Една лична история за Труман Капоти

За „Музите се чуват“, „Хладнокръвно“ и как Капоти може да промени съдбата на човек.

В края на първи семестър „Българска филология“ в Софийския университет, реших, че повече няма да стъпя на лекции. От целия курс само двама или трима наистина искаха да изучават тази специалност, за останалите бе компромис (не им е достигнал балът за право, журналистика и така нататък). Нямам понятие защо цял семестър ходих на университет – още след първите лекции усещах как смъртоносна скука се просмуква в главата ми. Видях някъде из коридорите разлепени съобщения: Министерството на образованието кани студентите след първа година на конкурс за продължаване на обучението в Русия и някъде из бившите републики. Явих се в уречения на бележката ден и час в министерството: от предлаганите специалности единствено „Журналистика“ имах представа какво е. Видимо бяхме няколко кандидат-журналисти, защото останалите си тръгнаха, а нас оставиха да висим в коридора и ни привикваха втори и трети път за допълнителни въпроси. Явно съм станала симпатична на комисията, но пък е имало по-удачен кандидат – не искаха да ме отшият, но ако може да ме прехвърлят към някоя от другите специалности. 

Защо искате да учите точно журналистика?

Защото любимият ми писател е Труман Капоти.


Тогава станете писател.

Труман Капоти е и хомосексуален. Това не означава, нали…

(смях в залата)

Не, не означава. Какво общо има Труман Капоти?

(тук комисията започва да шушука; някой споменава с несигурен глас „Закуска в Тифани“)

Труман Капоти е авторът на документалния роман-разследване „Хладнокръвно“. Той разследва убийството на фермера Клътър и неговото семейство – убийство, за което мимоходом се споменава в „Ню Йорк Таймс“. В едно забутано градче в Канзас е извършено убийство: няма нито една улика, никакъв мотив. Всички харесват и уважават Клътър, дъщеря му – обожават, синът расте вундеркинд, съпругата има пристъпи на депресия… Семейството е скучновато, да, но това не е повод да бъдат убити, нали? В хода на разследването се оказва, че четиримата са убити хладнокръвно от двама души, току-що освободени от затвора. Техен съкилийник им разказал, че е работил някога във фермата на Клътър, че фермата е богата, което значи, че парите са скрити в голям сейф в къщата. В нощта на 15-и срещу 16 ноември 1959 г. бившите затворници нахлуват в дома, убиват всички, не намират сейф (сейф изобщо няма) и успяват да си тръгнат с някакви си 43 долара. Детективите няма за какво да се захванат – ни улики, ни мотив. И ако следователят не бе обявил награда от 1000 долара за достоверна информация и съкилийникът не се беше разприказвал, никой никога нямаше да узнае за хладнокръвните убийци Пери Смит и Дик Хикок.


Капоти изучава историята на семейство Клътър, графика на техните делници, пристрастия, страхове, привички. Той пише плътна проза, тук всяка фраза съдържа максимум информация. Действат, изказват предположения, коментират ситуацията десетки герои – следователи, журналисти, съседи, фермери, ученици, обществени активисти. Капоти с по едно изречение мигновено представя биография на тези персонажи. Той е професионален журналист във висша степен, достатъчно циничен, достатъчно сантиментален – по точността на подбраните детайли, по дълбочината на изучения материал книгата му не знае равни.

Тук най-важни са две съставки – първата е изключителният ритъм. Капоти намира такъв ритъм, така подава информацията, така разгръща ситуацията и характерите на главните участници, сякаш стъпва по невидими струни и създава удивително зловеща, напрегната мелодия. И второ – той изработва безупречен финал. Четеш, четеш и си казваш: „Какво следва?“ (това е много ефектно представено във филма на Ричард Брукс). Капоти ни оставя с висящия въпрос: Това ли е всичко? Да направиш такова разследване, да изпишеш толкова думи, а феноменът на пълното хладнокръвие да остане неописан, непонятен. Защото тук не става дума за банално зло, разбира се. Тук се прокрадва страшната мисъл, че Смит и Хикок са опаката страна на господин и госпожа Клътър – те всички са родени от една и съща праволинейна, скучна провинциална действителност. Убити са четирима; съдът осъжда на смърт Смит и Хикок – ето, убити са още двама. И какво следва? Това ли е всичко? Това е всичко. Следва пустота, синьо небе и безкрайни канзаски степи.

(Комисията ме слуша; никой не ме е прекъснал нито веднъж. Аз така съм се увлякла, че по масата пред себе си с пръст чертая, докато говоря: домът на Клътър, разположението на стаите, отдалечеността на съседната къща…).

Ще ставате разследващ журналист значи.

Не знам още. Възможно е. А може да съм съпровождащ журналист на някое изключително представление в интересна страна. Например ще съпровождам Мариус Куркински (тогава най-нашумелият спектакъл бе неговият чудесен „Евангелие по Матея“) в Северна Корея.


Това откъде Ви хрумна?

От Труман Капоти. В средата на 50-те години той придружава (като журналист на сп. „Ню Йоркър“) знаменитата постановка на Гершуин „Порги и Бес“ в Съветския съюз. Пътуването до Русия (първото по рода си, предприето от американска трупа) трябвало да бъде кулминацията на четиригодишното световно турне на операта. Документалният роман започва с описание на визите, които в Берлин огромната трупа чака да получи. Следва пътуването с влак и…

Няма да ни разказвате и тази книга, нали?

***

Не им разказах тази книга („Музите се чуват“). А можеше: бях я прочела току-що (в превод на Искра Ангелова). Добре, че комисията ме спря и не чу моя крайно субективен преразказ с елементи на анализ: след описанието на Капоти Русия за мен бе ужасяваща. Но това от комисията не разбраха, инак за нищо на света нямаше да ме одобрят и изпратят да уча в Петербург.

Издателство „Колибри“ през 2019 г. отново публикува книгата на Капоти „Музите се чуват“ в превода на Искра Ангелова (в изданието от 90-те години заглавието на романа бе преведено „Музите са чути“). Роман, който може да промени съдбата на човек – в буквалния смисъл на думата. 

 


бюлетин

още смарт