„Култът“ – трилърът на лятото
Втората книга от тандемa Лекберг-Фексеус е още по-добра от първата
Изчезва дете. Три дни по-късно тялото му е намерено. Оказва се, че не е единственото. И всичко сочи, че поредният случай няма да е последен. Дали и този път възобновеното сътрудничество между Мина Дабири и Винсент Валдер ще бъде плодотворно? Ще съумеят ли да предотвратят нови посегателства над най-беззащитните?
[[photo:7635]]
„Култът“ е втората книга от поредицата за следователката Мина Дабири и менталиста Винсент Валдер. Още с първата си книга тандемът Камила Лекберг и Хенрик Фексеус направи заявка за блестяща криминална поредица. Подобно на „BOX““, „Култът“ е увлекателен, вълнуващ, на моменти страховит роман, поръсен с доза скандинавски хумор. Първата част очарова с изящния стил на писане и необикновените протагонисти – Мина, която вижда микроби и бактерии навсякъде и би искала да окъпе всичко в дезинфектант, и клаустрофобичният Винсент, който преобразува всичко в числа, за да открие закономерности. С втората книга писателския тандем успява да преодолее малките недостатъци в „BOX“ – като периодичната протяжност на сюжета и понякога некохерентната логическа свързаност на събитията, които забавят четенето. В „Култът“ намираме типичният за Лекберг стегнат сюжет, едновременно отлично развит и последователен, но и мистериозен – читателят до последно не е може да разгадае случая.
Случаят отново е интригуващ, но и силно тревожен, заради темата, която неимоверно влиза под кожата – отвличането на деца от детска градина. Постепенно авторите ни въвеждат и в света на сектите, като разглеждат влиянието, което лидерите упражняват върху членовете на сектата, заблудите и действията, които стоят зад тях. Напрежението е налице от самото начало с изчезването на първото дете. Най-въздействащи, макар зловещи и ужасяващи, са междинните глави, написани от гледната точка на отвлечените деца. Разбира се, напрежението расте все повече и повече с напредването на разследването и поредицата от непредвидими обрати преди разтърсващата и неочаквана развръзка. Особено интересно за жанра е решението на финала да се разгледат съдбите на всеки от героите, така че нищо не остава недоизказано и читателят успява да си отдъхне след толкова затаяващо дъха четиво.
Втората част на криминалната трилогия за Мина Дабири и Винсент Валдер, „Култът“, отново започва с бърз ритъм, а авторският дует Лекберг-Фексеус разкрива необикновените характери на главните си герои още по-добре, отколкото в първата част. Игрите с числа са невероятно увлекателни, обстановката е зловеща, а стилът на писане – пристрастяващ и напрегнат. Темата за отвличането на деца влиза под кожата на читателя, а финалната развръзка е неочаквана и експлозивна.
Представяме откъс от романа.
Първа седмица
Фредрик проверява сигурно за стотен път дали нещо не прозира през найлоновия плик. Не иска да разкрива изненадата твърде рано. Лятното слънце сгрява лицето му, навън сигурно е двайсет и девет градуса. Въпреки топлото време решава да върви пеша от офиса си в Сканстул до детската градина на Осиан в близост до Синкенсдам. Сряда е, но въпреки това успя да излезе от офиса малко по-рано от обикновено. Никой не си прави труда да спазва точното си работно време, когато е толкова топло, повечето от колегите му вече седят на сянка в някое заведение на открито със студена бира.
До детската градина са само двайсетина минути, но предвид горещината все пак трябваше да си вземе вода. Вече е свалил сакото си и е навил ръкавите си нагоре. Ризата му залепва за гърба. Но това няма значение. Днес всичко е точно както трябва да бъде.
Отново проверява плика. Кутията с конструктора „Лего техник“ е толкова голяма, че едва не се подава от торбата. Макларън Сена GTR. Очарованието на Осиан от коли все още е мистерия. И Фредрик, и Юсефин почти изобщо не се вълнуват от автомобили. Но баща и син споделят любовта към легото.
Препоръчаната възраст на опаковката е 10+, а Осиан е само на пет, но Фредрик е сигурен, че Осиан ще се справи с конструктора без проблем. Детето му е умно. понякога по-умно от баща си, помисля си Фредрик и се засмива високо срещу слънцето. Да, този гениален баща, който току-що е купил изненада, предполагаща часове занимания на закрито в един от най-топлите дни на лятото. Да, да. Какво да се прави. Сигурно и утре времето ще е хубаво.
Освен това Осиан вече цял ден е бил навън. От което има нужда. Когато не е погълнат от легото си, започва да не го свърта вкъщи. Понякога Юсефин се чуди дали синът им няма някаква диагноза. Не че смятат да го изследват. Поне не още. Засега нивото на активност на Осиан е малко над средното в сравнение с децата с телефоните в детската, които още с взимането от градината се хвърлят на айфоните на родителите си. Ужасно.
Фредрик стига до детската градина „Бакен“ и поглежда часовника си. Въпреки горещото време е вървял твърде бързо и сега е подранил. Вероятно децата все още са горе, в парка „Шинарвик“.
– Ey, sexy lady... – припява си той, докато крачи нагоре по хълма зад детската.
„Gangnam Style“ е любимата песен на Осиан в момента. Безнадежден случай, помисля си Фредрик и се усмихва сам на себе си. Двамата дори репетираха танца заедно.
Горе, на хълма, има голяма детска площадка и няколко дървета, сред които децата могат да играят. За Осиан това е цяла гора, а той обича да се разхожда в гората.
– Oppan Gangnam Style! – пее Фредрик и деца, които не стигат по-нагоре от коляното му, го поглеждат объркано и продължават с игрите си.
Малчуганите носят жълти светлоотражателни жилетки с емблемите на различни детски градини. Паркът е популярно място за игри. Викове и смях изпълват въздуха. Заниманията с „Лего техник“ май ще останат за друг път. В такъв ден е грехота човек да не играе на криеница сред дърветата. А и не бързат да се прибират вкъщи, Юсефин е обещала да се погрижи за вечерята днес. Той се оглежда наоколо и забелязва Том, един от педагозите в детската градина „Бакен“.
– Здравей – поздравява той и се усмихва на Том, който е зает да бърше засъхналия сопол на едно дете.
– Opp opp opp opp – ведро отвръща Том в познатата мелодия. – познай кой избира музиката за гимнастиката днес?
– Предупредих ви. До края на седмицата ще имате трийсет танцуващи „Gangnam Style“ деца. Но знаеш ли къде е моят танцьор гений? Никъде не го виждам.
Том приключва със сопола и се замисля за момент.
– Виж при люлките – предлага след малко. – Понякога обича да се застоява по-дълго там.
Разбира се. Когато Осиан не е хиперактивен, обича да се люлее на люлките. Или по-точно, обича да седи на люлката. Това е мястото му за уединение, където необезпокоявано може да размишлява над големи въпроси.
Фредрик отива при люлките. Всички са заети, но на никоя от тях не се люлее Осиан. Фелисия, една от по-големите приятелки на Осиан в детската, тъкмо си тръгва оттам. Фредрик я настига.
– Здравей, Фелисия. виждала ли си Осиан?
– Не, но преди малко беше тук.
Той сбръчква чело. У него започва да се прокрадва някакво усещане, че нещо не е наред. Знае, че чувството не е рационално и просто е следствие от свръхзакрилнически родителски радар. активира се веднага, щом нещо може да не е наред, и не се интересува дали има някакви основания за притеснение, или не. Това сигурно би било добър инстинкт за самосъхранение в саваната, но точно сега е съвсем неоправдан. На чисто рационално ниво го знае. Но това не му помага, неприятното чувство продължава да пъпли по врата му като твърде студен повей на вятъра. голямата кутия с лего, за която преди толкова се вълнуваше, сега само се пречка в краката му, докато бърза обратно към Том по пътеката.
– Не е и на люлките – казва той.
– Странно.
Том поглежда един списък с имена на деца. Пред някои от тях има отметка.
– Осиан трябва да е... да, чакай. Йеня влезе вътре с малката група. Осиан може да е тръгнал с тях, за да отиде до тоалетна, и после да е останал там. Моля за извинение, Йеня наистина е трябвало да ме предупреди, че е с нея. Но знаеш как е.
Да, знае как е. Чувството, че нещо не е наред, изчезва. Фредрик въздъхва облекчено. И Том, и Йеня са добри педагози, но децата имат собствена воля, а също и непогрешима способност да не са там, където човек очаква. Изпитва известно съжаление към Том, като вижда колко се срамува. Защото от друга страна, човек не може да проявява небрежност, когато гледа малки деца. някои родители със сигурност биха направили сцена и за по-малко.
– Разбира се – отвръща той. – Приятен уикенд, Том. И до понеделник. Oppa oppa!
Фредрик подтичва надолу по хълма към детската градина. входната врата е отворена. Влиза във фоайето, където са закачалките с имената на децата и чекмеджетата с резервни дрехи. на закачалката на Осиан няма нищо. Само по себе си това не е нужно да значи нещо. Ако Осиан е отишъл до тоалетната, якето му като нищо може да е захвърлено на топка на пода в тоалетната. Или пък да е горе, на площадката, като се вземе предвид колко е топло навън. Фредрик изобщо не е трябвало да слага яке на сина си в ден като този. Колко глупаво от негова страна. Сигурно Осиан е умрял от жега.
Фредрик не си прави труда да си събуе обувките на влизане.
– Осиан? – провиква се той и почуква на първата от двете тоалетни. – Вътре ли си?
В този момент Йеня се задава по коридора. Зад нея няколко двегодишни деца се замерват с бои за рисуване и надават възгласи на радост и ужас.
– Здравей, Фредрик – поздравява го тя. – Забравил ли си нещо? Осиан е на площадката в парка с Том.
Чувството, че нещо не е наред, го връхлита толкова бързо, че едва не го поваля на земята. Вече не го усеща като лек полъх във врата. Вече е юмрук в стомаха му.
– Не е в парка – отвръща той. – Тъкмо се връщам оттам. Том каза, че е с теб.
– Не, не е тук. провери ли на люлките?
– Да. Нали ти казвам, че не е там. По дяволите.
Завърта се на пета и се изстрелва навън. И преди се е случвало някое дете от детската да избяга. Фелисия например. Веднъж успяла да извърви целия път до къщи, преди педагозите да забележат, че я няма. Сигурно оттогава родителите ѝ не са спирали да се притесняват за нея. Чуди се дали някога човек свиква с това чувство. Мрази го.
Затичва се обратно нагоре по хълма. Глупавата кутия с легото се удря в краката му. На пътя му непрестанно се изпречват деца. Отчаяно ги обхожда с очи и същевременно се опитва да се успокои. Нещата няма да станат по-добре, като се паникьосва. Но никое от децата не е Осиан.
Никое от тях не е синът му.
Том отваря широко очи, когато вижда, че Фредрик се връща. Явно педагогът веднага разбира каква е работата.
– Трябва да е тук някъде – казва Фредрик и пуска торбата на земята, за да може по-бързо да обходи парка.
Том пита децата наблизо дали някой е виждал Осиан. Дървените къщички на площадката. Осиан може да се е скрил в някоя от тях. Фредрик се затичва нататък, но още отдалече вижда, че са празни. Къде още би могъл да... нали не може да е някъде сред дърветата? Не и сам? Някой трябва да знае, ако синът му е тръгнал натам, нали така?
Фелисия.
Каза, че наскоро е видяла Осиан.
Фредрик побягва обратно към Том и останалите деца. гърлото му пресъхва от толкова тичане, а по челото и гърба му се стича пот. Фелисия е там и строи пясъчна кула с една кофичка. Като че ли нищо особено не се е случило. Като че ли светът изобщо не е напът да се срути.
– Фелисия – заговаря я той и се старае да не звучи толкова бесен, колкото се чувства. – Каза, че си виждала Осиан. Кога беше това?
– Когато си говореше с онази тъпа стара лелка – отвръща тя, без да вдига поглед от пясъчната си постройка.
– онази тъпа... – повтаря той и гърлото му мигом става сухо като шкурка. – Тук е идвала някаква стара жена?
Фелисия клати решително глава и заглажда кулата си с лопатката.
– Не чак стара – поправя го тя. – Колкото майка ми. Тя имаше рожден ден наскоро, стана на трийсет и пет.
Фредрик преглъща мъчително. Някой е идвал тук. Някой е идвал тук и е говорил с детето му. Някой, който не е педагог или родител. Непознат. Той кляка до Фелисия и потиска желанието си да я разтърси за раменете.
– Знаеш ли коя е тази жена? – пита той и се бори със себе си да не се развика. – И защо каза, че е тъпа?
Фелисия вдига поглед от пясъчната кула и очите ѝ са пълни със сълзи. Той отстъпва крачка назад, за да не загуби равновесие. вижда го в очите ѝ; вече знае какво се е случило. Онова, което не трябва да се случва. Което не може да се случи.
– Ме ме интересуваха количките ѝ – отговаря Фелисия. – Осиан ги харесваше, но аз не. Но и аз исках да погаля кученцата ѝ. Каза, че били в колата ѝ. Но не ми даде да отида с тях. Само Осиан можеше да ги види. И двамата тръгнаха натам.
В гърдите на Фредрик се отваря черна дупка и той пада безпомощно в нея.