Хартията можеш да изгориш, но духа никога

Стихосбирката „Еротика“ е първата самостоятелна книга на знаменития словенски класик Иван Цанкар – поет, белетрист, драматург и общественик, неоспорим морален авторитет и радетел на словенската идентичност. На български език книгата е издадена за пръв път през 2016 г. от „Нов Златорог“ по случай 140-ата годишнина от рождението на поета. Заслугата е на проф. д-р Людмил Димитров в качеството му на преводач, ревностен изследовател и медиатор между българската и словенската култура.

„Еротика“ е новаторско явление в словенската литература и ознаменува началото на модернизма в Словения. Но излизането ѝ през 1899 г. е свързано с един смущаващ факт: стихосбирката бива изкупена от тогавашния епископ Антон Бонавентура Йеглич и изгорена за назидание на публична клада навръх Великден. В резултат от това деяние три години по-късно, през 1902 г., „Еротика“ получава ново, преработено издание.

Тук поместваме откъс от изчерпателния предговор на преводача, Людмил Димитров, съставител на настоящия том.

ИВАН ЦАНКАР… ПОЕТЪТ
Посвещава се на 150-годишнината от рождението му

Наред с безспорния гений, романтика Францè Прешèрн (1800–1849), историята на словенската литература отрежда на Иван Цанкар най-представителното място сред всички останали свои писатели. Не би било пресилено да се твърди, че по въздействието върху националното самосъзнание на сънародниците му за тях той има същото значение, каквото за нас, българите, има Вазов, независимо от съществените разлики в контекстите и езиците, стила и художествените направления, в които се изявяват. Двамата са съвременници, макар че патриархът е по-възрастен от него с двайсет и шест и го надживява с три години. В този смисъл Цанкар, роден в градчето Върхника на 10 май 1876 г., е връстник на „младите“ в нашата литература и също като тях (а още повече и като виенски възпитаник) въвежда и утвърждава (приспособява) модернизма в словеноезичното пространство в различни негови измерения: бива определян (но и обвиняван) за декадент, неоромантик, символист, натуралист, сецесионист… Също като Вазов, и Цанкар пише във всички традиционни и познати му жанрове, изнамира и свои: един от тях е т. нар. črtica (буквално „чертица“, „щрих“, а още пò на български – „драска“ и „шарка“), друг – прозаичната сецесионна миниатюра vinjeta („винетка“), а в някои – в драмата например – остава всепризнат и ненадминат майстор. Разликата е по-скоро в следното. Ако – при цялото жанрово и дискурсно разнообразие на творчеството му – ние избираме да титулуваме Вазов като народен поет, словенецът е ценèн в собствената си култура много повече като прозаик и драматург. За поета Цанкар днес се говори рядко, той остава в сянката на други, по-предпочитани от канона имена, макар че стои в началото на модернизма, при това като негов безспорен флагман, и рязко го отделя от предхождащата и донякъде предизвестяваща го силна лироепическа вълна на големите поети от „старата школа“ през 70-те – 80-те години на ХІХ век (Симон Грегорчич, Йосип Стритар, Фран Леустик, Антон Ашкерц).

Независимо от това как стихотворният опус на иконичния словенски класик се вписва днес в собствения му контекст, в този том го представяме основно в качеството му на поет. Верен на призванието си, проектирано в едно висше, феноменологично измерение, и Цанкар, както Шекспир, Гогол, Ибсен, Йовков, запомнени с гениалните им постижения в нелирически жанрове – навлиза в литературата като лирик. Формално е най-близо до Гогол поради не съвсем радостния факт, че и неговата дебютна стихосбирка изчезва в пламъците на огъня, но не подложена на аутодафе, както това прави авторът на „Мъртви души“, а публично (демонстративно и назидателно) запалена от Църквата. За това деяние ще стане дума след малко. Най-напред обаче бих искал да изясня кое оправдава появата на поезията му на български език.

Има нещо символично, че Иван Цанкар умира в края на 1918 г. (по-точно на 11 декември), само около месец след официалното обявяване на Кралството на сърби, хървати и словенци, първообраза на по-сетнешна Югославия. Той формално дочаква новата държава (става неин „свидетел“), в състава на която родната му Словения предстои да остане 73 години, преди по нейна инициатива – след проведения референдум на 25 юни 1991 г. – да започне стремителното и драматично, с войни и насилие, разпадане на СФРЮ. Така че Цанкар (и поради тази причина, но преди всичко с метафоричните асоциации, прозрения и предупреждения в текстовете си) е големият морален коректив на словенците и неизменна част от автентичното им самоопределение, от чиито творби те често черпят вдъхновение още докато търсят екзистенциалните си основания в познатата, но крайно дотегнала им и обременяваща ги среда, каквато е Австрия (и впоследствие Австро-Унгария), където като „слуги“ (според превърналото се в стереотип заглавие на едноименната драма на Цанкар от 1910 г.) пребивават над хиляда години.

Когато през 1911 г. близкият му родственик – бъдещият изкуствовед и академик Изидор Цанкар – прави анкета с него, на въпроса: „Как преценяваш съвременната ни литература?“, Иван изненадващо дръзко отговаря: „Тя се издигна доста високо, съизмерва се със световната, докато хърватите и сърбите например не са световни“. И допълва: „Никой народ не е по-оптимистично настроен от словенския – оптимизмът е присъщ на здравето и младостта – и всички ние, а не сме никак малко – сме оптимисти. Затова казвам: у нас ще се развие много добра литература, силна лирика, мощна драматургия“. Сто години по-късно можем без съмнение да потвърдим тези думи като пророчески: не за оптимизма – той не се сбъдва по ничие предписание, пък и трудно ще открием експлицитен оптимизъм в която и да било голяма литература, а за художественото равнище на словенската словесност. Колкото до онова, което е формирало литературния му вкус и светоглед от най-ранна възраст, Иван признава пред Изидор: „Много обичах Молиер, който днес още повече ми харесва. Омир, Софокъл, Еврипид и Хораций познавах в немски превод [...]. От модерните четяхме Метерлинк, Верлен, Бодлер. Но тук трябва да ти призная голямата си младежка грешка: твърде много се въодушевявах от хора, които ме отегчаваха. Бодлер например изобщо не го разбрах. Обичах дълбоко Верлен, тъй като поетът се усеща инстинктивно.

Още тогава не понасях Зола, понеже е един от най-скучните писатели, които някога са се раждали на тази земя. От руснаците – старите – винаги много съм се респектирал. С какво удоволствие четях Гогол докрай и се връщах отначало! И се отчайвах: щом като може така да се пише, то къде съм тръгнал и аз да предлагам на хората моите занаятчийски напъни, искайки доверие назаем. Достоевски направо ме опияни“. Но освен чужденците, чийто авторитет е недостижимо висок и стряскащ в очите на всеки млад човек, тъй като са далечни и физически непристъпни, реалната конкуренция около начеващия писател се оказва наистина силна и не по-малко решаваща за неговото литературно бъдеще. Става дума за поетите от неговото поколение: Отон Жупанчич (1878–1949), Драготин Кете (1876–1899), Йосип Мурн (1879–1901), с които
са в един училищен пансион и посещават най-ранния си литературен кръжок „Задруга“ – тайно ученическо общество, действало между 1892 и 1898 г. (а по ирония на съдбата или пък закономерно днес и четиримата почиват в съседни гробове на люблянското гробище „Жале“). Става дума, разбира се, и за подкрепата на солидния в техните очи покровител, големия славянофил (в това число и българофил), поет и общественик Антон Ашкерц (1856–1912), първи публикувал произведенията им и писал рецензии за тях на страниците на различни списания, най-често – в редактираното от него „Люблянски звон“ („Люблянска камбана“).

Но да се върнем към времето, в което възникват Цанкаровите стихотворения. С риск едно ново споменаване на Вазов да прозвучи натрапчиво, в случая, по повод словенския му съименник, неговият патетичен афоризъм от „Под игото“: „... младите народи, както и младите хора, са поети“, придобива особен смисъл. Някъде между 1893 и 1896 г., тоест между 17-ата и 20-ата си година, гимназистът и по-късно студентът по техника във Виена (прекъснал следването си в края на втория семестър) пише своите първи романси, осем от които успява да публикува в „Камбаната“. Идеята за самостоятелна стихосбирка у него се появява не изведнъж, а постепенно, предпазливо, неуверено, но с напредването и „набъбването“ на поетичното му творчество – стихове, от които има какво да се избере за печат – все по-твърдо в съзнанието му се насажда убеждението за необходимостта от едно подобно издание. Случва се онова, което той сам формулира пред Изидор Цанкар в цитираната вече анкета: „[...] понякога си записвам в бележника една-единствена дума или фраза и години наред я нося, докато не се отрони от само себе си като узрял плод“.

Когато започва да споделя с приятелите и поддръжниците си какво е замислил и да им показва части от бъдещата книга, един от първите, които го окуражават да осъществи своето намерение (покрай застъпничеството на Антон Ашкерц и Фран Левец) – Фран Говекар, – на 24 май 1897 г. буквално му пише: „Идеята ти е прекрасна! Направо ще разлаеш кучетата!“. А малко по-късно, разбирайки, че Цанкар почти се е договорил с „немския“ издател Отомар Бамберг, предпочитайки него пред словенеца Лавослав Швентнер, тогавашният редактор на „Люблянски звон“ Виктор Бежек му споделя в писмо от 8 юни: „Значи ще издавате поезията си при Бамберг. Няма лошо. Гответе се да си събирате кокалите. От цялостната стихосбирка публиката ще получи жива представа за един нов поет. Всъщност на Бамберг му е все тая какво ще кажат нашите моралисти, на Вас – също. Ашкерц със сигурност ще публикува възторжена рецензия, ако не и цяла студия за поезията Ви, с което доста категорично ще утвърдите мястото си. Но при всички случаи ще можете да се гордеете, че сте въвели декаданса сред словенците!“

(Писма І: 33–34). За свое оправдание, че (по собствения му израз) се е насочил към „чифутина“ Бамберг, Цанкар пояснява на Швентнер (по-късно негов постоянен издател): „Да знаех, че в Любляна ще отвори книжарница словенски словослагател, който не е толкова тесногръд, каквито обикновено са нашите родни книгопродавци, щях на Вас да предложа поезията си; но в тази ситуация нямах избор – обърнах се към Бамберг, въпреки че не ми се искаше да му предоставя правата си съвсем безплатно“ (Писма ІІ: 5–6). Така или иначе публикацията закъснява с повече от година – време, през което авторът няколко пъти променя състава на творбите, воден от редица съображения: от петдесетте стихотворения трийсетина са печатани по-рано – това с право го смущава; през 1898 г. той заменя десет от вече познатите на читателите с нови и „по-добри“; междувременно се колебае как да назове книгата и едва през юни същата година окончателно утвърждава заглавието „Еротика“, след което тя престоява поне още шест месеца в печатницата и излиза най-вероятно в средата или през втората половина на март 1899 г. Доколкото ръкописът не е запазен, е трудно да се гадае как точно са протекли съставителството и редакциите, за да придобият произведенията познатия си вид и подредба.

Така или иначе най-накрая „Еротика“ излиза.

Пълните библиографски данни за стихосбирката са: Erotika. Zložil Ivan Cankar. V Ljubljani. Natisnila in založila Kleinmayr &: Bamberg. 1899. Strani 118. („Еротика“. Написал Иван Цанкар. Отпечатали и издали Клаймайр & Бамберг, Любляна 1899 г., 118 с.)

Първият кратък анонимен отзив, по-точно анонс за новопоявилата се книга, е публикуван в демократичния всекидневник „Словенски народ“ на 27 март. В него се казва, че авторът на 118 страници е събрал „прекрасен букет“ от стари и нови стихотворения и е изразена увереност, че читателите „с най-голям интерес“ ще потърсят „този великденски литературен подарък“. „Противниковият лагер“ не закъснява да охлади ентусиазма на либералите. На 1 април под заглавие „Тазгодишните литературни великденски яйца“ (същата година Възкресение Христово се е падало на 2 април) консервативният „Словенски лист“ представя – отново анонимно – съвсем различна картина за току-що излязлата Цанкарова стихосбирка: „Любовницата на поета непрекъснато се въргаля по дивана и му лази по нервите. Тъй като той не е могъл да го предаде в стихове, описва „отвратителното ѝ влажно тяло“ в проза. Голяма роля е отредена и на блесналата луна. Но уви! Похотта я засенчва. Това яйце е развалено; ако случайно си го купиш, отвори вратата, за да не ти отрови въздуха“ (1899: 86).

След тази първоначална и повърхностна рецепция – по-скоро мерене на политически сили и размяна на идеологически гаври и възгрубо остроумие през „заложничеството“ на една оклеветена стихосбирка – следва истински удивително деяние, извършено от висше длъжностно лице. Немаловажна подробност в случая е, че „Еротика“ е първата самостоятелна книга на Цанкар изобщо. Става дума за споменатата в началото на текста злонамереност на люблянския епископ Антон Бонавентура Йеглич (1850–1937), който, воден от болната си амбиция да пресече разпространението на тази „изкушаваща“ и „развращаваща“ обществото публикация, изкупува от издателя всички останали в наличност екземпляри (а от отпечатаните 1000 те са били не по-малко от 700) и като назидателна мярка публично ги изгаря. В словенското културно пространство това не е първият подобен прецедент: по време на контрареформацията в самия край на 1600 и в началото на 1601 г. пред кметството на Любляна е разпалена клада и в нея са хвърлени около две хиляди от първите словенски (протестантски) книги, докарани с 14 каруци. Посегателството на епископ Бонавентура Йеглич не само реминисцира с този позорен епизод, но и поражда ожесточени реакции и полемики от различни среди в обществото, тъй като очевидно актът по никакъв начин не е можело да бъде оправдан. Разногласия отекват и между самите клерикали. По-голямата част от тях не само изразяват одобрение за постъпката на Йеглич, но дори му изказват благодарност, че така категорично е заклеймил „аморалността“ в литературата. Други, като главния редактор на вестник „Словенец“ и бивш люблянски викарий Андрей Калан (1858–1933), възразяват и решително отхвърлят саморазвихрянето и залитането в крайност спрямо един артефакт. По-късно Бонавентура получава заслужени прякори (Херострат например), но най-трайно за името му се закрепва ироничното прозвище-каламбур Болна-натура.

Как Цанкар приема случилото се? В писма до различни адресати той коментира изстъплението, уверен, че то много повече ще навреди на самия епископ, отколкото на него и че е добра реклама за следващата му книга, „Винетки“: „Типично средновековна постъпка, която във Виена предизвика всеобщо презрение и присмех“ (Писма ІІ: 20). Признава, че учудващо е успял да запази вътрешно спокойствие, но не крие недоумението си защо издателят така лекомислено е продал цялото налично количество на един човек.

След като страстите се уталожват, започват и по-трезвите и аналитични оценки на нелепо жертваната стихосбирка. На 10 април социалнодемократичният вестник „Рдечи прапор“ („червено знаме“) отбелязва в редакторска статия: „Постъпката на люблянския княз-епископ свидетелства колко умни работи прави нашето модерно-ретроградно католичество и колко „народно“ е всъщност. Съвременната инквизиция вече не може да изгаря хора, но затова пък с охота унищожава произведенията им. Всичко, което са търпели мъчениците някога, е валидно и до ден днешен. Хартията можеш да изгориш, но духа никога.

Из цикъла ОТ ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ

1

Изгората ми от едни
отминали безгрижни дни
покрай прозореца ми днес
премина с блясък и финес.

И ме обляха пак вълни
като в отминалите дни –
о, как с прегръдка бих я спрял,
как устни с нейните бих слял.

Следя я с поглед онемял
и чувствам във сърцето жал –
забравила е тя за мен,
но аз за нея – не съвсем.

2

Защо, защо от мен се скри,
къде си, ми отговори?
Дали, че слънцето блести
в градината, се стресна ти,
уверена, че сто на сто
издава тайните ни то?
Или сърцето ти заби
от страх врабците да не би
да вземат с весел чик-чирик
да ни обадят в този миг?
Или пък че липата там
те чува как със огнен плам
целувки звучни ми лепиш
и го прошушне, току-виж?

О, не, недей, не се плаши!
Нощта когато заглуши
природата – звезди, луна:
те взимат нашата страна.
Врабците спят и само аз
и славеят горим от страст.

А ако пак с листа шепти
липата и ни клевети –
тогава в избата ще сме
най-сетне вече насаме…
Не бой се, събери кураж!
Аз чакам – тръпнещ и любящ…

3

В звездите на двора се взирам,
откакто навън притъмня;
сърцето ми песен ѝ праща
в далечната чужда земя.

А тя там на своя прозорец
далече от мене мълчи,
пред себе си вперила поглед
с подути от сълзи очи.

Еротика стихосбирка Иван Цанкар Людмил Димитров