За „Май, декември“ на Тод Хайнс

Американският режисьор Тод Хайнс представи в официалната селекция на Кан своя десети пълнометражен филм „Май, декември“ – интригуваща драма както заради противоречивия си сюжет, вдъхновен от истински случай, така и заради първото екранно партньорство на Натали Портман и Джулиан Мур в главните роли. За съжаление, реалността се разминава с очакванията.

Тод Хайнс е известен с фетишистките си портрети на жени, уловени в момент на безизходица, на унищожителна житейска криза. В „Спасение“ (1995) Джулиан Мур развива алергия към живота си и впоследствие – патологичен страх от химически апокалипсис. В „Далеч от рая“ (2002) отново Джулиан Мур открива, че съпругът ѝ е хомосексуален, а в „Карол“ (2015) омъжената героиня на Кейт Бланшет се влюбва в млада жена. И в трите споменати филма става дума за клаустрофобията на еснафския провинциален живот, който опустошава всяка страст, третира примирението и компромиса като единствени техники за оцеляване, затлачва и най-свежия ум в сумрачното блато на навика и апатията. Женската фигура и нейният екзистенциален крах сред „комфортния“ ужас на дома са в основата и на „Май, декември“.

Изразът „май, декември“ на английски описва любовна/сексуална връзка с голяма възрастова разлика между партньорите. Такъв е случаят в семейството на Грейси (Джулиан Мур) и Джо (Чарлз Мелтън), който в началото на тяхната афера е бил съученик на сина ѝ. Тя забременява от него, заради което е осъдена и влиза в затвора, където ражда сина им. Отново на свобода, тя се събира с Джо и им се ражда дъщеря, вече в лоното на легален брак. Филмът ни въвежда в света им, години след това, когато синът им завършва училище, през погледа на Елизабет (Натали Портман) – амбициозна актриса, която ги посещава, първоначално за няколко дни, в опит да се подготви за ролята на Грейси в биографичен филм за живота ѝ. 

Макар историята да е достатъчно интересна, за да поддържа вниманието до края, въпреки приятния ѝ ритъм и внимателния дизайн на кадрите, филмът има няколко големи проблема. Още от самото начало персонажите и техните отношения са иронизирани и преувеличени (имах чувството, че става дума за постановка по картини на Рой Лихтенщайн). Нито за момент не намерих смислово оправдание за този подход, който, според мен безотговорно, принизява иначе сериозния конфликт до нивото на неуместния си черен хумор. Искал ли е Хайнс да гледаме на тази отчаяна любов като на сълзлива смешка? И за подобно намерение не намерих доказателство. Втората грешка е редуцирането на Грейси до едва удържана в контура си на човек невротична каша. Джулиан Мур се разпада без пауза от появяването си пред камерата до финалните надписи. Не е ясно дали затворът, публичният линч, моралните терзания, или нещо много по-мрачно и неразрешимо са причината за нейното психично състояние, но на тази героиня се полага много повече яснота и конкретност. И сега – при все че Грейси, развита между истерията и комичното си ехо, би могла да разтвори богатия спектър на забраненото желание, тя е стилизирана до глупост. Тод Хайнс има тенденцията да естетизира героините си, които очевидно са проекция на музата му – Джулиан Мур. Тоест – да обърква актрисата с героинята, от което смисловата издържаност на художествената измислица на филмите му е изложена на риск. 

Освен това, може би не много популярно, съм убеден за себе си, че най-интересният герой в тази история би трябвало да е Джо – момчето, което невръстно се влюбва в зряла жена, майка и съпруга. В „Май, декември“ Джо, иначе изигран много приятно, е колаж от клишета – объркан, несъзнателен, пасивен – мнима жертва на манипулации. Слабостта и нерешителността му, отсъствието на характер са влудяващи – фатално за всеки сюжет е присъствието на герой, който не знае какво иска. Тази пробойна, струва ми се, е резултат от заслепеността на режисьора от женските характери. Зрелостта винаги е привлечена от младостта – поради носталгия и поради засилващия се с годините копнеж по изгубената невинност. Младостта обаче много рядко разпознава чара на зрелостта – затова тя първо трябва да се справи с присъщия си нарцисизъм. Сами преценете тогава чия гледна точка е по-противоречива и по-любопитна за наблюдение – на зрелостта или на младостта? 

„Май, декември“ е прекрасно петъчно развлечение с пикантни краски, приятна среща със суетната игра на актьорите си, може би дори успех за заклетите фенове на Тод Хайнс. Уви, за мен филмът не достига висините на потенциала си – интензивна, шокираща психодрама, която да надмогне последиците от честата ситуационна слепота на закона и неуморния шум на хорското мнение и вместо това – да се вгледа във възможната среща между май и декември, между обещанията на пролетната зора и неизбежния сумрак на зимния следобед. Притеснително е, че обществото ни и услужливото му изкуство все по-често втренчено тематизират формализма на забраната, а не оптимистичния хоризонт на позволението с всичките му опасности, болки и отговорности.