Мария Попова и пъстрият живот между редовете

Споделяме откъс от интервю на Brooklyn Magazine: The Podcast с Мария Попова.

Вече 17 години Мария Попова води нещо като онлайн литературен дневник – каталог на какво чете, мисли и открива в множество дисциплини: литература, наука, изкуство, философия, поезия и това, което тя нарича разни други пипала на човешката мисъл и чувство.

Тя започва своя сайт, The Marginalian, като имейл до няколко приятели и колеги – личен архив на нейното собствено търсене на смисъл. Тогава той носи друго име – може би го помните като Brain Pickings. Име, от което днес тя се дистанцира категорично.

„Фундаменталната мистерия на Вселената, тези големи абстрактни безлични сили, които са причината да съществуваме, са изключително интересни и чудни“ – казва Попова, като гост в подкаста на Brooklyn Magazine. „Как сътворяваме това усещане за смисъл, като се има предвид, че сме продукт на сурови и напълно безлични сили, че сме преходни и ще умрем, връщайки заетия си звезден прах на създалата го студена Вселена. А междувременно, как да си създадем смисъл?“

Освен на Marginalian Попова е автор или редактор и на множество книги, включително „A Velocity of Being“ (2018), „The Universe In Verse“ (2024), преведената на български „Фигури“ (2019) и други. За нея всички те споделят една и съща основна идея: „Трябва да показваме някаква нежност и съчувствие към съзнанието – то е единственото, което имаме.“

В този разговор с нея обсъждаме първите 17 години на The Marginalian, развитието му, работния ѝ процес, как е отраснала в България и заживяла в Америка на деветнайсет, и по малко от всичко, подобно на нейния сайт.

Сега е 13 ч. Как мина сутринта ти? Какво чете? Предполагам, че прекъсваме работния ти процес. Как върви денят засега?

Патологично залагам на рутината, така че денят ми е общо-взето като всеки друг. Събудих се, медитирах. По това време на годината го правя пред лампа срещу сезонна депресия, за да си набавя малко фотони. После тренирах и едновременно с това четох – в случая The Paradise Notebooks, една прекрасна книга, създадена съвместно от географ и поет. Сборник от дневници, есета и стихове, вдъхновени от престоя им в Сиера Невада. Наистина чудесно писане, вдъхновено от природата.

Чакай, чела си, докато тренираш? Как изобщо е възможно?

Е, не докато правя набирания или нещо друго с ръцете си. Но след това ползвам кростренажор. Правя високо-интензивни интервални тренировки, докато чета. За съжаление, развих навика в университета, когато започнах това, което сега е The Marginalian – установих, че когато тялото ми е кинетично натоварено, умът ми не се разсейва толкова. Капацитетът ми не е безкраен, а така канализирам енергията чрез движението и мога да се концентрирам върху четенето. Не ми се получава толкова добре, като седя на едно място.

Интересно. При мен е така с музиката. Съсредоточавам се повече, ако звучи някаква музика.

Наистина? Аз рязко загубих способността да чета на музика преди около седем години. Не знам какво стана – започна да ме разсейва, вместо да помага.

Значи това е рутината ти. Ставаш, медитираш и после тренираш. Как избра днешното си четиво? Продължи моля.

А, и след това пиша. Хапвам едно и също всеки ден, няма да навлизам в подробности, и после пиша. Мога да пиша по няколко часа без прекъсване в зависимост от нивото ми на енергия и концентрация, но после просто увяхвам. Научих се да разпознавам момента, в който мозъкът ми спира да е креативен. Мога да продължа да работя, но вече липсва изострена визия. Щом го усетя, минавам към административна работа или нещо по-сухо.

Стигаш момент, в който възвръщаемостта намалява.

Да!

Много ми е познато. Намекна го – този огромен проект започва с друго название на една от четирите ти работи в студентските години. Кръстила си го Brain Pickings и си го пратила на шестима приятели. Откъде дойде първоначалният импулс?

Мисля, че беше повече от едно нещо. Дойдох в САЩ като тийнейджърка, шест дни след деветнайсетия ми рожден ден, за да уча. Идвах от България сама и примамена от обещанието на либералните изкуства да ме научат как да живея. Смятах, че съм подготвена. Завърших американско училище в България, затова вярвах, че вече напълно разбирам Америка, но пристигнах и загубих ума и дума. Не разбирах чаршафите с ластик. Чаршафи с ластик и брънч?

Нямахте ли чаршафи с ластик в България?

Не! Просто си подпъхваш сам ръбчето, какво толкова. Но главно ме притесни мащабът на всичко, включително на университета – 40 хиляди души с преподавателите и студентите.

Еха! Къде си учила?

В Пен. Дойде ми много и отгоре на всичко, не разбирах понятията за доход и равенство. Бях като всеки друг в България, но малцинство в Америка. Родителите ми събраха 800 долара, когато тръгвах, и ми ги дадоха с мисълта, че ще стигнат за година. След чаршафите и учебниците обаче вече ги нямаше. А трябваше да плащам такси, да се храня, затова работех на толкова места. Чувствах се просто много отчуждена от връстниците си, а и образователният модел – стандартизирани тестове, лекции по 400 души, PowerPoint слайдове – тези неща не ме учеха как да живея. Та започнах да ходя в библиотеката и от яд съвсем произволно да вадя Аристотел или друго, опитвайки се сама да разбера. И реших да го документирам, просто за себе си.

Междувременно едно от местата, на които работех, беше малка маркетинг агенция. Шест млади идеалисти, с награди в света на рекламата за първата ефективна антитютюнева кампания, искаха да постигнат нещо смислено в света на комуникациите. Като стажант виждах всичките препращани в офиса имейли и забелязах, че вдъхновението им идва само от собствената им област – други агенции и тем подобни. Казах: „Ако искате истински нови и интересни идеи, може би трябва да черпите от съвсем други сфери. Мога ли да ви пращам разни неща?“ И основателят Стив – страхотен творчески директор – се съгласи. Започнах всеки петък да изпращам набор от неща, които чета и намирам за интересни и смислени, или просто готини неща, които впечатляват една двайсетгодишна.

Неврологично изследване, което показва корелация между съня и емоцията например. Или древни японски гравюри. Каквото и да е. Пращах имейли на всички във фирмата, но се появиха молби: „Добави приятелката ми, добави баща ми“. С цели четири работи и университет обаче нямах време да администрирам нюзлетър. Очевидното решение бе да карам вечерен курс по програмиране, за да направя сайт, в който всеки да си влиза сам и да не се занимавам повече. Тогава още нямаше блогове. И така и направих.

Интересно, че очевидното решение е да си усложниш живота.

Ами, зависи дали търсиш краткосрочни или дългосрочни решения. Сигурно съм знаела вътрешно, че това ще ми носи достатъчно удоволствие, за да го правя повече време. Разбира се, нямах никаква идея, че ще бъде целият ми живот и прехрана, но усещах, че е дългосрочен проект. Курсът май беше шестседмичен. Струваше 400 долара в Университета на изкуствата във Филаделфия. Не можех да си го позволя и трябваше да ям евтини консерви с риба тон и овесени ядки на всяко хранене. Научих, че това е най-хранително за най-малко пари. Със спестените пари си платих вечерния курс. И така, направих най-грозния сайт на света и го нарекох Brain Pickings. Ужас.

Значи наистина си го превъзмогнала?

Наистина. Отне ми 15 година да си призная колко мразя това име, но го ненавиждах още от втория месец.

Това, което осъзнах за теб и работата ти, е колко дълбоко лична е тя. Творбите, от които извличаш и споделяш, имат връзка с преживяното от теб, но въпреки това се оказват доста универсални. Вече имаш публиката, издържаш се с това. Чудя се, мислила ли си за разстоянието между личното си интелектуално странстване и публичния форум, където то придобива собствен живот.

Първо, благодаря за думите. Това е много дълбок прочит на начинанието ми. Не всеки ще го възприеме като нещо толкова лично. Истината е, че причината да пиша е все същата, каквато беше в двайсетте ми години, а именно – жаждата да разбера. Просто да разбера живота си. С течение на времето научих, че разсъждавам най-добре, докато пиша. Подреждам си мислите чрез писането.

Не сме толкова неповторими, колкото ни се струва субективно. Болдуин има прекрасно изказване в едно от есетата си: „Мислиш си, че твоята болка и страдание са единствени в историята на света, но после почваш да четеш“. Такъв е и моят опит. Намирам толкова много утеха, сигурност и напътствия в историите на хората, живели преди мен, което е и причината за милионите непознати, които четат написаното от мен, и намират досег и отгласи в личния си живот. Защото всички ние, общо взето, се изправяме пред едни и същи фундаментални копнежи, страхове и надежди. Те може да имат различен облик, но под него всичко е еднакво.

Описваш сайта си като „архив на моето четене и осмисляне на търсенето ни на смисъл“. Често изследваш застъпването на науката с поезията и го намирам за много интересно и просветляващо. Цялата ти книга „Фигури“ от 2019 г. е посветена именно на това препокриване. Подозирам, че не обичаш думата „куратор“, но ти наистина си куратор на идеи, философии и открития, а най-хубавото в работата ти е скачането между жанрове, дисциплини, идеи. Свързваш точки. Къде тази връзка е най-плодотворна?

Мисля, че се затруднявам най-много с това, с което и на цялото ни общество – интегрирането на рационалното и емоционалното.

Картезианското разделение, нали така?

Точно. Този човек причинява толкова щети векове по-късно. Съжалявам, Декарт, но поне си ни дал част от математиката.

По която ме скъсаха. Добре, нека му го признаем.

Живеем в несигурни времена. Нуждата за сигурност е толкова силна и всепоглъщаща, че губим огромна част от нюанса, мистерията и неизвестното, които са изворът на вълшебство в живота. А мисля, че вътрешно всички копнеем за живот, изпълнен с чудеса. Какво друго има? В любовта, в красотата и във всичко това има един магичен оттенък и затова са удовлетворяващи. А за мен той e най-ярък, когато минаваме през тези двата огледални портала на истината и смисъла. Фундаменталната мистерия на Вселената – тези големи абстрактни безлични сили, които са причината да съществуваме, са изключително интересни и чудни. Те са стихийни истини, не субективни реалности. Те са неща, които можем да открием – електромагнетизъм, гравитационни вълни, конкретни явления, подчинени на математически принципи – и е наша задача да разгадаем.

В същото време живеем в нашите субективни реалности, базирани на чувства, а именно там се ражда търсенето на смисъл. Как сътворяваме това усещане за смисъл, като се има предвид, че сме продукт на сурови и напълно безлични сили, че сме преходни и ще умрем, връщайки заетия си звезден прах на създалата го студена Вселена. А междувременно, как да си създадем смисъл? Поезията, не е нужно да е буквално поезия, но поетичният усет е мястото, където най-лесно разглеждаме това, без да се боим да усещаме неизвестното. А науката е ключовата опора, която ни връща към това, което сме, и към онова, с което разполагаме, за да изградим тези катедрали на разбирането

Говорихме, че не си харесвала името Brain Pickings още от първите дни. Променяш го на The Marginalian през 2021 г. – любопитна дума. Маргиналиите са бележки в празните полета, отстрани на текста – един вид диалог. Опит да схванеш или да изтъкнеш значимото. Но тези записки са и изтласкани в периферията – те не са толкова значими. Ти как ги виждаш? С по-голяма или по-малка важност?

И двете. Те са моят разговор с всичко, с което се срещам, което чета, което премислям – моят диалог с тях в празните полета. В ретроспекция виждам обаче, че много от идеите и хората, които са ме привличали през тези петнайсет години, са били маргинализирани от своята култура, време и място. И аз самата съм се чувствала изтласкана на ръба на обществото през голяма част от живота си – всъщност през целия. И някак тези две неща просто паснаха.

Тоест, дори в България си се чувствала маргинализирана. Каза, че си се преместила на деветнайсет. Знам, че си отгледана от баби и дядовци, които са се различавали доста едни от други. Кое в детството ти те е карало да се чувстваш отчуждена?

Градските ми баба и дядо, родителите на баща ми, са инженери, атеисти, хиперинтелектуалци с огромна библиотека и не са особено топли хора.

Това какво значи? Бяха за режима или срещу него?

О, да, бяха комунисти. Дори след падането на режима. Дядо ми служеше като генерал в българската армия, така че мога само да си представя през каква криза на идентичността е минал, когато дойде краят. Мисля, че те двамата истински вярваха в комунистическите идеали дълго след това. Родителите ми бяха много млади и яростни демократи; заведоха ме на площада в нощта, в която рухна тоталитаризмът – хиляди хора със запалки пееха песни на Бийтълс пред парламента. Такива бяха моите родители. Така че те изобщо не си пасваха с родителите на баща ми, въпреки че живеехме при тях, което си беше неловко. Живеехме на разтегателен диван в чертожната стая на баба ми. Тя е строителен инженер, така че около нас имаше чертежи, огромна дъска за проектиране, а ние – на дивана под нея.

Другите ми баба и дядо са от село – ще оставя дядото настрана, твърде насилствен и проблематичен човек. Но майката на майка ми е пълната противоположност. Без висше образование, но кълбо от любов и топлина. Безусловна обич, силна емпатия, човек на природата – просто прекрасна, прекрасна жена. До днес мисля, че тя е човекът, който ме разбира най-добре, въпреки че не схваща интернета. Разбира какво правя концептуално, но не и ежедневието ми.

Още е с нас?

И двете ми баби са живи, да. И все още са като ден и нощ. Такова беше детството ми – люлка между два напълно противоположни свята. На село нямаше други деца, а прекарах много от ранните си години там. Винаги сама. Самотата доведе до много опити сама да намеря щастие и смисъл в изолацията. Смятам, че и мозъкът ми е просто малко странен по свой си начин. Занимавах се с доста сериозна математика от малка. Уроци, квадратни уравнения, Европейска математическа олимпиада на дванайсет, такива неща. Обичах го. Още го обичам. Донякъде е просто как си се родил – моята биология явно е малко разбъркана.

Виждаш ли работата си като форма на съпротива? Има някакво мирно предизвикателство в нея.

Красиви думи. Благодаря ти. Правя го за себе си. Имам нуждата да се опълча на отчаянието, за да изживея дните си. Ако не го правех, нямаше да съм приблизително наред. Живея с доста тежка депресия, която постоянно тегне над мен. Начинът да я контролирам е точно тази форма на съпротива. Ако това помага и на други – чудесно, значи много за мен. Но аз го правя за себе си.

Въпреки това резонира с толкова много хора. Темите са универсални. Друга статия обсъжда Вирджиния Улф и куража да бъдеш себе си – на пръв поглед звучи като: Е, аз съм си аз. Какво толкова? Ти обаче започваш с въпроса: какво прави теб и детето, което си бил, един и същи човек. Това е тема, към която често се връщаш.

Писах по тази тема за първи път преди много години покрай книгата на Ребека Голдщайн за Спиноза. В увода тя поставя тези въпроси. Вярванията, приятелите, дори клетките ти – всички те са се променили спрямо детството ти. Кое е онова, което остава? Мисля за това постоянно, дори сега, докато говорим, и се пренасям в образа на студентката, от която сега се срамувам в много отношения. Но ако не се срамуваш поне малко от предишните си Аз, може би не го правиш правилно. Разбираш ли ме? Самодоволството е плашещо.

Ти си писала това за детето, което си била, и сегашното ти аз, но Улф казва: „Човек не може да пише директно за душата. Щом я погледнеш, тя изчезва.“

Изпарява се.

Отвъд трудността да изразиш себе си, я има и върховната трудност да бъдеш себе си. Душата, или животът вътре в нас, съвсем не се съгласява с живота извън нас. Отново този разрив.

Харесва ми, че има хора, разсъждавали върху това много преди нашите съвременни мъки. Сещам се за днешните студенти, които се сравняват в Инстаграм с някакъв алгоритъм за видимост. Изглежда по-трудно да бъдеш автентичен сега, но в действителност никога не е било лесно.

За съжаление, няма как да го измерим. Станало ли е по-трудно? Или е същото, но с друг привкус?

Това ми напомня за едно есе на Джеймс Болдуин за Шекспир. Мислим, че неговото време е било по-лесно от нашето, но никое време не е лесно, когато го живееш, казва Болдуин.

За преводача

Себиле Али е завършила „Английска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където в момента е част от магистърска програма „Преводач-редактор“.

Интересува се от спекулативна литература и има особен афинитет към готическото и приказното.

Мария Попова The Marginalian Фигури Себиле Али