Марсел Пруст: За изкуството и литературата

В юношеството си бях пленена от Ботичели и особено силно ме порази следният фрагмент от „Една любов на Суан“: 

„Той постави върху писмената си маса вместо снимката на Одет една репродукция на дъщерята на Йотор. Възхищаваше се на големите очи, нежното лице, несъвършената по всяка вероятност кожа, дивните къдрици, падащи край морните страни, и пренасяйки чертите, които досега бе намирал хубави от естетическо гледище, към представата за живата жена, ги преобразяваше във физически качества и се поздравяваше, че ги е намерил събрани в едно същество, което би могло да бъде негово. Смътната симпатия, която събужда у нас всеки шедьовър, се превъплъщаваше сега за него, след като познаваше модела от плът и кръв на дъщерята на Йотор, в желание, каквото тялото на Одет не събуждаше у него в самото начало. След като се любуваше дълго на творбата на Ботичели, той си спомняше своя жив Ботичели, който му се струваше все по-хубав, и притискайки до гърдите си репродукцията на Сепфора, си въобразяваше, че прегръща Одет“ (прев. Л. Сталева, 1984 г.).

Пруст тук говори за фреската на Ботичели, създадена върху южната стена на Сикстинската капела. 

 Фрагмент от фреската на Ботичели „Изпитанията на Моисей“, Сикстинска капела

Не става дума да наречеш черния си котарак Бегемот, а гърбавия съсед – Квазимодо. Не. Но ако разпознаеш в чертите на безлико момиче съпругата на библейския Моисей (представена от Ботичели на стената на Сикситнската капела с чертите на иконичната Симонета Веспучи), в пространството на твоята история може да я преобразиш и в реалния свят ще се появи нова Галатея.

 Фреската на Ботичели „Изпитанията на Моисей“, Сикстинска капела

Играта на нереалности и реалности, предложена от Пруст, продължих да търся нататък в тестовете му: отбелязвах си всички пасажи, свързани с тясното преплитане на живот и изкуство. Преплитане (така плътно, така органично), което (волно и неволно) започнах да търся в своя живот. Сетне (след лекциите на Мамардашвили) разбрах, че това е поразителен феномен: четеш творба на Пруст и само след няколко прелиствания осъзнаваш, че мислиш за своя опит, за своите чувства, за своите спомени и е нужно усилие, за да „излезеш“ от тях и да се върнеш към романа. 

Моите юношески тетрадки с цитати от Пруст (фрагменти, посветени на произведения на изкуството) пазя до ден днешен и дори през година-две се случва да прелиствам (готвих курс, посветен на Италианския ренесанс, да речем). Ето защо така възторжено приех книгата на издателство „Колибри“ от 2022 г. „Марсел Пруст. За изкуството и литературата“ (съставителство и превод Анна Ватева). Тук са подбрани епизоди от „По следите на изгубеното време“ – за театъра, за литературата, за живописта, за музиката и за писателското изкуство.

***

„Животът е усилие във времето“ – казва Пруст. Т.е. времето е такова нещо, че трябва непрестанно да направиш усилие, за да останеш жив. На интуитивно ниво разбираме, че не всичко, което ни се струва живо, е живо. Много от това, което ние изпитваме, което ние мислим, е мъртво. Мъртво, защото е подражание: защото чувството не е твое, а чуждо; защото мисълта не е твоя, а чужда, вторична. И от тук – едно от най-силните желания на човека е желанието да се чувства жив. Психологическата причина да правим нещо се нарича „мотив“. А Пруст употребява думата „мотив“ в нейния музикален смисъл – мотив е устойчива нота, която преминава през музикалното произведение достатъчно дълго време. Мотив – това е нота, пронизваща живота дълго време: този мотив Пруст нарича „желание“.

За Пруст създаването на текст е инструмент за разплитане, за обяснение (на дадена мисъл, чувство, поведение): той поставя конкретната ситуация в пространството на текста и чрез текста я изменя. Това изменение е пряко свързано с формата: пруст, подобно Фокнър, революционно изменя класическата форма на романа. И при Фокнър, и при Пруст повествованието „скача“ от едно време в друго; и при Фокнър, и при Пруст с усилие разбираме (или не разбираме) името на главния герой (на разказвача на историята); и при Фокнър, и при Пруст обективна картина на социалния ред, на обществените умонастроения липсва. Всичко е инак построено. Фокнър и Пруст използват по еднакъв начин писането: то конструира ситуациите, то придава рамка на битието. Сетне ще видим този метод, използван в някои от произведенията на Набоков: животът получава такъв контур, какъвто му придава текстът.

***

Пруст разказва за сестрите на баба му, които били убедени, че естетическите и моралните качества приличат на материалните предмети: те възприемали например красотата и благородството така, както възприемали материалните обекти. И от тук – детето (човекът), казвали, не е предмет на възпитание, а субект, чиято душа трябва да извършва такива действия, каквито тялото извършва във външния свят. Не е възможно – изтъкват сестрите на баба му – да не видиш фасадата на благонравието (стига да си научен да виждаш). 

Подбраните от Анна Ватева фрагменти от „По следите на изгубеното време“ могат да се мислят и като своеобразен „учебник“: как да се научим да гледаме и да виждаме, как да вплетем реалността в канавата на собствената си история и да я променим (реалността). Или инак казано: как да се научим да бъдем живи.