Седмично четиво: Пътеписът на един котарак

Случайна среща на млад мъж с уличен котарак слага началото на едно предано приятелство. Между трийсетгодишния Сатору и бездомния Нана спонтанно се заражда дълбока привързаност и удивително взаимно разбиране.

Ала ето че поради непреодолими обстоятелства младежът трябва да се раздели със своя питомец и да го повери в любящи ръце. И двамата тръгват да търсят достоен осиновител. С котешки нюх и проницателност, с хаплив хумор или добродушна ирония Нана увлича читателя в необичайно пътуване с предизвестен край към множество човешки души и съдби, към традициите на Япония и манталитета на нейните обитатели. Нижат се живописни пейзажи и затрогващи житейски сцени, впечатления и емоции на интелигентен пътеписец с характер и чувствителни сетива.

Хиро Арикава поднася нестандартен роман притча за другарството, емпатията, верността и хармонията между един мъдър котарак и неговия всеотдаен стопанин.

Из романа „Пътеписът на един котарак“ от Хиро Арикава

Известно време се носихме по шосето, което се виеше покрай река, и най-накрая се оказахме на път, който бе досами... морето.

Аууу…

– Еха!

Ние със Сатору възкликнахме почти в пълен синхрон.

– Ама това е точно като морето!

Само дето не беше морето. Всичко от двете страни на пътя бе покрито с бяла пампаска трева. Равнината бе толкова просторна, че краят ѝ не се виждаше. Кичестите върхове на тревите се белееха докъдето стигаха погледите ни. Сякаш бяха гребени на морски вълни, полюшвани от вятъра сред безбрежната шир наоколо.

Не беше изминало много време от последната ни почивка, когато Сатору реши отново да спрем. Покрай пътя имаше предостатъчно място, а и коли почти не се мяркаха, затова паркирането на минивана изобщо не бе проблем.

Дори и да нямаше автомобили, винаги като ме сваляше от минивана, Сатору заобикаляше от моята страна и внимателно ме гушваше. Сигурно се притесняваше да не му се изплъзна и да не изскоча на платното. Доста прекалява, ако питате мен, но щом това го прави по-спокоен, аз нямам нищо против подобни прегръдки. Чувствам се напълно защитен в големите му сигурни ръце.

Всичко бе чудесно, ала ми се прииска да се насладя на гледката от по-високо. Промуших се през ръцете му, покатерих се на рамото му и се протегнах така, че главата ми се озова на едно ниво с очите му.

Галени от вятъра, тревите нежно шумоляха. Белите класове полягаха и потъваха едни в други и този техен вълнообразен танц се вихреше по цялата огромна равнина, не можехме да ги обхванем с поглед. Една вълна изчезваше в далечината и веднага нова се надигаше.

Сатору правилно го бе казал. Беше съвсем като морето. Но за разлика от истинското, морето на люшкащите се треви не издаваше страховити ревящи звуци, затова на мен ми допадаше повече.

В море като това тук дори и аз можех да плувам... И изведнъж рязко се оттласнах и скочих на земята. Потънах в тревното море.

В миг картината около мен драстично се промени. Бях попаднал сред плътен гъсталак от стъбла, а като вдигнех глава, някъде високо трептяха белите кичести корони и още по-високо над тях, нейде в далечината се прокрадваше синьо небе.

– Нана?...

До мен долетя разтревоженият глас на Сатору.

– Нана, къде си?

Дочувах стъпки по сухата трева, което означаваше, че и той бе навлязъл в това море.

Тук съм. Ето тук, съвсем близо до теб. 

Докато Сатору викаше името ми, гласът му звучеше все по-приглушено, все по-отдалеч. Ами сега? Аз го виждам, а той мен – не... Дали защото тревите се бяха сключили над главата ми... Какво да правя, нима ще допусна Сатору да се загуби? Тръгвам по петите му. 

– Нанаааа...

Даа... Тук съм – отговорих аз, но вятърът отнесе и накъса гласа ми и той не успя да ме чуе.

– Наанаа! – Гласът му бе започнал да звучи отчаяно. – Нана, Нана, къдеее… си?

Не можех да стоя безмълвно и да понасям как Сатору безпомощно вика и гласът му отеква надалеч. Измяуках с всички сили.

Тук съм!... Ето тук!...

И тогава го видях. Беше се надвесил над мен, лицето му бе обрамчено от класовете на пампаската трева и закриваше струящите от небето лъчи. Когато погледите ни се срещнаха, скованото му лице моментално се отпусна, очите му се наляха, слънцето се отрази в капката, която се търкулна по бузата му.

Без да каже и дума, Сатору коленичи и много силно ме прегърна.

Ей, какво правиш... боли... вътрешностите ми ще изскочат. 

– Глупав котарак! Ако се загубиш на подобно място, никога няма да успея да те намеря. – Уж ме хокаше, а гласът му бе сподавен от плач. – За такова малко създание като теб това поле е като море от дървета.

Хм, за „море от дървета“ Сатору май ми бе споменал, когато бяхме близо до планината Фуджи. В подобно „море“ вътрешният ми компас ще изключи и аз ще се изгубя.

Ама и ти си един глупчо, Сатору... та аз никога няма да се отдалеча толкова, че да те изгубя. 

– Нана, не ме изоставяй... Бъди до мен!

Аха... каза го най-сетне. Най-сетне даде воля на истинските си чувства. Всъщност аз винаги съм ги долавял. Виждах, че макар и старателно да ми търсиш осиновител, всеки път, щом срещата с потенциалните ми нови стопани се окажеше неуспешна, изпълнен с радостно облекчение, отново поемаше на път с мен. Хем казваше на приятелите си, че съжаляваш, задето няма да можеш да ме оставиш, хем, като се върнехме обратно в минивана, усмивката не слизаше от устните ти. 

Как изобщо ти минава през ума, че мога да те изоставя? За нищо на света не бих те изоставил. Никога.

Сатору тихичко плачеше. Тогава аз много нежно близнах ръката му.

Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред. 

Осъзнах как се е чувствал Хачи – да бъде откъснат от дете, което го е обичало толкова силно. Мога да си представя болката му. Ала онази ситуация е била безнадеждна както за Сатору, така и за Хачи.

Сега е различно. Сатору вече не е дете, а аз съм бивш бездомник. Всичко ще се нареди както ние желаем. Това е нашето последно пътуване.

Нека при това последно пътуване да видим всякакви прекрасни места. Обзалагам се, че ще бъде страхотно, докато стигнем до края. Нека седмѝцата на моята късметлийска опашка да загребе всички чудесни неща, покрай които ще минем!

Превод от японски Маргарита Укегава