главното в този патос е мисълта, че цялата история – и локална, и вселенска – се случва заради съдбата на конкретния човек. Смисълът на историята, единственият смисъл на историята, е да се образува точно в този момент точно по този начин конкретната личност. Цялата история на света съществува само заради едно: даден човек в даден момент да извърши нещо изключително. Не политическите лидери, не войните, не решенията на властта движат хода на историята, а душата, която нещо е разбрала. Ето такъв патос.

Или конкретно обяснено: цялата руска революция се случва, за да могат Юра и Лара да се окажат заедно в празния дом; за да може Юра да напише своите стихотворения.

Тази позиция е странна, ще кажете вие. Прилича на каруца, поставена пред коня. Ала това не е просто патосът на Пастернак – това е огромно християнско откритие. Християнството идва с тази философия: не човек е важен за историята, а цялата история, целият исторически процес се случва, за са се формира един човек, един конкретен човек. И този човек сетне да промени хода на историята.

***

„Доктор Живаго“ – това е разказ за доктор Живаго (фаустиянската тема тук няма да развивам), чийто жизнен път завършва с пълна катастрофа. Пълен крах. Това напомня на живота на Христос: земното му битие завършва с крах. Той е победен, той е убит. Ала следва възкресение, което променя хода на историята. Метафората на възкресението на Живаго – това са неговите стихове, поместени в самия край на романа. Тези стихове са изключителни, всичките. Тук няма нито едно по-маловажно произведение. Всички те стават знаменити, пълен триумф.

С тези стихове, струва ми се, трябва да започне запознанството на читателя с „Доктор Живаго“ (и в сборника, съставен от Кирил Кадийски, подборът, преводът – всичко е на пределна висота). С тези стихове завършва тази книга – една от най-важните в историята на XX век.

Борис Пастернак поезия Колибри Кирил Кадийски