Франсоа Озон за адаптацията на „Чужденецът“ на Албер Камю: „Исках да направя филм от съвременната перспектива върху френска Алжирия и колонизацията“

Когато Франсоа Озон се заема с трудната задача да адаптира за големия екран романа „Чужденецът“ на Албер Камю – едно от най-ценните литературни произведения на Франция през последните 80 години – той иска да му придаде съвременен оттенък. Не като пренесе действието в наши дни, а като постави в контекст историята, развиваща се в началото на 40-те години в Алжир под френско колониално управление.

Бенжамен Воазен влиза в ролята на антигероя Мьорсо, който води скромен, лишен от смисъл живот в Алжир, докато не попада в затвора, след като застрелва пет пъти млад арабин. По време на съдебния процес необичайното безразличие на Мьорсо става основен обект на обвинението: вместо да бъде съден единствено за убийството, той е укоряван, че не е проявил емоции на погребението на майка си и че е започнал прибързана връзка с Мари Кардона (Ребека Мардър).

Заснетият с разкошна черно-бяла визия филм бележи най-новия проект на Озон след трилъра „Идва есента“

В интервю за Variety преди премиерата на „Чужденецът“, включен в конкурсната програма на Венеция, Озон споделя, че не го е интересувало да прави филм от перспективата на 40-те години, „а от днешната гледна точка, която времето и дистанцията ни позволяват да имаме спрямо периода на френска Алжирия и колониализма, и да поставя книгата в контекста на епохата, в която е написана“.

Френският режисьор вече има опит с адаптации, напомняме за „Петер фон Кант“, вдъхновена от пиесата на Райнер Вернер Фасбиндер „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, или „Лято 85“, базиран на романа „Танцувай на гроба ми“ от Ейдън Чеймбърс, в който участва и Воазен. Но никога досега не е работил по проект, създаден по толкова прочут роман. „Чужденецът“ е сред трите най-четени книги на френски език за всички времена, редом с „Клетниците“ и „Малкият принц“.

Филмът е финансиран от Гомон (които също са във Венеция с „Магьосника от Кремъл“ на Оливие Асаяс), продуциран е съвместно с компанията на Озон Foz и трябва да излезе по кината във Франция на 29 октомври.

Озон, един от най-известните френски режисьори, е представял повечето от филмите си на големи фестивали: например в Кан, където „Басейнът“, „Другият любовник“ и „Всичко мина добре“ имаха премиери в основния конкурс. Той е участвал и на Берлинале с редица филми, сред които „По Божията милост“ - лента за най-големия скандал с насилие във френската католическа църква, отличена с Голямата награда на журито.

Прожекцията във Венеция бележи завръщането на Озон на фестивала девет години след премиерата на „Франц“, друг черно-бял исторически филм. Това е и вторият път, когато адаптация на „Чужденецът“ на Камю се показва във Венеция – преди 58 години филмът на Лукино Висконти с Марчело Мастрояни в главната роля е прожектиран на Лидо.

Как се почувствахте, когато се заехте с тази амбициозна адаптация на емблематичния роман на Албер Камю?

„Чужденецът“ се чете по целия свят, изучава се в Съединените щати и е преведен на безброй езици, което беше малко плашещо. Досега повечето романи или пиеси, които съм адаптирал, не са били особено известни. Тук обаче беше различно. Да се заема с шедьовър като този ми изглеждаше много по-сложно и тревожно предизвикателство.

Това беше ли проект, за който сте си мислили отдавна?

Не точно. Имах идеята за филм, разказващ за млад мъж, който е толкова разочарован от света, че в отчуждението си стига до опит за самоубийство. Не успях да реализирам този проект, но темата продължаваше да ме вълнува и точно тогава, може би по случайност, препрочетох книгата на Камю и си помислих: „Невероятно! Текстът е все така актуален и днес." В него имаше всичко, което исках да разкажа: проявата на безразличие към света като начин да се откъснеш от реалността. Опасявах се, че навярно правата вече са взети, но се оказа, че греша. Срещнах се със семейството на Камю и говорих с дъщеря му Катрин, която макар да е отклонявала всякакви предложения за адаптации през годините, ми се довери.

Как искахте да адаптирате романа и как успяхте да убедите семейството на Камю да ви предостави правата?

Това, което ме вълнуваше, не беше да направя филм от перспективата на 40-те години, а от днешната гледна точка, която времето и дистанцията ни позволява да имаме спрямо периода на френска Алжирия и колониализма, и да поставя книгата в контекста на епохата, в която е написана

Затова исках филмът да започне с малко контекст – с архивни кадри и коментари от онова време, които да покажат френската гледна точка за колонизацията тогава. А това, което е интересно от днешна перспектива, е, че ние вече знаем какво ще се случи след това: Алжирската война, множеството злоупотреби, страданията…и днес отношенията между Франция и Алжир са прекъснати.

Смятате ли, че в този смисъл „Чужденецът“ може да се окаже по-политически насочен, отколкото изглежда?

Докато го четях, имах усещането, че Камю (може би несъзнателно) говори именно за отношенията между Франция и Алжир в тази книга. Темата за колониализма винаги е била сложна за него.

Изглежда, че Камю е бил донякъде неразбран, когато книгата излиза.

Някои хора го критикуват за „невидимостта“ на арабския персонаж. В книгата той никога не е назован с име. За мен беше много важно да му дам име. Всичко трябва да се постави в контекст. Смятам, че това, че не е назован, не е било въпрос на расизъм или желание да го направят невидим, а просто е било начин за характеризиране на персонажа. Това е литературна техника, използвана по това време, нищо повече.

Защо решихте, че Бенжамен Воазен е подходящ за тази роля, която изглежда доста различна от личността му в реалния живот?

Ролята е трудна, защото Мьорсо е персонаж, който не буди симпатии, но въпреки това трябва да го следим, да го наблюдаваме, да бъдем привлечени от него. Затова ни трябваше някой с харизма, някой красавец. С Бенжамен работихме в тази насока, за да направим Мьорсо загадъчен и увлекателен за гледане, а не просто несимпатичен.

Вече сте работили с Воазен в „Лято 85“. Колко различно беше да го режисирате в този филм?

Да, в „Лято 85“ той играеше меланхоличния любимец. Тук обаче трябваше да изиграе човек, който е интровертен, а в реалния живот Бенжамен е много екстровертен. Трябваше да го помолим да се сдържа и да се потопи в персонажа на Мьорсо, но се справи много добре. Беше доста вълнуващо, но мисля, че за него е било изтощително. Всъщност беше трудно и за останалите актьори, защото те искаха да го разведрят - “разклатят” от образа. Неговият персонаж не играе социалните игри, което е доста обезпокоително. Това означаваше, че той трябваше да се дистанцира малко от останалите и да влезе в ролята на наблюдател.

Насочих го да прочете книгата на Бресон „Notes on the Cinematographer“, за да се подготви. Бресон не обича актьорите, той предпочита модели, и иска персонажите му да изговарят репликите си плоско, без интонация и емоция, оставяйки на зрителя да проектира чувства върху лицата им. С Воазен работихме и върху това малко. После Бенжамен се потопи в творчеството на Камю, в книгата. Той си свърши работата като актьор. А после дойде ред на костюмите и изграждането на епохата, което също помага на един актьор да влезе в персонажа си.

Как успяхте да напишете ролята по такъв начин, че Мьорсо да не изглежда като социопат?

От днешна перспектива е вярно, че неговите отношения с жените и насилието и агресията му могат да шокират. Но мисля, че ако това е книга, която е оказала такова влияние и продължава да трогва хората, е защото разказва история, с която всеки може да се идентифицира. В живота ни има моменти, когато сме „извън ритъма“ на реалността и не можем напълно да преживеем емоциите си. Сцената на погребението, където той не изразява никакви чувства, според мен наистина резонира с тийнейджърите и продължава да ни докосва и днес.

Но е вярно, че Мьорсо е митичен персонаж във френската литература. В Англия или в Съединените щати, ако помислите за емблематичен герой, ще се сетите за Били Бъд. Това са персонажи, върху които можем да проектираме себе си, които можем да си представим по много различни начини. И това е доста завладяващо, защото е малко като да работиш с бяло платно. Мьорсо наблюдава събитията, той не изразява нищо, и затова зрителят сам трябва да почувства нещата вместо него.

Все пак, изглежда, че филмът е пълен с мъже с проблемно поведение!

Да, Мьорсо е малко токсичен със своята безразличност, единият бие жена си, а другият кучето си. Това не са много ласкави образи на мъжете.

Това ли е причината да доразвиете женските персонажи в книгата, включително Мари Кардона, любовният интерес на Мьорсо?

Като контрапункт, женските персонажи играят по-голяма роля. Аз направих персонажа на Мари много по-присъстващ и осъзнат за ситуацията. Тя казва на Мьорсо: „Искам да се омъжа за теб, но може би един ден ще ме отвращаваш по същите причини, по които днес ме привличаш.“ Там има момент на осъзнаване. А после има и сблъсъка на Мари със сестрата на „арабина“, Джамила, който не съществува в книгата и подчертава въпроса за колониализма. Бих казал, че именно жените носят надежда във филма.

Как бе избрана Ребека Мардър за ролята на Мари Кардона?

Ребека прие веднага. Хареса ѝ начинът, по който исках да я покажа – такъв, какъвто я виждам и в реалния живот, с чувствеността й и красотата ѝ. Тя ми каза: „За първи път ще имам истинска любовна сцена във филм.“ На нея често ѝ дават роли на интелектуални, борбени жени, и тя проявяваше интерес да изрази и другата страна на своята личност и актьорско майсторство. Тя играе млада жена, машинописка, която не е особен интелектуалец, но е жизнена, интелигентна и влюбена.

Филмът излъчва много чувственост. Присъства ли тя и в книгата?

Говорих с много специалисти по Камю, разговарях и със семейството му и прочетох другите му книги, в които винаги има нещо много чувствено. Връзката му с Алжир е чувствена – морето, слънцето, природата, ароматите, всичко това. И интересното при Мьорсо е, че той е много парадоксален персонаж. Той се наслаждава на живота, забавлява се, желае Мари, вижда красотата на света. Но въпреки това не може да изрази това щастие. Само в края на филма, когато е загубил всичко, успява да каже: „Разбирам, че съм бил щастлив, и аз разруших това щастие.“

Така че в книгата има много чувственост и беше важно тя да се предаде и във филма. А черно-белият формат позволява това – показването на красотата на елементите, на природата и на местата. 

Камю също така критикува съдебната система в тази книга, нали?

Да, той показва абсурдността на правосъдието. Цялата съдебна сцена е много важна в творчеството на Камю, защото наистина показва абсурдността на онова време. Един човек е осъден, основно защото не се съобразява с правилата на обществото. С други думи, той не изпитва емоцията, която би трябвало да почувства при смъртта на майка си. Това прави ситуацията почти фарсова.

Защо решихте да заснемете филма в черно-бяло?

Бих казал, че това беше както естетически, така и великолепен артистичен избор, защото ми позволи да създам възстановка, която е по-близка до реалността – днес цветовете на местата, където снимахме, не съответстват напълно на онова време. Черно-бялото позволява да се обедини всичко. Много неща работят в черно-бяло, които не биха проработили в цвят. И на мен това ми позволи да се потопя в епохата. Това е забравена епоха, колониална епоха, която вече не съществува, така че има усещане за изгубен свят. Смятам, че черно-бялото работи добре с това.

Освен това имаше и притеснения от гледната точка на продукцията. Филмът не разполага с голям бюджет. Имахме много затруднения с финансирането му.

Беше трудно да финансирате проекта, въпреки че е режисиран от Вас и базиран на литературен шедьовър?

Много наивно си мислех: „Чужденецът“ е много известна книга. Ще осигурим финансиране за филма и ще го направим спокойно. Но изобщо не беше така. Това не ме спря да снимам филма по начина, по който исках, но обикаляхме всички платформи и първо всички казваха: „Да, харесваме това, което правите. „Чужденецът“ е любимата ми книга.“ И накрая, когато прочетоха сценария, казаха: „В началото нищо не се случва, няма диалог.“ А аз им отвърнах: „Вие казвате, че това е любимата ви книга? Наистина ли сте я чели?“ Такъв е и самият роман. Исках да бъда верен на радикализма на Камю.

Да, това е радикален филм.

Той е радикален, но мисля, че днес хората, които ходят на кино, искат да видят нещо радикално. Те не искат да гледат това, което вече могат да намерят в стрийминг платформите или по телевизията. Според мен точно такива филми оставят впечатление и привличат публиката днес. Разбира се, винаги има трудности. Беше много трудно, но накрая успяхме да направим филма.

Колко важна роля изигра „Гомон” за осъществяването на филма?

„Гомон” е компанията, която разпространи „Престъплението е мое“. Трябва да кажа, че успях да направя филма благодарение на „Гомон” , защото те бяха единствената група, готова да се заеме с този проект. Разбира се, имах и обичайните си партньори – France 2 и Canal. Но „Гомон” бяхта тези, които наистина направиха възможно реализирането на филма. Те повярваха в него веднага – вероятно заради наследствената му стойност, както и заради предишния ни опит заедно с „Престъплението е мое“. 

Но все пак това е достъпен филм и е подкрепен от силен актьорски състав.

Сега, след като сте го гледали, да, но за финансиращите не е така. Става дума за черно бял филм, в който Камю засяга сложни теми. Не е много развлекателен филм. Все пак става въпрос за историята на един човек, който убива арабин. Това е философски роман, не класически. Не е „Граф Монте Кристо“. Финансиращите са много консервативни. Те гледат какво е работило наскоро и искат да повторят успешното, не непременно да иновират. В този случай е вярно, че имаше реален риск – риск да адаптираш философско произведение.

Разкажете ни за музиката, която играе важна роля във „Чужденецът“.

Фатима Ал Кадири е кувейтска музикантка, която е композирала музиката за „Атлантик“ на Мати Диоп, който много ми хареса. Свързах се с нея, макар да не се познавахме. Тя имаше някои резерви относно темата като кувейтка. Но в крайна сметка разбра какво исках да направя и се включи. Създаде красива, ориенталска музика, смесвайки истински инструменти с електронна музика. Тя носи нещо, което едновременно напомня на ориенталска музика и е по-модерно, съвременно, създавайки леко призрачна атмосфера.

Какво е чувството да се завърнете във Венеция, за да представите филма си в конкурсната програма?

Много се радвам да се завърна във Венеция. Последно бях тук с „Франц“. Също така ми е изключително развълнувано като си помисля, че преди 58 години Висконти е представил тук своята версия на „Чужденецът“.

Франсоа Озон Чужденецът Албер Камю