Книга за любов, облаци и други катастрофи

В края на тази година най-престижният италиански вестник „Кориере дела сера” обяви „Тасмания” за най-добра книга за 2022 година и провъзгласи тържествено Джордано за „крал на годината”. „Тасмания” е новият роман на Паоло Джордано („Черно и сребърно”, „Човешкото тяло”, „Самотата на простите числа”, ИК „Колибри”).

Тасмания е остров. Тасмания е прочута с най-чистия въздух на света. Има прекрасна природа, странни животни и богата история. „Тасмания“ на Паоло Джордано е роман за бъдещето. Бъдещето, от което се боим и което си пожелаваме, което няма да имаме, което можем да променим, което сега градим.

Книга за любовта, облаците и други катастрофи. 

Така описва самият Джордано своя нов роман. В „Тасмания” той се разголва по опасен начин – неслучайно разказвачът има и същите инициали като неговите, и същата професия. Героят, Паоло, може да бъде възприет като алтер его на Джордано – писател и доктор по теоретична физика. Паоло също е физик, но след професионални разочарования се насочва към журналистиката. Автобиографичният елемент не може да бъде пропуснат, но вероятно всички ние сме този герой – съвременният човек от първата четвърт на двайсет и първи век, който се бои от края на своя свят. Свят, заплашен от ядрена война, свят на прага на огромна климатична промяна, свят, в който хората се страхуват, че са изгубили контрола върху бъдещето си.

Другите герои в романа са лутащи се в различни любовни измерения хора, климатичните промени, облаците, научните данни и духът на времето, отношенията в криза, непрозрачните връзки, колебанието ни между едно и друго желание, изборът на убежище след катастрофа…

Събитията в книгата се развиват от 2015 до 2022 година. Паоло живее с Лоренца от шестнайсет години, тя е по-възрастна от него и има дете от предишен брак. След някои лични кризи Паоло иска да избяга, да обърне гръб на всичко и да пристъпи към новото, към неочакваното. С по-малко багаж.

Един от приятелите на Паоло, професор Новели, му разкрива нова гледна точка към климатичната криза. Той е и човекът, който формулира теорията за Тасмания – всеки трябва да има безопасно място, далече от глобалния апокалипсис, парче земя, където да се скриеш в случай на Онова бедствие. Тасмания е достатъчно на юг, така че няма да бъде засегната от горещите температури. Има достатъчно ресурси, има вода и демокрация и няма естествени хищници, опасни за хората. Не е твърде малка, но все пак е остров и лесно ще се защити от нападатели.

Може би всеки трябва да потърси своята Тасмания.

Апокалиптичен и личен роман, едновременно глобален и дълбоко емоционален, мащабен и интимен, „Тасмания” е литература, която съчетава разума с чувствата.

На фона на всяка от личните истории – Паоло и Лоренца, приятелите им, студентите на Паоло, учени, изследователи, свещеници, преживяващи духовна криза – Джордано „забива” сериозните, глобални теми – от катастрофите заради природата до тези по вина на хората. Защото ние сме напът да се самоунищожим – единственият вид, който е способен да го стори.

Да, този свят може би наистина не е свят, в който да се отглеждат деца. Вече има сайтове, в които „се пробват” бомби. „Не бях единственият, който се забавляваше по този начин (казва героят Паоло): сайтът записваше общия брой на детонациите, извършени от потребителите, който вече бе надхвърлил два милиона. Имаше хиляди бъдещи разрушители на света. Краят на човешкия вид беше новото любимо занимание на хората.”

И въпреки това героите в „Тасмания” следват своите инстинкти и се обичат, мразят, преследват, смеят се, ревнуват, експериментират сексуално, ослепяват и проглеждат… Както сигурно ще правят някой ден и последните оцелели на своя малък остров.

На финала, през 2022 година, Паоло и неговият приятел Джулио посещават Япония – за церемониите в Хирошима и Нагасаки, по повод на проучването на Паоло, който от години иска да напише книга за атомната бомба. Запитан защо всъщност иска да направи това… Паоло не е сигурен, няма точен отговор. Както повечето от героите в романа и той е по-скоро антигерой – раним, уязвим, лутащ се. И самият текст е такъв – многопластов и раним.

Може би това ни наранява най-много – идеята, че дори най-интелигентните хора на планетата, каквито несъмнено са физиците, не разбират нищо от настоящето. Сякаш човек може да бъде само... погълнат от него.

И това е една от основните идеи на „Тасмания” – онези хора, които уж постоянно имат отговори за всичко, често са гротескно заблудени в своята увереност, тази сигурност е отблъскваща и вредна.

Всички въпроси, които героите си задават, са въпроси, които и читателите си задават. И може би смисълът е, че не е нужно да получим задължително категорични и убедителни отговори на тях, а просто да намерим някой, който да ни изслуша.

В интервю за вестник „Ла Република”, запитан каква е неговата Тасмания, кое е мястото, където ще се прибере в случай на катастрофа, Джордано отговаря:

„Тасмания е по-скоро мираж. Моето убежище са личните взаимоотношения, те винаги са такива. Както е и в романа: съпругата на главния герой, Лоренца, му предлага това пространство, в което никой не го осъжда, място без правила, подвластно на анархията, място, където най-важни са чувствата”.

Защото това е ключът за достъп до другите. Като писател постоянно търся този ключ. Емоциите са важни, защото така наторявате почвата, в която след това срещате другите хора. Лудост е колко малко скърбим в сравнение с това колко много сме изложени на страдание. Ние сме изложени непрекъснато на огромни рискове, но това явно не влияе особено на емоционалността ни. Винаги когато сълзите успеят да пробият, се случва нещо, което ни връща човещината, нещо, което ни спасява.

„Тасмания” е роман за апокалипсиса около нас и в нас, роман, който е и социално отговорен, и силно емоционален. Говори ни и за Вселената, черните дупки и физичните закони, и за законите на човешките отношения. Тук всеки ще открие своята „Тасмания”, защото ще прочете нещо, което го засяга.

И миналото с ненаучените уроци, и настоящето с надвисналите опасности от всякакъв вид, настояще, което създава масова тревожност и усещане за абсурд – всичко е преплетено по начин, който ни припомня каква е мисията на литературата: да ни свързва със света, да ни прави част от Вселената, която може и да е необятна, но всъщност се побира в една човешка съдба... Защото макар всички да търсим своята Тасмания, ние не сме острови.