Акценти от Берлинале: „Moscas" на Фернандо Еймбке

Почти пропуснах мексиканския филм „Moscas" („Мухи"), представен в конкурсната програма на Берлинале. Поради ограниченото време, всеки фестивал предпоставя сложни избори и често големи пропуски. Премиерата на филма обаче вдигна толкова много шум - почти универсален възторг. Дни наред чувах от колеги как именно новият филм на Фернандо Еймбке е най-хубавата изненада на фестивала. Успях да си взема билет за последната прожекция, на последния фестивален ден. Без дори да прочета резюмето на сюжета, без да познавам актьорите в главните роли, без да знам нищо за режисьора, отидох с голямото вълнение, че все пак ще мога да гледам филма, за който всички говорят. Много често мненията ми се разминават с тези на повечето утвърдени филмови критици, както и с тези на моите познати колеги. Тазгодишното Берлинале не беше изключение - често според мен най-добрите филми бяха подминати от критиката или дори зле оценени. Но този път и аз, както всички, останах в пълен възторг. „Мухи" е завършен шедьовър, без дори да има претенцията да бъде такъв или да го осъзнава. Скромна в амбицията си творба, която обаче похищава с безпределното си човеколюбие, трагично чувство за хумор и смайващо дълбоко и чувствително възприятие за света на хората.

Фабулата на филма е сантиментално-наивна като предложение. Баща и син търсят квартира, предполагам в Мексико Сити, докато чакат тяхната съпруга и майка да бъде изписана от болница. Бедността ги довежда до отчаяната ситуация да наемат стая в апартамента на Олга - жена, прекъснала всякакъв контакт с външния свят, обидена на всички, угорчена безутешно от миналото си. Условието е обаче, че квартирантът може да бъде само един човек. Така баща и син започват да играят опасна игра на криеница, рискувайки да останат отново на улицата. До деня, когато Олга намира скритото в стаята малко момченце. Оттук нататък „Мухи" спира да бъде социална драма и се превръща в невъобразима по своите амплитуди епична панорама на човешката ранимост, болка, отчаяната нужда от общуване и близост, крехкостта на чувствата и жаждата за живот въпреки житейските пропасти. Всичко това е разказано през оптиката на играта - не само детската игра, но и бягството на възрастните във фантазиите. Със съвсем дискретни елементи на магически реализъм и неочаквани трансформации в реалността, филмът на Еймбке е калейдоскоп от ежедневни чудеса. Камерата му отива на невъзможни места, забелязва и улавя незабележимото и неуловимото, което само едно дете е способно да увеличи до размера на житейско събитие. Трогателна перспектива към чудото на живота. Сблъсъкът на трудностите - от бедността на бащата, през анонимната болест на майката, която не присъства в нито един кадър, но чието присъствие е осезаемо в погледа на сина ѝ, до фаталното отчуждение на Олга - трудностите се преобръщат и преобразяват до неузнаваемост от смеха и несломимата воля за живот на хората. Всеки един от героите е сякаш изправен до стената на обстоятелствата си, в един град, където всичко се движи и тресе в несвяст, където всеки е изгубен по своему. До възвишената, очарователна кулминация на сюжета там, където трагедията и чудото се сублимират в безкрая на любовта.

Заснет елегантно в черно и бяло, с безумно правдоподобната гледна точка на дете, „Мухи" препраща към класиките на неореализма. Усетих онзи чар и свобода, които ме покориха първия път, когато гледах „Крадци на велосипеди" на Виторио де Сика. Приемственост, в която няма повторение. Филмът на Еймбке е съвременен, адекватен и нужен на света ни. Игра с размишленията ни за собствените ни съдби, често объркани и изморени да гледат реалността, загубили вкус към магията на съществуването. Да, звучи клиширано, слъзливо, лесно за пренебрегване - но именно произведения като „Мухи" доказват колко фундаментална за живеенето е перспективата на играта и обичта. Според Марсел Гоше ние живеем в един разомагьосан свят, без сакрални устои, без способност за абстрактна вяра и идеални ценности. Тъжен факт, а и брилянтно аргументиран в книгата на френския социолог. Фернандо Еймбке създава своя контраргумент - светът все още е чудо, случващо се всеки следобед, на съседната пейка в парка или на улицата пред нашия дом. Аз му повярвах.

Moscas Фернандо Еймбке Берлинале акценти филми