Директно от Кан: „Les Amandiers“ на Валерия Бруни Тедески

Тази година Валерия Бруни Тедески пристигна в Кан, в състезателната програма, със своя пети пълнометраженен филм Les Amandiers (в буквален превод „Бадемовите дървете“, но с английско заглавие „Forever Young”/„Вечно млади“). Френската актриса прави режисьорския си дебют през 2003 с комедията „По-лесно е за една камила...“. Макар четири години по-късно да получава Специаланата награда на журито в Кан за филма „Актриси“, Валерия Бруни Тедески е все още по-известна като актриса и сестра на Карла Бруни. Напълно неоправдано, тъй като режисьорският й талант заслужава внимание. Моята Златна палма Кан 2022 е за „Les Amandiers” – единственият филм, от тези, които гледах, който ме развълнува емоционално. Красиво изигран и заснет, този бутиков, френски филм нямаше шанс да вземе Палмата, която тенденциозно коронова филми, чиято грандиозност има глобални послания. Филмът на Бруни Тедески заключва в себе си парче реалност, която е, темпорално и географски, специфична и интимна, макар в нея да отекват общочовешки теми.

Действието се развива в края на 80-те в Нантер, в митичния театър Théatre des Amandiers, където френския режисьор Патрис Шеро преподава актьорско майсторство за драматичен театър на малка, добре подбрана група бъдещи таланти. Въпреки че Шеро е най-известен с филма си „Кралица Марго“ (1994) с изумителната Изабел Аджани, във Франция славата му е преди всичко на театрален и оперен режисьор с постановки както на Жьоне, Расине и Мюлер, така и на Щраус, Берг и Вагнер. Младите актьори, които се явяват на кастинга за неговия майсторски клас в Нантер, са вдъхновени колкото от любовта си към театъра, толкова и от възхищението си към своя учител. Тази шеметна любов и срещата с голямото изкуство, общуването и създаването на театър, сакралната връзка между ментор и ученик и всички красиви илюзии на младостта изпъстрят груповия потрет на „Les Amandiers”. Но отвъд стремежите и невинността, младата трупа, на прага на живота, се сблъсква и с първите сериозни удари, както лични, така и исторически. Пандемията от СПИН, която помрачава едно цяло десетилетие и едно цяло поколение, които иначе бяха предопределени за хедонизъм и щастие, се оказва и голямото изпитание за малкия колектив в Нантер. Интимните истории на главните герои се преплитат до неразпознаваемост с тези на Патрис Шеро, хомосексуален режисьор пристрастен към кокаина, и на неговия любовник, директор на Театъра на бадемовите дървета. Трагичните сблъсъци на младостта с любовта, изневярата, болестта, наркотиците и смъртта, с амбициите и провала, със себедоказването и разочарованието се разполагат в контекста на една Чехова пиеса. Патрис Шеро избира за своя клас поставновка на пиесата „Платонов“ на Антон Чехов – пиеса, която със заглавието си въвежда в центъра на своята сцена мистериозния учител Михаил Платонов, герой-панорама, който събира в себе си екзистенциалните противоречия на руското общество от края на 19-ти век. С характерните за Чехов мащабна клаустрофобия и клаустрофобична мащабност, в имението на Анна Петровна, пред нейните съседи и приятели, се разгръща трагичната характеропатия на Платонов, с неговите любовни и житейски страдания. За последните две години два филма завършват с цитати от Чехови пиеси – шедьовърът „Drive My Car” и „Les Amandiers“ – според мен симптоматично завръщане на съвремието ни към всеобхватната меланхолия на Чехов, към неговата прецизна психология на човешката неутешимост. Филмът на Валерия Бруни Тедески е преди всичко носталгичен и интимен – автобиографичен разказ за младостта ѝ и срещата ѝ с Патрис Шеро на сцената на „Платонов“. На толкова много нива се сблъскат красота и ужас, блян и страх, търсене на изгубеното време и раздялата с миражите на невинността, а цялата тази сложност и тежест на живота е показана с особена деликатност.

„Les Amandiers“ е изигран превъзходно. Главните роли на Надя Терезкиевич (Стела) и Луи Гарел (Патрис Шеро) са достойни за награди за актьорско майсторство. Откритие за мен беше и Софиан Бенасер, който изиграва трагичния Етиен с небрежен патос и детинска чистота. Историята е разказана с женски почерк, като под това забелязавам дълбоката чувствителност на Валерия Бруни Тедески с характерната ѝ ненатрапчива несигурност, мекота на думи и жестове, изключителните финес и ранимост. Камерата е съсредоточена в създаването на кадри красиви като картини, цветовете и композициите имат живописна стойност. Саундтракът е най-добрият на тазгодишния Кан – плейлист, който ще заживее собствен живот. До последния кадър можех да усетя любовта на Валерия Бруни Тедески към всички актьори, връзката, която е изградила с техните емоционални пейзажи. Благодарение на тази любов филмът ѝ се превръща в двоен портрет – на нейните актьори и на пресонажите, които връщат към личното ѝ минало, в прегръдката на Шеро. Филм-обяснение в любов към театъра и към младостта. Моята Златна палма 2022.