Димитър Николов, Пруст и Министерство на щастието

Димитър Николов е фин актьор. Достатъчно е да сте имали шанса да го гледате на сцена или екран, за да стигнете до този извод. В Народния театър участва в "Синята птица” под режисурата на Мариус Куркински, в "На ръба” на Александър Морфов, "Наблюдателите” с реж. Явор Гърдев, "Братя Карамазови” на Деян Пройковски, "Капитал(на) грешка", на Иван Пантелеев и още. През 2016-та получи наградата за най-добра мъжка роля на "Златна роза" за филма "Христо". През същата година участва на фестивала с два късометражни филма "Дрехи" и "Преди да заспя". Режисьорът Галин Стоев му поверява главната роля в дебютния си филм "Безкрайната градина”. Участва още в "Живи комини”, "Далеч от брега”, "Засукан свят”, “Доза Щастие”.

Помолихме Димитър да попълни въпросника на Марсел Пруст специално за читателите на АртАкция.

Фотограф: Владимир Карамазов

Главната черта на характера ми? Стремежът към самоусъвършенстване, желанието ми възможно най-често да напускам зоната си на комфорт. Вътрешно предизвикване с цел преодоляване на страхове.

Качеството, което желая да видя у един мъж? Решителността. В това число слагам и себе си.

Качеството, което предпочитам у една жена? Зрелостта.

Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Опрощението.

Главният ми недостатък? Главният ми недостатък е вероятно собственото ми его. Човек трудно се анализира, особено що се касае до негативните му черти. Което потвърждава казаното в първото изречение. А иначе, ако знаех на сто процента кой е главният ми недостатък, вероятно той нямаше да е вече наличен, защото щях да съм направил опит да се променя. Не знам коя е точната дума, но е свързана с промяната.

Любимо занимание? Дартс и бира. Велика комбинация между отмора и фокус.

Мечтата ми за щастие? Идеята ми за щастие е вероятно нещо утопично и неясно като самата концепция за щастието. Малко като "Поезията е това, което се губи в превода“. В Бутан има Министерство на щастието. Бих искал да работя там, но се съмнявам, че ще ме вземат на работа с оглед битието ми в стил "рицар на печалната маска“. Вярвам, че каквото и да е щастието, неизменно там има любов. Някъде там. Със сигурност.

С режисьора Галин Стоев

Какво би било най-голямото ми нещастие? Най-голямото нещастие е тоталното, неизбежно и неизменно случващо се разминаване с хората. С хората като мисли. С хората като чувства. С хората като съдби. С хората като част от живота ни. С хората като чертата между две години на надгробната плоча понякога. Разминаване.    

Какво бих искал да бъда? Не знам дали бих бил отново актьор. Не мисля, че изборът е от най-голямо значение. А това, че не бих си позволил да съжалявам за избора, който съм направил. Да не ме е срам. И да не съм направил компромис. Да съм стоял напълно зад избора си. Както казва един мой любим човек – "Седи тежко на кантара“

В коя страна бих желал да живея? Бих искал и живея в България. Бих пътувал по света. Но бих си живял тук.

Предпочитан от мен цвят? Син. И кафяв.

Любимо цвете? По някакво стечение на обстоятелствата, не странно, японски клен.

Предпочитана птица? Синята птица.

Любими автори в проза? Дж. Д. Селинджър, Гюнтер Грас, Уилям Сароян, Владимир Набоков, Джорджо Манганели, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Алан Маршал.

Любими поети? Алън Гинсбърг, Йосиф Бродски, Уолт Уитман, Т. С. Елиът, Пабло Неруда, Тома Марков.

Герои от романи? Холдън Колфийлд, всички от семейство Глас, Алексей Карамазов, Карлсон, Йонатан и Карл Лъвски.

Любими героини от романи? "Господарката Мери, която все се чумери" ( Мери Ленъкс от "Тайната градина“), Лиза от "Братя Карамазови“, Пипи Дългото чорапче, Нели ("Стас и Нели“).

Предпочитани композитори? Моцарт, Брамс, Вивалди, Шопен, Верди, Гершуин.

Любими художници? Полък, Мане, Парселие, Кандински, Сезан, Миро.

Фотограф: Владимир Карамазов

Моите герои в реалния живот? Семейството ми, приятелите. Хората в театралната и кино среда, с които сме се намерили или срещата помежду ни тепърва предстои. Случайни хора на улицата, които ме респектират с мащаба и потенциала, който притежават, в мимолетните ми срещи с тях. В детайлите, които понякога имам щастието да доловя. Децата!

Моите героини от историята? Домакините в Щатите през 50-те, които не са се самоубили, а самоотвержено са правили "Ангелски кейк“. За да избегна полето за полемика, породено от видимата ирония (с чувство за хумор) в предното изречение - жените, които винаги са били по-силни от статуквото на времето, в което са живеели. И са били независими въпреки ограничеността на заобикалящите ги индивиди от мъжки пол.

Любими имена? Имената на жените в живота ми, които обичам. За мъжете – на приятелите и хората, които винаги са били зад мен. Не мога да конкретизирам и за двете.

Какво мразя повече от всичко останало? Думата "мразя“.

Исторически характер, когото презирам най-силно? Хитлер. 

Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Примирието.

Реформата, която ценя най-много? Тази, в която се надявам да взема дейно участие.

Природната дарба, която бих искал да притежавам? Търпение (ако се брои за природна дарба, иначе да летя).

Как бих искал да умра? В съня си.

Сегашното състояние на духа ми? Търсещо опора.

Грешки, които най-лесно бих простил? Детските.

Девиз? Нямам девиз. Звучи лесно и подредено. Предпочитам действията ми да говорят за мен самия. А не думите.