Сънищата ще спасят света
167 години от рождението на Л. Франк Баум, автор на „Чудният вълшебник от Оз“
Вярвам, че съновиденията - мечтанията през деня, с широко отворени очи и работещи умове - имат потенциала да превърнат света в по-добро място.
Лиман Франк Баум е световноизвестен писател, запомнен с детските си книги, сред които „Чудният вълшебник от Оз“. Произведенията му предшестват изобретяването на джаджи като телевизора. През 2013 г. Баум е включен в Литературната зала на славата в Чикаго. На 15 май 2023 г. се навършват 167 години от рождението му.
Откъс от книгата „Чудният вълшебник от Оз“
Дороти живееше насред необятната Канзаска прерия заедно с чичо Хенри, който беше земеделец, и леля Ем, неговата жена. Къщата им беше малка, защото строителният
материал трябваше да се докарва с каруца от много мили разстояние. Имаше четири стени, под и покрив, което прави една стая. А в тази стая имаше ръждясала готварска печка, шкаф за съдовете, маса, три-четири стола и легла. Чичо Хенри и леля Ем имаха голямо легло в единия ъгъл, а малкото легло на Дороти беше в друг ъгъл. Нямаше нито таванско помещение, нито мазе, а само неголяма дупка в земята, която наричаха циклоново убежище. Там се криеше цялото семейство, когато се зададеше някоя от големите вихрушки, толкова силни, че можеха да смажат всяка сграда по пътя си. В убежището се стигаше по стълба, а отгоре то се затваряше с капак, който се намираше на пода насред стаята.
Когато Дороти заставаше на прага и се оглеждаше наоколо, тя виждаше от всички страни само безкрайната сива прерия. Нито едно дърво, нито една къща не нарушаваха широкия равнинен пейзаж, който опираше в небето във всички посоки. Слънцето бе изпекло разораната земя и я бе превърнало в сива маса, прорязана на места от малки пукнатини. Дори тревата не беше зелена, защото слънцето бе прегорило върховете на дългите стъбла и те бяха добили същия сив цвят, както и всичко друго. Някога къщата е била боядисана, но палещите лъчи бяха напукали боята, дъждовете я бяха смили и сега тя бе също тъй мътно сива, както и всичко наоколо.
Когато дошла да живее тук, леля Ем била млада и хубава булка. Слънцето и вятърът обаче променили и нея. Те отнели блясъка от очите ѝ и те посивели. Отнели руменината на бузите и устните ѝ и те също посивели. Сега тя беше тънка и кокалеста и никога не се усмихваше.
Когато Дороти — тя беше сираче — дойде да живее при нея, леля Ем толкова се стряскаше от детския смях, че всеки път щом веселият глас на Дороти стигнеше до слуха ѝ, тя стреснато извикваше и притискаше с ръка сърцето си. Тя и сега все още не можеше да повярва, че момиченцето намира за какво да се смее.
Чичо Хенри никога не се смееше. Той работеше неуморно от сутрин до вечер и не знаеше какво е радост. И той беше сив от дългата брада до грубите обуща, бе строг и суров и рядко говореше.
Тото беше този, който разсмиваше Дороти и с това ѝ помогна да не посивее като всичко, което я заобикаляше. Тото не беше сив. Той бе малко черно кученце с дълга свилена козина и черни очички, които искряха весело от двете страни на смешното му мъничко носле. Тото играеше по цял ден и Дороти играеше с него и много го обичаше.
Но днес не си играеха. Чичо Хенри седеше на прага и гледаше тревожно небето, което този ден бе по-сиво от обикновено. Дороти стоеше пред вратата с Тото в ръце и също гледаше към небето. Леля Ем миеше чиниите.
Те чуха как вятърът от далечния север надава глух вой, а чичо Хенри и Дороти видяха как високата трева се огъва на вълни пред настъпващата буря. После и от юг се дочу остро свистене и като се обърнаха, забелязаха, че и там тревата се люлее на вълни.
Изведнъж чичо Хенри се изправи.
— Задава се циклон, Ем — извика той на жена си. — Ще ида да видя как е добитъкът.
И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете.
Леля Ем остави работата си и дойде до вратата. От един поглед разбра, че опасността е съвсем близка.
— Бързо, Дороти! — извика тя. — Тичай в избата!
Тото се изскубна от прегръдката на Дороти и се скри под леглото, а момичето хукна да го лови. Леля Ем, силно уплашена, вдигна капака на пода и слезе по стълбата в малкото тъмно мазе. Дороти най-после улови Тото и тръгна подир леля си. Но преди да стигне до капака, се чу страшният писък на вятъра и къщата се разклати толкова силно, че момиченцето не можа да се задържи на крака и ненадейно седна на пода.
Тогава се случи нещо странно.
Къщата се завъртя вихрено два-три пъти и бавно се издигна във въздуха. На Дороти ѝ се стори, че се издига с балон.
Северният и южният вятър се бяха срещнали точно където беше къщата и тя стана център на циклона. В центъра на всеки циклон въздухът е спокоен, но големият натиск на вятъра от всички страни издигаше къщата все по-високо, докато тя не стигна до самия връх на циклона. От там тя бе отнесена далеч, далеч с такава лекота, сякаш беше перце.
Беше много тъмно и вятърът виеше страховито, но на Дороти пътуването не ѝ беше неприятно. С изключение на първите няколко завъртания и после, когато къщата силно се наклони, тя имаше чувството, че някой я люлее като бебе в люлка.
На Тото обаче това люшкане не му хареса. Той започна да търчи из стаята и силно да лае, но Дороти си седеше съвсем спокойно на пода и чакаше да види какво ще стане.
В някакъв момент Тото се приближи прекалено много до отворения капак и пропадна. Момиченцето помисли, че го е загубило, но скоро зърна едното му ухо да стърчи през отвора. Силният напор на въздуха го задържаше на едно място и той не можеше да падне. Дороти допълзя до отвора, хвана Тото за ухото и го измъкна. След това затвори капака, за да няма други злополуки.
Часовете се нижеха и постепенно Дороти се съвзе от уплахата. Но се чувстваше много самотна и вятърът от всички страни свиреше толкова силно, че тя почти оглуша. Отначало се опасяваше, че и тя ще се разбие на парчета, когато къщата падне на земята. Но тъй като времето минаваше и нищо страшно не се случваше, тя престана да се тревожи и реши да изчака спокойно и да види какво ще ѝ донесе бъдещето. Накрая допълзя по люлеещия се под до леглото и си легна. Тото я последва и легна до нея.
Въпреки че къщата се люлееше и вятърът виеше, Дороти скоро затвори очи и заспа дълбоко.