Дубравка Угрешич за лицемерната Европа, разочарованията и Бермудския триъгълник на времето

„Европа е изтъкана от парадокси. Парадоксите я крепят жива.“


На 17 март 2023 г. ни напусна Дубравка Угрешич. Нейната родина завинаги остана литературата. И вместо да изреждаме заплетените детайли около произхода ѝ и живота ѝ по света, е по-добре да се обърнем към нейните текстове. Именно те засягат в дълбочина сложните теми за корените и пространствено-времевия континуум; националността и държавното управление; емиграцията и нейните различни измерения; територията, която обитаваме; мъжките и женските роли и начини на мислене; и изобщо всички ключови промени в обществото и човека, във външния и вътрешния свят на всеки един от нас.

Сборникът с есета „Епохата на кожата“ (Превод: Жела Георгиева) е последната книга на писателката, издадена на български език. В него Угрешич ни представя своите ерудирани и точни разсъждения за мъжкото господство, ролята на писателите и проблемите на новия постедемократичен свят с неговата посредственост, издигната в култ. От писането на Угрешич разбираме как се чувстват чужденецът и завръщащият се у дома днес – впрочем не много по-различно от времето на Алфред Шютц. Мелиха, Франк и Горан са основна съставна част на нашата цивилизация. „Европа също е била мигрантка.“ Другото безспорно в европейската култура е мъжкото господство, а на жените писателки все още им се налага да се справят със стереотипи и (само)ограничения. „Мизогинията е нещо подобно на радиацията. Радиацията е невидима и не щади никого. Хората не умират от този вид радиация, те живеят живота си, без да разбират, че във всичко това има нещо лошо.“ Дубравка Угрешич за пореден път отправя своя (критичен) поглед към Европа и Америка (не толкова като географски пространства, колкото като концепции) – към онази деградираща „Европа в сепия“, както и към „диктатурата на щастието“ отвъд океана, която обаче можем да асоциираме с мечта, страна на стремления, възможна алтернатива. Америка си остава фикцията, в която не сме. Но се прокрадват въпросите дали тя действително е алтернатива или само илюзия за спасение. В Европа сме маргинализирали, опорочили и изкривили до неузнаваемост ценностите, на които уж държим. Но съществуват ли наистина инклузивността на САЩ и идеалът за „по-добър, по-хуманен, по-съзидателен и по-достоен живот“? Зад брилянтната есеистична форма и между отделните лични разкази прозира страхът, че „няма къде да се емигрира, че всички дестинации са еднакво лоши“. Прозира също разочарованието – от военните настроения, убийствата, мутрите, Прехода, „престъпността, корупцията, разсипничеството и некадърността на властите“. От господстващата глупост. От популизма. От лицемерната Европа. От съветското минало, но и от либералната демокрация и пазарните принципи. След прочита на тези текстове остава усещането за безнадеждност, усещането, че всъщност „сме се блъснали в последната стена“.


По-ранните предупреждения на писателката са се превърnали в пророчества, които се сбъдват под носа на уж прогресиращата европейска цивилизация. „Четенето е забранено, а на писателя му остава само да умре“, защото масовата посредственост поглъща всичко смислено като черна дупка. Профаните се превръщат в авторитети, а професионалните убийци в герои. Угрешич разказва за реабилитирането на чудовища в съвремието ни и успява да накара читателя да изпита нейния ужас от факта, че подобни хора стават модерни, масови, известни. „Екипировката на всеки убиец се състои от нож и скромен идеологически пакет.“ Притеснително много хора вярват на едностранчиви послания и оправдават използването на ножа в името на поредната спасяваща човечеството кауза, задължително висша, божествена, свята, единствено възможна. Угрешич говори съвсем буквално за убийци (Ратко Младич, Войслав Шешел, Желко Ражнатович, Ануар Конго) и „театъра на жестокостта“, в който те играят себе си. Но тя говори и за символните убийства – на авторитетите, на критериите за качество, на грамотността, на хуманизма. За псевдодемократичността, за автокрацията, за необходимите действия, които обаче не сме предприели като общество (и май нямаме намерение да предприемем). И за публиката, която бива възпитавана чрез наблюдението на пищната и ефектна „театрализация на злото“. Чрез публичната повсеместна жестокост се легитимират и насърчават инстинктите за власт и насилие. Инстинкти, носещи извратено удоволствие и оправдаващи всички зверства. Най-страшно е, че (въпреки кървавото минало на Европа) движението на престъпността като ценност привлича все повече съмишленици. А писането не е нищо повече от „душ за морално пречистване“ на едни или други чудовища. „Защото всички убийци страшно държат на чувствата.“ В есетата на Дубравка Угрешич наблюдаваме изкривен свят. Апогей на глупостта, съпътстван едновременно от враждебност и безразличност. Мислещият, образован и почтен човек се пита „Къде сгреших(ме)?“ и не може да се позиционира нито в миналото, нито в настоящето. Оттам и бъдещето придобива твърде несигурни очертания. „Днес голяма част от света ходи по въже. Трудно е да се каже на коя страна ще падне и дали изобщо ще падне. Пейзажът не е никак привлекателен, долу са полетата, на които избуяват кръгове с бодлива тел и пречупени кръстове, а погледът към другата страна е помътнен. Никой не гарантира, че там, от другата, осветената страна не дебне полудял терорист самоубиец. Никой не може да каже дали ходенето по въже е нов lifestyle, нов кодекс, нов морал, нова политика. Тероризмът е неморален, заяви Жан Бодрияр след 11 септември. Не станахме ли междувременно неморални ние, гражданите на света, заразени със страх?“

Нека все пак се върнем в близкото минало при най-сериозния повод за страха и разочарованието на Дубравка Угрешич, тоест в деведесетте години на двадесети век. Тогава са събитията, които разбиват окончателно на пух и прах надеждата за „светло бъдеще“, а именно серията от военни конфликти при разпадането на Югославия. Югославските войни са една от големите теми на съвременната балканска литература – Дубравка Угрешич, Саша Станашич, Миленко Йергович, Фарук Шехич и много други интерпретират индивидуалните си страхове и спомени в различни жанрове, чрез които създават един изключително въздействащ макроразказ за този важен исторически период. За световните историци и социолози темата също се оказва ключова – редица нехудожествени текстове свидетелстват за нейната значимост за съвременната хуманитаристика. Колективната травма от кървавите военни конфликти на границата между миналия и този век се появява в разкази и романи, в есета и публицистични статии, в монографии и сборници, в политологически, икономически и литературоведски изследвания. С темата се занимават интелектуалци от ранга на Ноам Чомски и журналисти като Олаф Илау, Валтер Майр и Норберт Мапес-Нидик. Макар чрез абсолютно различни похвати, всички тези хора търсят отговори на въпросите какво поражда човешката жестокост и омразата между близки нации, кой е виновен за погубените човешки животи и последвалите кризи, има ли по-малко зловредна система на държавно управление и най-вече защо Европа не успява да запази задълго мира, към който уж упорито се стреми. Разбира се, Европа е много сложно понятие, а всички тези въпроси нямат еднозначен отговор.


В текста си „Невидимата Европа“ Дубравка Угрешич цитира Джордж Стайнър и неговите пет аксиоми, дефиниращи европейската култура (от известното му есе „Идеята за Европа“, 2004). Това са кафенетата; проходимостта (или т.нар. „човешки мащаб“); „възпоминанието“ на културното минало и постоянното напомняне за него; „кръстосването на две силни цивилизационни традиции, двойното европейско потекло, при което единият родител идва от Древна Атина, а другият – от Йерусалим“. „Петата аксиома, на която се опира идеята за Европа и европеизма, е непрекъснатото съзнание за края на европейската цивилизация, предчувствието за край, съзнанието за възможен апокалипсис. Предчувствието за край не е тема само на философи като Шпенглер и Хегел, а има своите корени в европейския опит от двете световни войни, от Холокоста и разрушенията. В тези войни са убити около сто милиона души, по време на Холокоста са унищожени шест милиона европейски евреи. Много части на Европа са изравнени със земята. Твърдата клетва, че това повече никога няма да се повтори, е нарушена сравнително скоро в „Югославската война“ (1991-1995), в нея като по учебник се повториха много неща: от етническо прочистване и унищожаване, преследване, геноцид (Сребреница), лагери до принудителни преселения и изгнаничества.“ Това е може би най-парадоксалното на нашата европейска цивилизация. Тя се самоунищожава, тя е в постоянно очакване на своя край. Проблемите идват отвътре и още не се е намерила сила, която да прекъсне порочния кръг. Европа е двойствена и лицемерна, каквито са впрочем и всички хора. Тя се опитва да се справи със себе си (и своето минало), но не успява.

Отново сме свидетели на реабилитирани крайнодесни идеали, на разделения, на местни неонацисти и неофашисти с огромни татуировки и силни гласове. Дестигматизацията на фашизма е явление, което се наблюдава навсякъде. „Унгарци, чехи, словаци, хървати, сърби, българи, гърци – всички те си приличат, харесват подобен дизайн, подобни инсигнии, подобни татуировки, единствено по отношение на техните обекти на омраза има малки нюанси. Като мнозинство те мразят малцинствата, а ромите са на първо място в скàлата на омразата. На второ място са евреите. В Сърбия освен ромите мразят хърватите и „нашите турци“, мюсюлманите, албанците и босненците. В България мразят турците, в Хърватия – сърбите, „чифутите“, „чернилките“ и „чужденците“. Всички вкупом мразят хомосексуалните.“ Всичко това изглежда притеснява само някакви си лявоориентирани интелектуалци. (Знаем, че да си лявоориентиран никак не е модерно, често даже е повод за присмех. Още по-лошо, ако претендираш, че имаш познания!) И докато интелектуалците пишат книги, опасни популисти превземат публичното пространство. Тук логично стигаме до въпроса дали е време за нова Червена армия. Разбира се, си отговаряме отрицателно, защото „освобождаващата“ съветска власт е нанесла не по-малки щети на Европа. Сближаването (и неразличаването) на тоталитарните режими е колкото неправилно, толкова и неизбежно. Либералната демокрация обаче, със своите невиини невежи, също е далеч от перфектна. Днес преминаваме от „култура на лъжата“ към „култура на консенсуса“, в която (благодарение на технологизацията) всеки може да участва. Правото на несъгласие с посредственото изкуство се заличава, защото води до социална самоизолация. Хора, които нямат представа от нищо, се самопровъзгласяват за творци. „Да нямаш представа впрочем е фундаментът, върху който се гради културата на консенсуса.“ Така кръгът се затваря. Връщаме се към безнадеждността, към отчаянието, към липсата на изход, към невъзможността за спасение и усещането за настъпващ апокалипсис, към самоунищожението. „Живвем на бунището за исторически боклук. Ние самите сме исторически боклук.“


Дубравка Угрешич е част от поколение на разочаровани посттоталитарни интелектуалци (заедно с Олга Токарчук и Светлана Алексиевич), които изследват белезите си, травмите от миналото и изкривеното времепространство. Макар текстовете на това поколение да са различни по форма, тези писателки си приличат именно в огорчението от повтарящите се грешки и ненаучените уроци. Те далеч не остават безкритични към посоката, в която върви човечеството. Те сиганлизират за опасности, пред които не сме спирали да бъдем изправени и призовават към емпатия. Парадоксално, може би, но именно непоносимостта към едно или друго обществено явление ражда добрата литература. „Днес живеем в порядъчна, но безстрастна културна среда, от която изчезнаха опасните, неспокойни и смутни форми на художествен живот: индивидуалното мислене, въображението, искреността, интуицията, полемиката, бунтарските (наистина бунтарски) художествени жестове, автентичността, устояването, метежността, готовността за поемане на риск... Според знаменитата фраза на Евгений 3амятин (в писмото му до Сталин) само безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици създават „истинска литература“. Нека повторим още веднъж: истинската литература се създава от безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици.“ Писателят (добрият, истински голям писател с главно „П“) остава след войните, след тоталитарните режими, след епидемиите, след разрухата. Той едва ли ще изчезне днес заради посредствеността или утре заради технологизацията. Писателят е издръжлив и адаптивен и едва ли може изобщо да умре в действителност, именно заради тази своя свръхчувствителност към проблемите. Дори когато в текстовете му прозират страх, безнадеждност и разочарование. Точно тези сигнали за нередностите в Европа и света и усещането за случващ се апокалипсис са основата, двигателя, сърцевината на доброто писане... Добрата литература е изтъкана от парадокси. Парадоксите я крепят жива. А на писатели като Дубравка Угрешич, потомци на Хантя, им остава само да се смеят с тихия глас на съпротивата и да живеят вечно.

бюлетин

още смарт