Смъртта като безсмъртие

Томас Ман (1875-1955) може съвсем накратко да бъде описан като германски писател, есеист, филантроп и носител на Нобелова награда за литература (1929 г.) за романа „Буденброкови“. Известен е със своите дълбоко символични и иронични романи и новели, в които прозират идеите на Гьоте, Ницше и Шопенхауер. Творчеството му е огромно – 7 романа, една тетралогия, 30 разкази и новели, 2 пиеси и 30 есеистични сборника.

А ето и малко по-подробно. Роден е в буржоазно семейство в Любек, баща му Томас Йохан Хайнрих Ман е сенатор и търговец на зърно, майка му Юлия да Силва-Брунс е от смесен германски, португалски и бразилски произход. Брат му е не по-малко известният писател Хайнрих Ман. Томас Ман завършва гимназия в Любек, след което следва в Техническия университет в Мюнхен, където изучава история, икономика, история на изкуството и литература. През 1905 г. се жени за Катя Прингсхайм, която произхожда от богато еврейско семейство. Двамата имат 6 деца, три от които, Ерика, Клаус и Голо, също стават известни писатели.

В началото на трийсетте години Томас Ман е привърженик на ляво-либералната Германска демократическа партия, след което се присъединява към Социалдемократическата партия. През 1930 г. изнася поредица от лекции, с които атакува нацистите и изразява симпатията си към социалистическите идеи. За разлика от книгите на брат му Хайнрих и сина му Клаус тези на Томас Ман не са публично изгаряни, вероятно заради Нобеловата награда, получена през 1929 г. Но през 1936 г. нацисткото правителство му отнема германското гражданство.

През 1933 г., когато Хитлер идва на власт в Германия, Ман емигрира в Швейцария, а когато през 1939 г. избухва Втората световна война, заминава за САЩ. Сред емигриралите от родината си писатели и културни дейци Томас Ман е най-активният критик на нацизма. През 1940 г. води от САЩ месечни предавания по БиБиСи, в които осъжда хитлеризма. В едно от тях с присъщата си ирония заявява: „Войната е нещо ужасно, но има предимството, че възпрепятства Хитлер да говори за култура“.

По време на Студената война Ман се обявява енергично против макартизма, поради което е привикан на разпит в Комитета по антиамериканска дейност, където го обявяват за „един от най-изтъкнатите апологети на Сталин и компания“. Самият Ман се смята по-скоро за „некомунист“, отколкото за „антикомунист“ и макар да е съгласен, че и фашизмът и комунизмът са тоталитарни режими, не приема знака за равенство между тях, доколкото комунизмът е „показал ако не добри резултати, то поне добри намерения“. Обявява се и в защита на Холивудската десетка от режисьори и сценаристи, обвинени в симпатии към комунизма. В крайна сметка е принуден да напусне поста си на консултант по германска литература и през 1952 г. да се завърне в Швейцария.

През 1954 г. Томас Ман е провъзгласен за почетен гражданин на родния си град, а през 1955-та е избран за почетен член на Академията на изкуствата в ГДР.

Томас Ман умира малко след навършване на осемдесетгодишната си възраст от неустановена навреме аневризма на илиачната артерия.

Писателската кариера на Томас Ман започва по времето, когато той пише за списание „Симплицисимус“ Първата си новела „Падналата“ Ман публикува през 1894 г. „Дребният господин Фридеман“ излиза през 1898 г. По време на едногодишния си престой с брат си Хайнрих в Палестрина, Италия, Ман започва да пише „Буденброкови“. Началото на литературния му възход съвпада с началото на двайсети век. По това време пише романа „Кралско височество“ и прочутите новели „Тристан“ и „Тонио Крьогер“. През 1912 г. публикува емблематичната си новела „Смърт във Венеция“. Все през 1912 г. прекарва с жена си известно време в санаториум в Швейцария, престой, който го вдъхновява за написването на „Вълшебната планина“, роман, който излиза през 1924 г. По-късно, вече в САЩ, Ман издава тетралогията си „Йосиф и неговите братя“ и романите „Доктор Фаустус“ и „Избраникът“.

Томас Ман публикува и огромен брой есета, посветени на фигурите, оказали влияние върху живота и творчеството му: „Вагнер и нашето време“, „Гьоте и Толстой“, „Есе за Шопенхауер“, „Философията на Ницше“ и много други. През целия си живот си води и дневник. Във „Вечерни бележки, които да бъдат публикувани двайсет години след смъртта ми“ – издадени въпреки заглавието през 1955 г. – Ман за първи път говори за своята хомосексуалност, загатната в новелите „Тонио Крьогер“ и „Смърт във Венеция“.

Петте новели, подбрани от обемистото творчество на големия германски писател, се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок психологизъм, с достигащ до болезненост трагизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие.

„Дребният господин Фридеман“ е историята на човек, осакатен вследствие на нещастен случай, страдалец, който се опитва да умъртви своята чувствителност, като се отдава на изкуството и литературата до момента, когато го спохожда любовта. Но дали това велико чувство ще успокои душата му или ще я нарани още повече – читателят разбира в момента на финалното унижение, изпитано от героя, и може би на не толкова неочакваното решение, което той взима. „Шедьовър на човешката жестокост“ – така критиците наричат тази мъчителна новела.

В „Тристан“, алюзия за Тристан и Изолда, действието се развива в санаториум, където се срещат болната от туберкулоза Габриеле и ексцентричния – и циничен – писател Детлев Спинел, който въвлича романтичната девойка в света на своите артистични и интелектуални идеали. Новелата изследва темите за любовта, болестта, за сблъсъка между буржоазните ценности и артистичната чувствителност. Чрез обсесията на Спинел и крехкостта на Габриеле „Тристан“ предлага разтърсващ анализ на човешката участ и на нерядко трагичното преследване на красотата и смисъла.

„Тонио Крьогер” е повест за съзряването, за любовта към приятеля и към красивото момиче, за дълбокия конфликт между духовния живот на твореца и влечението му към простотата на съществуването. Тонио е единствен син на богато семейство на търговци, но мечтае да стане писател и бохемската му природа, меланхоличният му характер го изолират от другите хора. Макар и изпълнен с желание да живее като Ханс и Инге, като тях воден само от социалните си инстинкти, Тонио не може да не си задава въпроси за себе си и творчеството си. Измъчван от това противоречие, той остава затворен в самотата си.

В „Марио и фокусникът“ семейство с две деца прекарва почивката си в хотел в Италия, където посещава представление на ловък и твърде странен фокусник. (Томас Ман, когото децата и близките му са наричали „магьосникът“, се е интересувал от всичко, включително и от магията.) Новелата е размисъл върху природата на волята и границите на индивидуалната свобода. Фокусникът упражнява над публиката си власт, сравнима с властта на диктаторите над тълпите. В този смисъл новелата може да се смята за сатира на фашизма, а краят ѝ – за победа на поетическата справедливост.

„Смърт във Венеция“. Отново Италия, отново любов, но този път неземната любов на зрелия писател към божествената красота на младо момче – и отново болест, епидемията от холера във Венеция, и отново смърт. Густав фон Ашенбах, който знае, че му остава много малко да живее, заминава за Венеция, където се увлича до маниакалност по младия полски юноша Тадзо, отседнал в същия хотел. Една почти автобиографична творба, в която Томас Ман не изневерява на страстта си към тънкия психологизъм, към проникновеното вникване в чувствата и тяхната противоречивост. Новелата не просто има огромен успех, но и го запазва дълго след издаването си. През 1971 г. Лукино Висконти снима филм по творбата, а през 1973 г. големият композитор Бенджамин Бритън ѝ вдъхва нов живот, като пише по нея опера. Според много критици „Смърт във Венеция“ е най-доброто, написано някога от германски писател и със сигурност остава един от шедьоврите на Томас Ман.

Петте новели, включени в Бисерната поредица, са израз на желанието на „Колибри“ да представи още веднъж най-доброто от световната литература и да отдаде дълбока почит на един от великите класици на XX век.

Томас Ман новели Бисерна поредица смърт безсмъртие