Седмично четиво: „Черно сърце“ на Силвия Авалоне

Силвия Авалоне (р. 1984 г.) е поетеса и писателка, изтъкната представителка на новата италианска литература. През 2007 г. публикува сборник със стихове „Моите двайсет години“, отличен с международната награда за поезия на млади автори „Алфонсо Гато“. През 2010 г. е издаден първият ѝ роман „Стомана“, който печели няколко авторитетни отличия: „Кампиело“ за дебют, „Флаяно“, „Фреджене“, класира се на второ място за наградата „Стрега“ 2010. По книгата е заснет и филм. Следват още успешни романи: „Марина Белеца“, 2013, „Там, където животът е съвършен“, 2018, „Приятелство“, 2020.

„Черно сърце“ излиза в Италия през януари 2024 и веднага става бестселър. Това е първият роман, с който Авалоне ще бъде представена на българските читатели.

Сюжетът на романа задава въпроси, които нямат лесен отговор: какво се случва с любовта, когато научиш най-черните тайни на човека до теб; колко можеш да понесеш от тъмнината на едно черно сърце; и може ли да има прошка за всяко престъпление?

Но независимо дали си виновен или невинен, жертва или палач, бъдещето идва и разкрива какви сме всички ние – безкрайно крехки, фатално човешки.

С любов, каквато само големите автори могат да отдадат на своите персонажи, Силвия Авалоне е написала най-зрелия си роман, история за наказание и спасение, която изследва най-тъмните и дълбоки кътчета на душата, за да ги изпълни със състрадание, живот и светлина. Представяме откъс от романа.

– Нарисувай ми сърце.

Една сутрин, преди много години, в стаичката, гледаща към чинара зад лечебницата, един плешив господин с кръгли очила, който имаше репутацията на светило, ѝ протегна молив и бял лист и тя на мига се разсмя подигравателно:

– Не, няма да стане.

– Нарисувай ми твоето сърце – вдигна загадъчно мизата той.

 

Емилия продължи да се противи, понеже това бе нейният универсален метод да се справя със света на възрастните. После, след половин час нервна тишина, ядосано взе молива и почна да драска по белия лист с бързи щрихи, ту по-дебели, ту по-тънки, докато в ума си виждаше ясно леглото в болницата – пети етаж, втората стая вляво, – запечатало се в ретината ѝ в онзи последен ден на 1997 година.

Сърцето ѝ трябваше веднъж завинаги да се разпадне в онази потънала в тишина стая, увиснало като небесно тяло високо над кипящия в приготовления за Нова година град. То сигурно бе спряло там, между избелелите зеленикави стени, с дългата система с морфин, с миризмата на човек, който се разлага отвътре, пожълтява, изгнива и накрая изстива. Заедно с книгата, която ѝ бяха подарили преди седмици, един роман на шкафчето, с книгоразделител по средата, който щеше да си остане така, непрочетен. С очилата със сгънати черни рамки до него, с чашата с вода, с шнолата от черупка на костенурка.

Сърцето на Емилия спря и после затуптя наново, но само привидно, колкото да заблуди другите. Всъщност стана виолетово-синьо като кръговете под очите и хематомите.

И още нещо спря тогава – сънищата ѝ. От този ден Емилия престана да сънува, спяща или будна, което за едно тринайсетгодишно момиче е най-лошото, което може да му се случи. Черни нощи. Черни дни, празни като прогнил дънер. Празно време, прекъсвано от успокоителни и антидепресанти. И сетне изведнъж, без никакво предизвестие и без всякаква причина, след две десетилетия започна отново да сънува.

Един и същи сън, повтарящ се, с постоянен мотив, изпълнен със спокойствие и светлина, с пълзящи растения и малки, широко отворени капаци на прозорци, с ручеи и кестени, с блещукащи звезди върху петролночерния ѝ живот.

Но това, което исках да напиша сега, е, че при срещата с онзи важен лекар, в един от сеансите за определяне на психиатричния ѝ профил, Емилия нарисува на професора точната форма на органа, както го показват в учебниците по анатомия, с лява и дясна клапа, с помпащите артерии и с мускулната тъкан, която се свива, а в центъра – голяма дупка, зачеркната толкова силно с молива, че бе пробила листа. Професорът свали очилата си и кимна одобрително:

 – Казвал ли ти е някой, че рисуваш наистина добре?

 

Емилия навлече якето и кубинките си и застана пред вратата. Почака. Чу една част от нея да се скъсва от смях, а друга направо се попикаваше. Завъртя ключа: клик. Само едно щракане, нежно и деликатно като чуруликане. Погали дръжката, хапейки долната си устна, направо я разрани. После пое дълбоко въздух и натисна рязко. Отвори вратата и… Бум!

Светът.

Там, на ръка разстояние, цял-целеничък.

Емилия промълви:

– Мамка му.

Прекрачи прага. Почувства се окъпана от светлината и от въздуха, който щипеше кожата ѝ. Направи крачка, после още една и още една, затича се между трийсетината необитаеми къщи в Сасая като пораснало дете, като несретница, по покрития с мъх калдъръм, сред пустите улички, оставяйки вратата отворена, така или иначе никой нищо не можеше да ѝ открадне, никой нямаше да ѝ нарежда, да ѝ се скара или да я накаже. Духаше вятър. Наоколо падаха хиляди кестени, които оставяха по клоните сухите си обвивки. Една камбанария стърчеше самотна. Планините поглъщаха небето. Емилия всеки момент щеше да се разплаче, дробовете, очите ѝ без малко да се пръснат, когато две фрази прозвучаха в главата ѝ:

 

Трябва да си простиш, че си жива, Емилия.

Не, нищо повече не мога да направя, за да го заслужа.

 

******

Планината бе почерняла. Върховете Кресто, Мукроне и Бароне бяха скрили слънцето, което изтъняваше на запад, но една последна бледа розова светлинка все още се прокрадваше. Птичките бяха отлетели от клоните, въздухът бе захладнял. От гората идваше повей на влага, по земята бяха опадали гнили листа. Спрях. Патриция вече ми се бе обадила, така че знаех. Признавам, че онази вечер излязох не толкова за обичайната разходка, колкото тласнат от тревога, която дори не знаех как точно да нарека: безпокойство за непознатата, която можеше да се нарани, изкачвайки Стрàдал Форке в това плачевно състояние.

Наблюдавах тялото ѝ, което се разтърсваше от напъни. Без зимното яке, то бе бледо и сухо. Сигурно тежеше не повече от четиресет кила, кокалите ѝ изпъкваха под дрехите. Учудих се, че толкова пияна бе успяла да се качи до Сасая.

Почаках да се изправи на крака, да натопи лице в ледената вода на коритото и да отвори очи.

 – Ей, по-добре ли си?

Изчерви се силно, но този път не се уплаши. Прекара ръка по челото си и кимна, преди да се свлече на пейката. Водата бълбукаше, в далечината гъските на Базилио ровеха земята. Червилото ѝ се бе размазало.

– Натрясках се жестоко.

– Мисля, че вече цялата долина го знае.

Тя се усмихна и поклати глава:

– Наистина съм ужасна.

Отново затвори очи. С мокрите кичури, от които капеше вода по раменете ѝ, и с тези детски лунички по носа и скулите приличаше на една уморена Пипи.

– Тук си в безопасност – казах.

– Точно затова дойдох.

Отвори очи – зелени като гора, като ябълка, като неузрял плод, изпъстрени с жълто, толкова красиви. Но без светлина в тях, две угаснали звезди. Смутиха ме. И когато си дадох сметка, че стояхме и се гледахме и дори си говорехме, изпитах огромно неудобство, като в онези сънища, в които се озоваваш гол на многолюден площад.

 

****

Запитах се откъде ли идва. Нямаше акцент от Пиемонт, нито от други райони. Държеше нощем капаците отворени. Имаше нужда от някого, който да ѝ чете, за да заспи, на трийсет и една години. Изгарях от желание да разбера, но в същото време инстинктът ми подсказваше да не разпитвам.

Изправих се, все едно съм свършил и е време да си вървя. Тя продължи:

– А и не е вярно, че няма никого. Ти си тук.

Цигарата ѝ сякаш се палеше отново, всеки път, когато дръпваше от нея.

 Стоях прав с „Осемдесет стихотворения“ на Манделщам и търсех думи за довиждане, но не намирах. В полумрака от светлината на свещите тя продължаваше да ме гледа и да пуши. А аз видях в нея фигурата от първата вечер, която танцуваше.

– Какъв опит имаш? Какво си учила?

Усмихна се преднамерено хитровато, съблазняващо, но както би се опитало да съблазни учителя си момиченце от средните класове, а не трийсетгодишна жена.

– Според теб каква диплома имам?

– Нямам представа.

– Осми клас? Десети клас, професионален профил? Струвам ти се твърде невежа ли?

– Не съдя никого.

– О, тогава ти си моят герой!

Наведе се да хвърли фаса навън и затвори прозореца. Вместо да се върне в леглото, се приближи към мене. Усетих ясно доловимата ѝ миризма. И топлината, която излъчваше тялото ѝ през плата. И в тишината сърцето ѝ. И моето.

– Завършила съм изобразително изкуство – каза и се доближи още по-плътно. – Тогава – отвърнах, за да разваля магията, в която бяхме попаднали – може би познавам някого… Ти ли нарисува тези картини? Посочих платната.

Тя кимна, все едно вече не я интересуваше нито работата, нито нищо.

– Много са хубави – казах съвсем искрено – И Базилио цял живот работи бояджия, но е добър – произнесох думите с мъка. – Можел е да стане художник, ако техните са имали пари да го пратят в Торино…

Изкушавах се да се отдръпна, да се скрия зад тази стена от думи.

– Не само боядисва, но и реставрира, украсява. Дори му поръчаха да се заеме с фреските в църквите в долината, тази в Алма и в други села. Но е твърде стар, за да се справи сам… Той е единственият друг жител на Сасая освен нас двамата.

Веднага след „нас двамата“ тя ме целуна.

Дръпна ме за раменете с две ръце, разтвори устните ми с такава сила и глад, че не успях да окажа съпротива.

Тласна ме към леглото. А аз не исках, не исках друго. Това бе първата мисъл, минала през главата ми, когато ми каза: „Ела довечера вкъщи да ми говориш“. Да я съблека, да я докосвам. И тя си е мислела за същото, както щеше да ми признае месеци по-късно.

Онази вечер не си казахме нищо. Всяка дума щеше да е невъзможна и за двама ни, докато притискахме замаяни тела едно до друго, после едно в друго. Нашето избавление. Усещах цялата си самота и цялата нейна самота как се вкопчваха и се унищожаваха взаимно на онова легло персон и половина, с дъх на затворено, на гора, на спомени. Единственият лъч, проблеснал сред планините.

От години най-много искаше точно това: да спи с мъж. А аз с жена. И да изпитам някакво чувство. Бяхме случили един с друг. Тя би го направила с всеки, който живее отсреща. А аз с всяко момиче, дошло да умре там, където се бях погребал.

Но сега бяхме живи. И аз бях влюбен в нея, без да знам коя е. И ако бях продължил да не знам, животът щеше да е съвършеното място. Като онази нощ.

Черно сърце Силвия Авалоне италианска литература роман нови книги