Барби: Кукла с потенциал

Понякога рекламата не лъже.

„Барби“ наистина е кинобомбата на годината и законите на физиката няма да му попречат да се превърне едновременно в летен блокбъстър и култов филм. Трудно е да оправдаваш очакванията, но Грета Гъруиг е успяла да намери баланса между това, което искаме (криндж и кич), и това, от което се нуждаем (добра история).

Всичко е страхотно и безопасно в света на стереотипната Барби (Марго Роби) – сутрешният душ е с идеална температура (но от него не тече вода), усмивката е перфектна (но няма огледала, в които да бъде видяна), колата е ретро (но няма двигател). Дните минават в закачки със стереотипния Кен (Райън Гослинг) на плажа, а нощите са за танци (с хореография!). Докато в един момент блондинката не произнася думата „смърт“.

На следващия ден Барби се събужда – не се е наспала, има лош дъх, целулит и най-страшното – плоски стъпала. Тя посещава „странната Барби“ – отшелница, живееща в замък на хълма, от която научава, че трябва да отиде в „реалния свят“ и да се запознае с момичето, което си играе с нея, за да разбере какво поражда лошите мисли в главата ѝ. Барби приема предизвикателството, но има един проблем – на задната седалката на колата ѝ се крие Кен.

В „реалния свят“ (Лос Анджелис, наши дни) двамата се сблъскват с неприятности като полицаи, кисели тийнейджъри и корпорации. Барби усеща, че нещо не е наред и започва да търси начин да го подобри, а Кен решава, че патриархатът е новото му призвание.

На „Барби“ може да се гледа като на детски епизод на „Black Mirror“ – вътрешнозаводски хумор, в който играчката слиза от витрината, за да си поговори с производителите. Филмът е пълен с препратки (от „2001: Космическа одисея“ и „Последният екшън герой“ до Жак Деми), но цитира най-често сестрите Уашовски и „Матрицата“. „Странната Барби“ е Морфей, предлагащ синьо и червено хапче (съответно обувки на висок ток и обувки Birkenstock). Има и Оракул – призракът на Рут Хендлър (създателката на куклата), който наема апартамент на 17-я етаж в небостъргача на Мател, компанията производител. 

В тази връзка генезисът на „Барби“ е по-близо до „Lego: Филмът“ и „Супер Марио Bros.“, отколкото до „Момиче с потенциал“. Гъруиг обаче намира свой подход, защото познава зрителя си: в „Барби“ няма нищо, което едно момиче не знае, но е пълен с изненади за пораснали момчета.

Грета ни спестява любовната история: Кен не е идеалният мъж, дори не е привлекателен ухажор, а е навлек, преследвач, който неканен следва Барби по пътя ѝ към истината за себе си. Между двамата няма химия, но той го разбира прекалено късно – след като вече е направил достатъчно поразии в истерията си. Неочаквано, но факт: „Барби“ не е романтична комедия, а история за порастването, bildungsroman (или barbiesroman). Ако дебютът на Гъруиг („Лейди Бърд“) ни показваше как едно момиче се превръща в жена, то „Барби“ ни разкрива как едно дете се превръща в момиче. 

В една от най-силните сцени на филма героинята седи на пейка в нашия свят, а до нея е възрастна жена (представете си „Форест Гъмп“ без бонбоните). Тя за първи път вижда бръчки (защото в Барбиленд няма несъвършенства), разглежда ги и казва: „Колко сте красива“, на което дамата отговаря: „Знам!“.

„Барби“ не е филм за любовта към мъж, а за любовта към себе си и за умението да се приемеш какъвто си – с бръчките, целулита и смъртността. „Барби“ е филм за кризата, когато се чудиш „защо съм тук?“ и не намираш ясен отговор. „Барби“ е филм за идеалната кукла, която осъзнава, че е нещо много повече от това – неидеален човек.

И да, това е несъвършен филм – като всеки летен хит – в него има много теми, които се споменават, но за които не остава достатъчно време, за да бъдат развити. Представете си обаче какво би било ако „Барби“ се бе появила не днес, а в края на миналия век, през 90-те.

Неслучайно авторите са отказали да включват парчето на Aquа от онези години в саундтрака. Макар и забавно за караоке, текстът му едва ли би се харесал на която и да е Барби сега:

I'm a blonde bimbo girl in a fantasy world

Dress me up, make it tight, I'm your dolly

You're my doll, rock and roll, feel the glamor in pink

Kiss me here, touch me there, hanky-panky

Хубаво е, че с времето порастват не само децата, но и поп културата, която ни заобикаля.