Смирение по Мигел де Унамуно

В днешните смутни времена е важно да се смирим и тихо да си кажем истините. Те сами по себе си са достатъчни, както пише в дневниците си Мигел де Унамуно. 

“Дневник” Унамуно пише между 9 април и 28 май 1897 г., когато изживява криза, в която се опитва да се извиси над собственото си мислене. На една от страниците в петте “тетрадчици”, както той нарича “дневника”, откриваме това: 

Какво бяха през всичките тези дълги години повечето от моите приказки и разговори? Празни думи и злословия. Губех си времето, животът ми минаваше в това да съдя другите и да виня почти всички в самодоволство и скудоумие. Мислех се за център на вселената, откъдето - напълно естествено  - идваше и ужасът ми пред смъртта. Накрая стигнах дотам да вярвам, че след смъртта ми ще дойде свършекът на света.

Често пъти съм се замислял над сериозния характер на светските разговори; над това, че всъщност те са не толкова диалог, колкото редуващи се монолози. Събеседниците остават чужди един на друг, всеки следва само своя ред на мисли. Никой не слуша с благоразположено внимание другия, всеки е нетърпелив да изкаже своето, което смята винаги за по-важно от чуждото. Почти никога не се стига до смесване на чувствата, до единство на намеренията, до духовно общение в разговора. Заслужава сериозно да се замислим и върху това, че в светските разговори са много чести прекъсванията. Това е симптом на тежко заболяване.

Не би било така, ако се разговаряше в Бог, простичко и смирено, превръщайки по такъв начин разговора в акт на любов към ближния и опитвайки се да не говориш за самия себе си, нито да се провъзгласяваш за център на вселената.

Това свято сливане на чувствата, за което понякога съм мечтал, се осъществява само в Бог.

Никога не влизай в дискусия. Христос не е спорил никога; проповядвал е и е избягвал всякакъв спор. Никога не опровергавай чуждото мнение, защото това означава да искаш да се покажеш по-силен от ближния си и да искаш да го подчиниш. Изложи искрено и простичко какво чувстваш и остави истината сама да въздейства върху ума на твоя брат; тя да го спечели, а не ти да го подчиниш. Истината, която изричаш, не е твоя, тя стои над теб и сама по себе си е достатъчна. 

Мигел де Унамуно е роден през 1864 г. в Билбао и умира през 1936 г. в Саламанка, където много дълги години е ректор на университета. Често посещава кафене Novelty на Пласа Майор и на 12 октомври през 1936 г., датата, обявена за ден на Колумб, на вечеря в университета се чува генералската реч на Хосе Астрай и прокънтява изречението “Да живее смъртта”. Унамуно не успява да остане безразличен и открито заявява, че намира този парадокс за “глупав и отвратителен”. Напуска залата, хванал за ръка съпругата на генерала Кармен Поло Мартинес-Валдес, докато зад гърба му се изстрелва отровната фраза “Долу интелигенцията”. Няколко месеца по-късно интелигенцията полита към безкрая и Унамуно издъхва, оставяйки след себе си съкровищница от идеи, послания, философия, книги и смисъл.