Eксклузивна среща с Гийом Лоран

Преди 20 години светът се запозна с една необикновена героиня, която спечели сърцата на милиони по света. “Невероятната съдба на Амели Пулен” е дело на сценариста Гийом Лоран и режисьорът Жан-Пиер Жоне, които превръщат актрисата Одре Тоту в световна звезда. Оттогава насам тандемът е работил по няколко филма заедно, а Гийом Лоран след броени дни ще пристигне в България.   

Здравейте, много ми е приятно да се запознаем! Каква е причината да идвате в България?

Причината е много проста – има един фестивал, който се нарича CineLibri, за който съм чувал много и даже за малко да дойда и предишен път. Очаквам с голямо нетърпение и любопитство да се срещна със своите приятели от журито, да обсъдим всички тези интересни филми и да изберем победител. Филмите за изключително интересни и ги гледах с голямо удоволствие. Много съм доволен от възможността да участвам и да открия и София, която не познавам.  

Какво си спомняте от първата си среща с режисьора Жан-Пиер Жоне?

Когато се запознах с него, не се занимавах с кино. Бях част от една аматьорска театрална трупа, намерих адреса му и му изпратих по пощата сценарий за късометражен филм. Имах огромен късмет да го срещна, той ме покани да помогна за сценария на “Градът на изгубените деца” и впоследствие направихме седем филма заедно. 

Каква е тайната на успеха на продукции, които не са англоезични?

Трудно е, но тенденцията, която виждаме, е да има повече такива. А и платформите много улесняват процеса. Вече можеш да преминаваш границите и на други езици.  

Очаквахте ли успеха на Амели?

Не, изобщо! Сценарият беше отказан от няколко продуцентски къщи – едни казаха, че героинята е изключително непоследователна, други, че филмът е прекалено свързан с Париж и че дори в провинцията няма да го разберат. Това беше един особен и необикновен филм. Трябваше само един човек да повярва в него, но със сигурност не очаквахме да се превърне в такъв огромен световен хит. За мен беше невероятна чест да ни номинират за “Оскар” за сценария, тъй като в основата на историята мой детски спомен. Като малък много мечтаех. Когато пътувах с родителите си, обичах да гледам през прозореца -  отбелязвах в главата си падналите ръкавици по пътя. Питах се къде е другата и дали не би искала да открие другата от чифта си? Тази мечта стои в началото на всичко. Да бъдаа толкова високо оценен, беше магическо.