„Утрешният ден“ на Мелиса да Коста пуска светлината да влезе

За втора поредна година Мелиса да Коста бе обявена за най-продаваната френска авторка във Франция, като след нея остават имена като Марк Леви и Гийом Мюсо. И макар зад гърба си да има няколко успешни романа, кариерата ѝ на писател не започва лесно. Въпреки че от малка пише поезия, разкази и романи, тя учи и завършва икономика, защото не е съвсем уверена в бъдещето си на писател. Когато все пак решава да публикува две книги в Амазон, не се случва нищо. Мълчанието на читателите или по-скоро тяхната липса обезсърчават Мелиса да Коста. Но само временно. Тя решава да качи друг свой роман в платофмата monbestseller.com. Това е място, където автори могат да публикуват свои текстове, а потребителите да ги прочетат, коментират, да оставят бележки с цел подобряване на написаното. Романът на Мелиса да Коста бързо привлича вниманието не само на читателски клубове, но и издател. Този роман ѝ носи хиляди читатели. В него един млад мъж в очакване на смъртта поема на пътуване из Франция с непозната жена, за да преоткрие красотата на живота.

Тази книга носи името „Цялата небесна синева“  и българското му издание, преведено от Красимир Петров, предизвика вълна от ропли реакции през 2024 година.

Днес, година по-късно, още един роман на френската писателка стои нетърпеливо в литературното антре на новите книги на български език и чака да бъде поканен в библиотеките на онези читатели, които умеят да прегръщат чуждата болка и да търсят в нея светлина. „Утрешният ден“ (превод Росица Ташева, корица Таня Мичева) е вече по книжарниците, а от него получаваме именно онова, което очакваме - разказ за светлината, която пробива каменната стена на мрака.

Аманда е красива, млада жена. Влюбена и бременна в осмия месец, тя живее между уютните стени на клишето за постигналия всичко човек. Но докато облича лятната си лека рокля и сресва косите си, за да излезе на вечерна разходка с мъжа на живота си, той умира. И всичко рухва за по-малко от 24 часа.

Нищо не може да се е случило толкова бързо. Човек не умира толкова бързо. Не стават така тези работи. Беше тук преди съвсем малко, щеше да го няма един час, не повече. Трябваше да се върне за вечеря. Имах време само да взема душ, да изпия един чай, да прелистя едно списание, а те искаха да ме накарат да повярвам, че той е умрял през тези няколко мига? Да ме накарат да повярвам, че една пиратка бе избухнала пред мотора, че Бенжамен бе завил наляво, че машината е паднала, един камион я е прегазил, дошли са от спешна помощ, преслушали са Бенжамен, обявили са го за мъртъв, предупредили са полицаите, тези, които сега са в дневната ми? Да ме накарат да повярвам, че в рамките на по-малко от два часа светът ми е рухнал, докато навън все още беше светло, оркестрите започваха да свирят, а чаят ми едва бе изстинал?

Може би е трудно да си представим, че крехките рамене на роман, дълъг едва 300 страници, могат да понесат такова тежко бреме. Но истината е, че освен крехки рамене, „Утрешният ден“ притежава силен и изправен гръбнак от надежда. А тя трудно може да бъде пречупена. Поне в романите.

Аманда преживява не само загубата на съпруга си. Още анотацията на романа ни съобщава почти хладнокръвно, че тя губи и новородената си дъщеря. В този момент започва да пониква сюжетът. Пред читателя е една разбита жена, която няма за какво да живее. За да се скрие от света, от спомените и от хората, тя наема самотна селска къща и се затваря в нея. Без светлина, без звук, без хора. Съществуваща по-скоро като призрак, Аманда няма желание за нищо. А и за какво да има? Вместо да стои в мрака на дом, чиято притежателка е починала и е оставила след себе си няколко изписани с градинарски съвети и рецепти календара, Аманда трябваше да сменя памперси, да пее приспивни песни и да кърми дъщеря си, докато съпругът ѝ Бенжамен се суети около тях. Трябваше да гледа бебето в очите и да гадае първите му думи, да внимава за първите изправяния, крачки…

В бездната, която е погълнала всяка възможност за щастие, Аманда вижда единствено пустош.

Стрелките продължават бавно да се въртят, като почти ме предизвикват, обявявайки, че времето продължава да тече, че животът не е свършил. Не е вярно. Животът е свършил.

Но след като животът е свършил, е възможно да започне наново. Поне за живите. Сред календарите на починалата собственичка на къщата Аманда намира проста рамка, в която да пъхне безсмисленото си ежедневие. Но тази рамка успява да я събере и малко по малко да оформи от нея отново човек. Бивша собственичка на къщата е старата госпожа Юг, която е имала прекрасна градина. Тази градина е загинала заедно със стопанката си, но ще възкръсне.

„Утрешният ден“ е тъжен, но не мелодраматичен роман. Да, началото му е притеснително черно и на пръв поглед би могло да бъде възприето за лесен опит за привличане на читателско внимание. Но е именно обратното. Да изградиш роман около толкова драматични събития, може да се окаже сериозен подводен камък. Няма ли читателят достатъчно проблеми и мъки за преживяване, за да надникне в чуждите? Възможно е. Но затова е важно да се подчертае, че „Утрешният ден“ носи спокойствието и уюта на трагедията, от която бавно се отдалечаваме. А това усещане е безценно.

Аманда е героиня, към която бързо се привързваш. Виждаш я някъде там, захвърлена на самото дъно на живота, и изпитваш неудобно чувство на удовлетвореност. Добре че не съм аз. Добре че това не е истинско. Добре че е само в книга. Изпъждаш от главата си мисли, че все пак такива ситуации са напълно възможни. Всеки ден стават катастрофи. Всеки ден по новините съобщават за поредния пометен в катастрофа човек. Не споменават толкова за преждевременно родените и починали деца, но това не означава, че някъде там и това не се случва. А ти? Ти стоиш в леглото си с книга в скута, в уюта на действителността, и усещаш как ставаш приятел на непозната, безплътна жена, обитаваща единствено измислен свят.

Аманда започва да се грижи за градината около къщата, да отглежда зеленчуци и цветя, да гледа как животът идва и си отива. Да говори. Да пуска светлината. Да допуска хора. Да си поставя малки задачи, за да се научи отново да върви по пътя към утрешния ден.

Нищо не е вечно. Някои неща изненадващо бързо доказват това, разказва ни Мелиса да Коста. „Утрешният ден“ е кротък роман. Сравнен с „Цялата небесна синева“  е почти статичен, тъй като героинята му не ходи почти никъде. Нейното пътуване е заключено в собствената ѝ глава и в къщата с градина.

Тук ми е добре. Това казвам на майка ми.

Не ѝ казвам, че това не е просто къща, че е вселена, която сама съм си изградила, вселена от цветове в дърветата, от свещи при пълнолуние, от един свещен бор и от радостно отдаване на посмъртна почит. Не ѝ казвам, че тук всичко, което правя, е натежало от смисъл: ритуалите в памет на моите покойници, животът, който се ражда в градината ми и за който се грижа, както са правели хората хилядолетия преди мен.

Успехът на Мелиса да Коста не само във Франция е лесно обясним с нейния талант в градинарството. Тя успява да облагороди напуканата почва на отчаянието, да я напои с успокоение и тишина, да засади в нея семена вяра и сила, да ги отгледа и да види как те цъфтят преродени. И двата ѝ романа на български език доказват именно това - умението ѝ да спасява душите на героите си. А ние четем и четем, защото, нека бъдем честни, всяка душа има спасяване по един или друг начин, а литературата е онова, което най-често ѝ идва на помощ.

Мелиса да Коста Цялата небесна синева Утрешният ден литература книги