Хавиер Мариас и смъртта на въздуха

„Не е трудно да разбереш хората, които държат на веригите си – не им се налага да си задават никакви въпроси“.

Думите са на Томас, главния герой в романа „Берта Исла“ на Хавиер Мариас. Една от последните му книги, които не просто илюстрират превъзходството на неговата писателска дарба и открояват фигурата му на един от най-оригиналните стилисти на нашето време, но засягат сериозна обществена проблематика.

За съжаление, Мариас ще остане завинаги на 70. Новината за преждевременната му смърт покруси читателите му на бездруго мрачната дата 11 септември. „Днес е тъжен ден за испанската литература“, написа премиерът на Испания Педро Санчес в социалните медии, а друг един изтъкнат испански автор, Едуардо Мендоса, определи Мариас като „най-добрия испански писател в настоящия момент“. 

Хавиер Мариас напусна объркания ни свят, който отразяваше трезво (като колумнист за El País) и пресъздаваше ерудитски, с великодушната мъдрост на аристократ на духа, в продължение на 50 години. Романи като „Сърце тъй бяло“, „За мен спомни си в утрешната битка“, „Влюбванията“, „Сантименталният мъж“, „Така започва злото“, „Берта Исла“ и трилогията „Лицето ти утре“ са еталон за комплексна и нюансирана проза, богата на философски прозрения. Мариас е носител на множество награди като Международната дъблинска литературна награда, „Фастенрат“ на Испанската кралска академия, наградата на Венецуела за испаноезична проза „Ромуло Галиегос“, френската „Фемина” за чуждестранна литература, италианската „Мондело“... Освен това е уважаван преводач на колоси като Шекспир, Хенри Джеймс и Набоков. Преподавал е испанска литература и теория на превода в Оксфордския университет и теория на превода в университета „Комплутенсе“ в Мадрид, а от 2006 г. беше член на Испанската кралска академия. Книгите му са издадени на 46 езика в 56 държави, а общите продажби надхвърлят 9 милиона…

В едно от всичките си ценни интервюта Мариас говори за белетристиката като убежище и почивка от реалността, акцентирайки на неспособността ни да оставим миналото да бъде… просто минало. Навярно тъкмо от тази неспособност произтичат немислимият за XXI век въртоп от насилие в Европа, много от тревогите на глобалния ни свят и всичко онова, което ни плаши и изпива силите ни, вместо да ни тласка напред. В същото интервю писателят отбелязва, че само през художествената литература е възможно да се разкаже история, която никой не може да постави под въпрос. Някакъв вид истина се крие в литературата, твърди той, тъй като лъжата винаги е свързана с истината, т.е. няма истина преди измислицата:

„Измислицата създава свой собствен свят - свят, който принадлежи повече на самата инвенция, на творческото откритие, отколкото на лъжата." 

Действието в неговите последни романи се развива в миналото. Писателят обяснява това с усещането си, че хората са имали различен, не толкова повърхностен начин на съществуване в света; по думите му „чувството за скромност или трезвост изглежда изгубено през последните няколко десетилетия.” Според Мариас днешният човек трудно приема неяснотата и сякаш не осъзнава собствените си противоречия… По-опасното обаче е, че човешките същества не се отказват от нищо, което са опитали веднъж и е дало резултат, или е останало безнаказано, все едно. Проницателно и честно наблюдение върху човешката природа, на което се натъкваме в романа „Берта Исла“, писан през 2017 година, т.е. много преди събитията от началото на 2022-ра:

„Така е и с уроците на нацизма, въпреки неизбежния ужас и антинацистката реторика – те са добре научени и възприети и от неговите врагове, например СССР. А и как да не се запази, как да не се използва онова, което е допринесло за надмощието и победата над нацистите?.... Никога нищо не се изоставя напълно – то винаги остава в резерва. Когато нещо е изпитано и е било отхвърлено като прекалено, престъпно или несправедливо, всъщност то не се отхвърля, а просто остава да чака, латентно, спящо, наречи го както искаш. То чака и иска да се върне, да го събудят, чака да дойдат по-малко съзерцателни времена, по-жестоки, а те винаги се връщат.“

Романът „Томас Невинсън“, за който  Хавиер Мариас беше удостоен с наградата „Грегор фон Рецори“, е продължение на „Берта Исла“, но може да се чете и самостоятелно.  Действието се развива в недалечното минало, когато заплахата от терора на ЕТА и ИРА – работещи и в сътрудничество – е постоянно надвиснала. Мариас поставя неразрешимата дилема дали съзнателното извършване на наглед малко зло е приемливо, ако допуснем, че би предотвратило по-голямо зло в бъдеще. И тук, както и в „Берта Исла“, Мариас засяга въпросите за проекциите на историята върху индивидуалната съдба, за тероризма и морала на тайните служби, за давността на престъпленията и значението на паметта, за вероломните властови структури и неизбежната принуда на обстоятелствата…

Ако съдбата на всяко същество е да бъде „дълбока тайна и мистерия“ за останалите, както пише Дикенс, то Хавиер Мариас е привилегирован. Защото неговата „тайна“ ще остане достъпна за разплитане чрез творчеството му, а то е толкова плътно и неизбродимо, че тайната не само няма да изгуби своя ореол, напротив, ще става все по-примамлива и неразгадаема с годините… Такава е съдбата на големите писатели - те остават главни герои в собствената си история даже когато тя е задвижвана или прекършвана твърде рано от силите на случая. Тяхната история винаги си струва да бъде разказвана.