„Мъжът ми“: Роман трилър за любовта

Тя има живот мечта – прекрасна къща, две мили деца, работа, която обича, и идеален във всяко отношение съпруг. И въпреки това след петнайсет години брак тя иска още – иска да се обичат като в самото начало. Любовта ѝ е взискателна, крайна, болезнена, обсесивна, предизвикваща у читателя съчувствие, учудване, понякога усмивка. Лудо влюбена в мъжа си, тя следи – и записва в тематични бележници – всяка негова дума, всеки негов жест, „наказва го“ за всеки пропуск, прибягва до всякакви необичайни средства, залага му капани, за да го „хване“ в недостатъчно внимание, в изневяра, в предателство.

„Мъжът ми“ е роман трилър за любовта, която не признава граници. Напрежението расте с всяка страница, за да се стигне до един крайно неочакван епилог.

Една изтъркана приказка казва как добре че била шегата, за да си кажем истината. Лесно можем да отнесем тези думи и към романа „Мъжът ми“ на френската писателка Мод Вантюра. Привидно лековата история за налудничава съпруга, обсебена от мъжа си и следяща всеки негов жест и действие, отваря вратата към много по-тежки проблеми и психологически въпроси, върху които може, а и трябва, да се разсъждава много. Привидно комичните ситуации прогресиращо се превръщат в притеснителни казуси. Един мъж е в центъра на лудостта на една жена, която иска да го обича и да бъде обичана от него като в първия ден, но нещата излизат извън контрол. В интерес на истината точно тази жена смята, че държи нещата под контрол, но често представите на човек и действителността нямат нищо общо. Добре че е шегата с ненормалното поведение на една съпруга, за да си кажем истината за възприятията на голяма част от обществото за жените, които често пребивават в полето на клишето и стереотипите.

Привидно (това е дума, която използвам често в текста, но пък е напълно уместна) „Мъжът ми“ е романтична комедия. И наистина, не е ли смешно — омъжена от 15 години съпруга има различни тематични тефтерчета, в които записва какво, кога и как е казал, направил или не направил нейният мъж. Това излиза извън рамките на нормалното поведение и наднична в графата „маниакалност“. Не е ли смешно? Тя се чуди защо той заглежда сервитьорката, докато са на обяд, защо не помни, че през нощта ѝ е казал, че я обича, защо не си вдига телефона. Не е ли смешно, когато тя измисля малки наказания за малките му провинения, но ги изпълнява тайно, за да не разбере мъжът, че е порицан? Не е ли смешно, когато една жена се държи абсурдно? Не е ли смешно да наричаме параноичните жени луди? Не е ли?

Не е смешно.

Понякога се чудя дали не трябва да се чувствам виновна, че се ровя в нещата на мъжа си. Но винаги стигам до извода, че не трябва поради една проста причина: мечтая и той да прави същото. Щях да имам доказателство за ревността му и потвърждение за обичта му. За съжаление, знам, че не го прави.

Не е смешно, когато жените са изнервени или отчаяни, или тъжни и комплексирани, или изплашени и неуверени.

Самата авторка е водеща на подкаст, в който фокус са човешките взаимоотношения, и може би това до голяма степен става и основа на книгата, която в сърцевината си е изследване на тъмните кътчета на психиката на модерния човек. Отделно в интервю споделя, че с напредването на една от връзките си започва да изпитва притеснения, че първоначално силните емоции и привличане се преобразуват в друг тип чувства, а би искала да запази искрата на началото. „Мъжът ми“ е дебютният роман на Мод Вантюра, който е дълъг едва 200 страници. Но в крехкото си книжно тяло той носи товара на важни теми, които се превръщат в болни за съвременното общество — превърнало ли се е в норма жените да бъдат смятани за лабилни и на ръба на нервна криза, без да се вземат предвид обстоятелствата, които водят до загубата им на личностно равновесие? Възможно ли, въпреки еволюцията на образа на жената, тя все още да бъде  възприеманата за виновна, слаба и грешаща? Докъде се простират границите на насилието и можем ли да забележим психическото насилие лесно?

Чудовище съм.

Тези въпроси се изясняват след прочит на романа. Ако ви предстои тепърва да се срещнете с него, имайте предвид, че това е заблуждаваща книга. Ще започне като комедия, ще се превърне в психологически трилър, ще надникне и в театъра на абсурда, а накрая ще завърши с рязко отваряне на очите ви. Мод Вантюра изкусно съчетава елементи от различни жанрове, като разказва историята от гледната точка на съпругата. По този начин се лишава от ролята си на автор, който да коментира действията на персонажите си. Тя е оставила това на съпругата, която словоохотливо споделя с четящия всяка своя мисъл и преживяване. Но това е само нейната истина, за която може само да се гадае доколко обективна е.

Не бях луда.

В „Мъжът ми“ мрачните вредни женски навици са преекспонирани и изтъкнати. Луда ли е съвременната жена? Луда ли е свръхсензитивната жена? А онази, която забелязва всичко? Какво изобщо означава това определение и възможно ли е значението му в съвременния наратив да е придобило изопачен смисъл? Проблемът, лежащ в основата на романа на Мод Вантюра, не е свързан с ревност, не е свързан дори и с любов. Свързан е с крехката психика на хората, с изопачаването на психичните проблеми и с фината манипулация, на която са способни те. 

Хумористичното бързо преминава в гротеска, която в края на романа е дори трудна за понасяне. Мод Вантюра изправя героинята си до стената, притиска я като уплашено животно и в разширените ѝ от страх зеници проектира най-лошото, на което е способна една жена. А на финала, без да е подготвила никого за това, сервира така нужния отговор на въпроса: ЗАЩО?

Преводач на „Мъжът ми“ е Галина Меламед, а художник на корицата Теодора Югова.

Мод Вантюра Мъжът ми литература книги рецензия Десислава Желева