Размисли върху филма на Жоаким Лафос „Six jours, ce printemps-là“

Белгийският режисьор Жоаким Лафос не ми беше попадал досега. Отидох на прожекцията от любопитството да попадна на филм, който може да ме изненада. Едно от най-вълнуващите събития на всеки филмов фестивал е откриването на нов талант - и ако това е по-трудно на фестивали като Кан и Венеция, където обикновено конкурсните програми са запазени за най-големите имена в изкуството, то фестивали като Сан Себастиан дават възможност и екран на режисьори, които тепърва ще стават имена. Филмът „Six jours, ce printemps-là“ („Шест дни през пролетта“) беше едно от първите заглавия във фестивалната програма, което ме разочарова по почти всички възможни причини.

Оказа се, че това е единадесетият пълнометражен филм на Лафос, и вторият му филм, селектиран на фестивала в Сан Себастиан. Сюжетът му се разгръща около семпъл казус с множество морални, политически и социални отблясъци - майка, заедно с двете ѝ невръстни момчета и новия ѝ любовник, който е също така техен треньор по футбол, отиват инкогнито за кратка ваканция в Сен Тропе във вилата на родителите на бившия ѝ съпруг, съответно баща на децата ѝ. Казусът е ясен - това престъпление ли е, влизане с взлом, нелегално окупиране, измама или пък заслужена и напълно уместна почивка на терен, който се полага по правото на семейните взаимоотношения. Тези въпроси се усложняват от факта, че майката и нейните деца са чернокожи и това директно отвлича вниманието от повествованието към кониалната вина на Франция (или на родната за режисьора Белгия). Да кажем, че колкото и да е семпла идеята, в нея има потенциал за интересна постановка и сюжетно развитие. Нищо подобно. Сценарият е опръскан с предвидими ситуации, откровено скучни пасажи, излишна съзерцателност, която натежава със своята преднамереност и претенция за неоправдана дълбочина. Нито един от персонажите не надскача първоначалната ограниченост на ролята си - майката-жертва, добронамереният любовник, отмъстителният бивш съпруг, скованата от алчност буржоазия, чужденецът-номад. Ако тези роли не ни бяха познати до втръсване и не беше злоупотребявано с тях толкова често в сюжети, които дори не се опитват да ги развият извън контурите на баналността им, може би „Шест дни през пролетта“ щеше да има някакво внушение. Филмът е заснет неглижирано, актьорското майсторство е посредствено, а сценарият - без никаква искра оригиналност. Аз останах шокиран от наградите, които му бяха връчени - Сребърна мида за най-добър режисьор и Награда на журито за най-добър сценарий. Наистина съм без думи как това е възможно. Необяснимо, освен с желанието на фестивала да остане политически ангажиран към теми, които все още бушуват в нашите псевдомодерни общества.

Жоаким Лафос Six jours ce printemps-là Сан Себастиан филмов фестивал