Салман Рушди: Когато някой забива нож в теб, това е история от първо лице
Първо интервю след нападението излезе в The New Yorker.
Представяме откъс от интервюто на Дейвид Ремник със Салман Рушди. След почти смъртоносно намушкване с нож и десетилетия заплахи писателят разказа за писането като акт, който не води до смърт, и за новия си роман „Victory City”, който ще бъде издаден от ИК „Колибри".
Точно преди Коледа, в една студена и дъждовна сутрин, пристигам в офиса на Андрю Уайли, литературния агент на Рушди, в центъра на града, където сме се уговорили да се срещнем. След малко чувам вратата на агенцията да се отваря. Рушди. С акцент, който носи следи от всички градове, в които е живял – Бомбай, Лондон, Ню Йорк – поздравява агенти и асистенти, хора, които не е виждал от много месеци. Представлява стряскаща гледка: След намушкването е отслабнал с повече от четиридесет килограма. Дясната леща на очилата му е затъмнена. Нападението го оставя сляп с това око и сега чете основно на iPad, за да може да регулира светлината и размера на шрифта. От дясната страна на лицето му има белези. Говори свободно, както винаги, но долната му устна е увиснала от едната страна. Улнарният нерв на лявата му ръка е силно увреден.
Рушди сваля палтото си и се настанява на стола срещу бюрото на агента си. Питам го как е настроението му.
„Ами, бил съм и по-добре“, казва той сухо. „Но като се има предвид сучилото се, не съм толкова зле. Както виждате, сериозните наранявания са общо взето излекувани. Имам усещане в палеца и показалеца и в долната половина на дланта. Правя много терапии на ръцете и ми казаха, че се справям отлично.“
Можете ли да набирате?
„Не много добре поради липсата на усещане във върховете на тези пръсти“.
А за писането какво ще споделите?
„Просто пиша по-бавно. Но се справям.“
Сънят не е без затруднения. „Сънувам кошмари – не самия инцидент, а просто плашещи сцени. Струва ми се, че намаляват. Добре съм. Мога да ставам и да се разхождам. Като казвам, че съм добре, имам предвид, че части от тялото ми все още се нуждаят от постоянни прегледи. Това беше колосална атака.“
Неведнъж Рушди оглежда офиса и се усмихва. „Чудесно е да съм отново тук“, казва той. „Място, различно от болница, е, а последно време прекарвах времето си по болници. Да съм в тази агенция е… идвам тук от десетилетия и е много познато пространство за мен. И това, че мога да дойда тук, за да говоря за литература, да говоря за книги, да говоря за този роман, „Victory City”, да мога да говоря за това, което е най-важно за мен...“
На тази среща и в последвалите разговори усещам противоречиви инстинкти у Рушди, когато отговаря на въпроси за здравето си: инстинкт да продължи напред – да говори за литературни въпроси, за книгата си, за всичко друго, но не и за десетилетната фетва и сега за атентата – и инстинкт да бъде напълно откровен. „Знаете ли, посттравматичното стресово разстройство е реално“, каза той след известно време. „Беше ми много, много трудно да пиша. Сядам и нищо не се случва. Пиша, но това е комбинация от празнота и безсмислици, неща, които пиша и които изтривам на следващия ден. Все още ми е трудно.“
Той добавя: „Просто никога не съм си позволявал да използвам фразата „писателски блокаж“. На всеки се случва понякога да няма нищо в главата си. И си мислиш: „Ами, явно винаги ще е празна. Но когато си на седемдесет и пет години и си написал двадесет и една книги, знаеш, че ако продължаваш, нещо ще се появи.“
Случи ли се това през последните месеци?
Рушди се намръщва. „Не съвсем. Искам да кажа, че съм се опитвал, но не съвсем.“ Едва напоследък е „започнал да усеща завръщането на вдъхновението“.
Как продължаваш да живееш, след като си мислиш, че си далеч от годините на заплахи, разобличения и смъртна опасност? Как се възстановяваш от нападение, което е било на милиметри от това да те убие, и продължаваш да живееш някак, сякаш то никога не може да се повтори?
Той изглежда благодарен на терапевта, с когото се среща отпреди нападението, терапевт, „който има много работа за вършене. Той ме познава и е много полезен, а аз просто разговарям за нещата.“
Разговорът очевидно е в услуга на отдавнашно решение. „Винаги съм се старал много да не възприемам ролята на жертва“, казва той. „Тогава просто седиш и казваш: Някой ми заби нож! Горкият аз... Понякога си мисля за това.“ Засмива се. „Боли. Но това, което не си мисля, е: „Искам хората, които четат книгата, да си мислят за това. Искам да бъдат завладяни от разказа, да бъдат увлечени.“
Преди много години, спомня си той, имало хора, които сякаш се уморили от упоритото му съществуване. „На хората не им се нравеше. Защото трябваше да умра. Сега, когато почти съм умрял, всички ме обичат… Това беше моята грешка тогава. Не само живеех, но и се опитвах да живея добре. Лоша грешка. Като получих петнайсет прободни рани, вече е друго."
Докато лежи в болницата, Рушди получава безброй съобщения и имейли, в които му се изпраща любов и пожелания за оздравяване. „Бях в пълен шок” – разказва нигерийската писателка Чимаманда Нгози Адичи. „Просто не вярвах, че той все още е в реална опасност. Два дни бдях, изпращах съобщения на приятели от цял свят, търсех в интернет, за да се уверя, че все още е жив.“ На стълбите на Нюйоркската обществена библиотека се състоя шествие в негова чест.
За някои писатели шокът постави на преден план определени проблеми. „Нападението срещу Салман изясни много неща за мен“, казва ми Аяд Ахтар. „Знам, че ми се изясни границата, която създавам за себе си между потенциалните вреди на словото и свободата на въображението. Те са несъизмерими и не бива да се поставят под общ знаменател.“
Рушди е докоснат от почитта, която близката му смърт вдъхновява. „Много е хубаво, че всички бяха толкова разчувствани от това, разбирате ли?“, казва той. „Никога не съм се замислял как биха реагирали хората, ако ме убият или почти ме убият.“
И все пак, допълва той, „аз съм късметлия. Това, което искам да кажа, е, че основното ми непреодолимо чувство е благодарност.“ Той е благодарен на тези, които са показали подкрепата си. На лекарите, на служителите от бърза помощ и на пожарникаря в Чатокуа, които овладяват нараняванията му, и на хирурзите в Ери. „В някакъв момент бих искал да се върна там и да изкажа благодарностите си.“ Той е благодарен и на двамата си пораснали синове, Зафар и Милан, които живеят в Лондон, както и на Грифитс. „Тя сякаш пое нещата в момент, в който бях безпомощен.“ Тя се справи с лекарите, с полицията и следователите, както и с транспорта от Пенсилвания до Ню Йорк. „Тя просто пое всичко, както и емоционалното бреме на това, че едва не ме убиха.“
Смята ли, че е било грешка да намали бдителността си, след като се е преместил в Ню Йорк? „Задавам си този въпрос и не знам отговора му“, отговаря той. „Все пак имах повече от двадесет години живот. Така че дали това е грешка? Освен това написах много книги. „Сатанински стихове“ беше петата ми публикувана книга – четвъртият ми публикуван роман, а това е двадесет и първият ми. Така че три четвърти от живота ми като писател е минал след фатвата. В известен смисъл не можеш да съжаляваш за живота си.“
Кого обвинява за нападението?
„Обвинявам него“, заявява той.
Някой друг? Дали е бил подведен от охраната в Чатокуа?
„През тези години много се старая да избягвам обвиненията и горчивината“, казва той. „Не мисля, че ми отива. Един от начините да се справям с цялото това нещо е да гледам напред, а не назад. Това, което ще се случи утре, е по-важно от това, което се е случило вчера.“
В момента се фокусира върху публикуването на „Victory City“. Интересно му е как ще бъде приет романът. Дали ще бъде разглеждан през призмата на нападението? Той си спомня за „вълната от съчувствие“, която придружила „Сатанински стихове“, как продажбите са се повишили с фатвата. Това би могло да се повтори, след като е намушкан почти до смърт с нож миналото лято.
Винаги е готов да говори за индийската история и за митологията, върху които се основава творчеството му, както и за това, как процесът на писане се е ускорил, след като е намерил гласа на главния си герой точно както при „Среднощни деца“. Също как книгата може да се чете като алегория за злоупотребата с властта и за сектантството – двете проклятия на Индия при сегашния ѝ министър-председател, хиндуисткия Нарендра Моди. Но Рушди знае, че новият му роман отново ще трябва да се конкурира за внимание с грозотата на реалния живот. „Надявам се, че до известна степен романът може да смени темата. Винаги съм смятал, че книгите ми са по-интересни от живота ми“, казва той. „За съжаление светът изглежда не е съгласен с това.“
***
Рушди оглежда бюрото си, прави жест към книгите, които са подредени по стените на кабинета му. „Усещам, че всичко е наред, когато седя тук и имам за какво да мисля", казва той. „Защото това измества външния свят. Разбира се, вътрешният свят е свързан с външния, но когато си в процес на създаване, той измества всичко останало.“
Засега Рушди е оставил настрана идеята за роман, вдъхновен от Кафка и Ман, и обмисля своеобразно продължение на „Джоузеф Антон“. Отначало идеята го дразни, „защото имах чувството, че ми я налагат насила – атентатът изискваше да пиша за атентата.“ През последните седмици обаче идеята се утвърждава. Книгите на Рушди обикновено са с IMAX мащаби, с голям актьорски състав, но за да пише за атентата в Чатокуа – събитие, което се е случило за няколко секунди, – той предвижда нещо по-„микроскопично“.
И гласът ще бъде различен. Леко дистанцираният глас от трето лице, който използва в „Джоузеф Антон“, изглежда неподходящ за задачата. „Не е история за трето лице“, казва Рушди. „Мисля, че когато някой забива нож в теб, това е история от първо лице. Това е „аз“ история.“
Превод: Гергана Гълъбова