Най-доброто от Кан: „Умри, любов моя“ на Лин Рамзи

Шотландската режисьорка Лин Рамзи, добила световна известност с бруталния си шедьовър „Трябва да говорим за Кевин“ (2011), представи в конкурсната програма на фестивала в Кан най-новия си филм „Умри, любов моя“ (Die my love), с участието на Робърт Патинсън, Дженифър Лорънс и Сиси Спейсик. Изненадващо за мен, филмът бе единодушно обявен от критиката за пълен провал — вероятно нито една друга творба не получи толкова ниски оценки. Това обаче не беше шумен провал като миналогодишния на Копола, който отекваше до края на фестивала. „Умри, любов моя“ просто потъна в мълчание — никой дори не пожела да го обсъжда. Това мълчание ми се струва необяснимо. За мен, филмът бе най-силният в цялата селекция — още с първия кадър бях готов да му връча личната си „Златна палма“. И не промених мнението си до самия 24 май, деня на награждаването. Никога досега не съм изпитвал толкова рязко разминаване между собствената си оценка и тази на критическата общност — сякаш бяхме гледали различни филми. Затова ще се опитам да обоснова своята „странна“ възхита.

Темата на филма ми е далечна — следродилна депресия. Младото семейство на Грейс и Джаксън се мести в нов дом в провинциална Монтана в очакване на първото си дете. Още по време на бременността Грейс започва да се изплъзва от реалността — вулгарен и агресивен сексуален апетит, пристъпи на ирационална ревност, изблици на хаотично насилие. Раждането само задълбочава кризата. На фона на нейното състояние ставаме свидетели и на емоционалния разпад на Джаксън, който се оказва без изход — нито търпението, нито помощта, нито съпротивата му могат да овладеят „лудостта“ на Грейс.

Към драмата се включват още две фигури — майката на Джаксън (впечатляващо изиграна от Сиси Спейсик) и любовникът на Грейс, който се появява неочаквано от нищото и се заема с трудното изпитание да замени сексуално мъжа ѝ.

„Умри, любов моя“ балансира между напрегнатия ритъм на психотрилър и фрагментарната форма на филмово есе. Разказът му, разкъсан между екстремните психически състояния на героите, носи силно антинарративен заряд.

Операторската работа на Сиймъс МакГарви, вдъхновена от „Бебето на Розмари“, е безпощадна, разкошна, радикална. Визуално филмът е завладяващ с психологическата си красота. Всеки кадър нахлува безцеремонно в интимността на едно разпадащо се семейство — рязко, откровено, без суета. Актьорската игра е великолепна, сценарият — прецизен, правдоподобен и труден за написване: той допуска хумор, но не позволява ексцесите да се превърнат в гротеска. В Уикипедия „Умри, любов моя“ е класифициран като мрачна психологическа комедия-драма.

За мен той съдържа всичко — без да се опитва да подреди хаоса на човешкото съществуване в някаква успокояваща самозаблуда. Чувствата, мислите, желанията и страхове на главните герои са пръснати във всички посоки на повествованието като парчета от счупена ваза по кухненския под на дом, където отдавна няма нормален живот. До последната, внушителна и многозначителна сцена, бях без дъх от трескавото препускане през смисловите, визуални и постъновъчни решения на Лин Рамзи, която за пореден път се доказа като един от най-смелите, радикални режисьори на Великобритания.

Според мен — велик филм. Според Кан — ненужно упражнение. Това разминаване е може би най-добрият повод да гледате „Умри, любов моя“. Надявам се, че с времето този филм ще получи култовия статут, който заслужава — като един от най-недооценените в историята на фестивала.

Умри любов моя Die my love Лин Рамзи Робърт Патинсън Дженифър Лорънс Кан филмов фестивал кино