Невероятното странстване на Дмитрий Достоевски

Някъде бях чела, че за него не съществува норма от по три сцени на ден, няма местене на осветлението насам-натам, нито заснемане на множество близки планове „за всеки случай“. Павел Павликовски работи с убеждението, че за всяка сцена съществува един-единствен ракурс, който ѝ придава смисъл, и щом го открие, всичко останало е въпрос на прецизно извайване. Една сцена сутрин, една следобед. Минимализмът и склонността към синтез не са ограничение, а метод, залог за естествена, а не преследвана автентичност. Павликовски прилага този „аскетичен“ подход на кондензирана емоция и интелектуална плътност както при заснемане на игрални филми и шедьоври като „Ида“ и „Студена война“, така и при създаване на експериментални документални портрети като поредицата за BBC, датираща от края на 80-те и началото на 90-те.

Един от най-радикалните естети в съвременното авторско кино, Павликовски пристига в София като гост на 12-ото издание на Синелибри. Освен че ще могат да видят ювелирната биографична драма „Отечество“ на 3 ноември в зала 1 на НДК, веднага след тържествената церемония по награждаване, почитателите му ще имат още една възможност за близка среща с неговото творчество: на 2 ноември от 18:30 ч. в кино „Люмиер“ е българската премиера на документалната трагикомедия „Пътешествията на Достоевски“ (1991), а от 19:30 ч. същата вечер ще бъде излъчена и любовната драма „Студена война“ от 2018 г. Нека припомним, че след премиерата на „Студена война“ в Кан филмът си тръгва с наградата за режисура; печели и десетки други отличия, включително три номинации за „Оскар“ (за най-добър чуждоезичен филм, най-добър режисьор и най-добра операторска работа) и четири номинации за награди BAFTA, сред които за най-добра режисура и най-добър неанглоезичен филм.

Роден във Варшава, Павел Павликовски напуска Полша на 14-годишна възраст, пребивава последователно във Великобритания, Германия и Италия, преди окончателно да се установи във Великобритания през 1977 г. Следва литература и философия в Лондон и Оксфорд. В България сякаш малцина знаят, че в началото на кариерата си той създава документални филми за BBC, които печелят множество международни награди. Сред тях са „От Москва до Петушки“ (1990) – поетична разходка из света на митичния руски писател Венедикт Ерофеев, отличена с международна награда „Еми“, Prix Italia и наградата на Кралското телевизионно общество за най-добър документален филм; „Пътешествията на Достоевски“ (1991) – лауреат на наградата на Кралското телевизионно общество за най-добър документален филм за втора поредна година; „Сръбски епоси“ (1992) – носител на Голямата награда на Фестивала на документалното кино в Марсилия и Наградата на фестивала Festival dei Popoli във Флоренция; „Пътуване с Жириновски“ (1995) – сюрреалистичен филм за прословутия руски демагог, отличен с наградата „Гриърсън“ за най-добър британски документален филм и наградата „Златна порта“ на Международния филмов фестивал в Сан Франциско.

Още от началните надписи на „Пътешествията на Достоевски“ узнаваме, че Фьодор Достоевски (1821-1881), знаменитият автор на „Братя Карамазови“ и „Идиот“, се отправя на първото си пътешествие в Западна Европа на 7 юни 1862 г. Тръгва от Санкт Петербург към Берлин, минава през Париж и стига до Лондон. През октомври 1990 г. неговият правнук Дмитрий, ватман от Ленинград, потегля на пътешествие със същия маршрут. Дмитрий е единственият жив потомък на великия писател, син на Андрей Достоевски. След падането на Берлинската стена се отзовава на покана от многоуважаемото общество „Достоевски“ в Германия. Дмитрий се възползва от оказаната чест и тръгва по стъпките на прадядо си. Озовава се в обкръжението на високопоставени хуманисти, среща видни аристократи и монархисти, попада и в едно казино, опитвайки се да събере пари, за да си купи употребяван „Мерцедес“. Посрещат го като своеобразен реликт: канят го на срещи, лекции и вечери, задават му философски въпроси и очакват от него мъдри размисли…

Дмитрий е церемониално приет за почетен член на германското общество на ценителите на Достоевски. Излиза на подиума, за да произнесе реч, която репетира старателно преди това. Удостояват го с виза и го уверяват, че са готови да направят много неща за него. Домакините вярват, че според автора на „Престъпление и наказание“ народите се нуждаят от цялостно духовно и културно обновление. Но дали Дмитрий и сънародниците му съзнават стойността на тези завети? Дмитрий не е интелектуалец и не претендира да е задълбочен познавач на творчеството на прадядо си. Всичко, към което се стреми, е да се върне в Русия с „Мерцедес“, дизел, Е-класа. Фетиш, какво да се прави. Абсурдният на вид дилър, на когото попада, му споделя, че руснаците по правило търсели „Мерцедес“ и често били готови да заплатят в злато, но когато идвало ред да извадят златото, изчезвали като дим. Руските войници и офицери предлагали в замяна оръжия, пистолети, куршуми, предлагали дори ордените и медалите си, а някои, за да се сдобият с автомобил на престижната марка, били готови да се лишат и от съпругите си… Дмитрий също иска „Мерцедес“ и не е готов да направи компромис с „Ауди“, какво остава за „Трабант“. Само че за 1500 марки може да го вземе единствено от някоя автоморга или пункт с коли за скрап.

Иронията в този толкова непосредствен и интуитивен филм произтича от сблъсъка на две утвърдени представи - Западът вижда в Дмитрий Достоевски едва ли не проекция на славния му прадядо като културна икона, символ на духовността, страданието, необятната руска душа. Дмитрий вижда в Запада възможност да се измъкне от бедността. Комичното прелива в трагикомедия с привкус на горчив сарказъм. Филмът улавя периода, в който социалистическият Изток се разпада и започва дивият преход към капитализма. Критиката определя „Пътешествията на Достоевски“ именно като размисъл върху травматичния преход на съветския блок към капиталистическа демокрация, което, нека си го кажем, е откровен оксиморон. Тоталитарният контрол отстъпва място на тотален хаос и икономически произвол, в условия на институционален вакуум процъфтява криминалният контингент, настава времето на бъдещите олигарси, което обрича обикновените хора на гладна свобода. Гладният избор е нов вид принуда, подменена форма на репресия. Така че „Мерцедес“-ът тук не е точно или не само фетиш, олицетворение на материален просперитет и оттласкване от мизерията, а и символ на новото време в бившите социалистически страни. И докато Дмитрий носи фамилията Достоевски, която за западните хора съдържа в себе си духовно величие и нравствена възвишеност, самият ватман парадоксално е обсебен от най-баналните символи на западния прагматизъм…

В известен смисъл Дмитрий пребивава, психологически и физически, в онази буферна зона, в която самият Павликовски пребивава цял живот - между родната си Полша, която напуска като тийнейджър, и Великобритания, където започва активната му творческа дейност. Чрез трагикомичната фигура на потомъка на Фьодор М. Достоевски режисьорът се обръща към съдбата на руския народ, след като „стройната идеологическа система“ рухва и отстъпва място на „хищния консуматорски свят“, без да задължава зрителя „да се определи“ спрямо един от двата полюса. От само себе си става ясно, че филмът няма как да не е интересен на българската публика. Въпреки или заради споделените исторически травми, от които така и не успяваме да се дистанцираме, защото разразилият се у нас див капитализъм през 90-те се оказа далеч по-потентен, отколкото можехме да си представим. А социалната демокрация, предназначена да се грижи за огромното множество от хората от „класата“ на Дмитрий – по примера на редица западноевропейски и скандинавски демокрации – в България остава химера и днес.

От сайта на Германското общество „Достоевски“, основано през 1990 г., става ясно, че немската публика живо се е интересувала не само от творчеството на Достоевски, но и от необикновената житейска история на този бивш каторжник в Сибир, страстен комарджия и епилептик; той бързо бива митологизиран като пророк и тълкувател на човешката съдба. Първата биография на Достоевски на немски език е публикувана от Нина Хофман през 1899 г., последвана от множество други. На сайта е отбелязано също така, че значителна част от романите му са писани в Германия – по-конкретно по време на пътуванията на Достоевски до Дрезден и Берлин, както и до германски курортни градове и места с казина като Баден-Баден, Бад Емс, Бад Хомбург и Висбаден.

Дмитрий Достоевски умира в резултат на сърдечен арест през 2024 г. на 79-годишна възраст. Оставя след себе си син и внуци.

Павел Павликовски Люмиер Студена война Пътешествията на Достоевски среща