Умберто Еко за тялото и душата

Първо българско издание на сборника „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ от големия италиански писател, есеист, философ и ерудит Умберто Еко излезе в превод на Ина Кирякова. Художник на корицата е Боряна Красимирова.

„Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ обединява текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика „Бустина ди Минерва“ – „Кибритчета „Минерва“, която Еко списва в сп. „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия, изявявайки се като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор. Тази книга е същински калейдоскоп на живота, чувствата и мислите на хората от 90-те години на миналия век. Освен че стъпват върху несъкрушима логика и са просмукани от неизменната ирония и духовитост на автора, въпросните есеистични фрагменти са заредени с неговото дълбоко и неизтощимо човеколюбие.

Специално за читателите на АртАкция избрахме есето „Тялото и душата“.

ТЯЛОТО И ДУШАТА

Помолиха ме неотдавна да дефинирам какво е за мен Недопустимото, тоест това, което не бива да се толерира, и аз потърсих дефиниция, която да бъде приемлива за хора с всякакво вероизповедание и идеология. Поставих като рамка на това понятие уважението към тялото (собственото, разбира се, но най-вече чуждото). Ние говорим, слушаме, вървим, ядем и пием, стоим прави или лежим, извършваме физиологическите си нужди, сливаме се за удоволствие и по избор с други тела, спим. Да попречиш на някого да спи или да го провесиш с главата надолу, да го накараш да живее в изпражненията си, да му пречиш да говори и да слуша това, което казват другите, да го изнасилиш, да го убиеш, е зло. Струва ми се, че тази елементарна основа на универсалната етика е приемлива както за атеиста, така и за вярващия.

Чезаре Кавалери - италиански журналист, издател и литературен критик - посвещава две статии на това мое твърдение (във вестник „Еко ди Бергамо“ и във вестник „Авенире“), притеснен, че аз говоря за тялото, а не за душата, като по този начин показвам, че съм „мирянин“ (а преди няколко дни един полски духовник каза, че това е лоша дума). Кавалери не знае, че според Тома от Аквино способностите на душата, които са nobis ignotae (неведоми нам), се разкриват пред нас, бедните смъртни, само verbo et facto (чрез слово и дело): следователно да уважаваш у другия свободата на говорене, слушане и избор, означава да уважаваш и неговата вътрешна същност.

Но изненадващото в статиите на Кавалери (някои го смятат дори за християнин, колкото и да не е за вярване това) е един низ от твърдения, окачествими като глупост, ерес и светотатство, което, бога ми, наистина плаче за наказание. Глупостта е, че това мое надценяване на тялото било „предъвкване на гностицизма“, и именно от гностиците – според мислителя Кавалери – произлизала идеята, че биологичните закони на тялото са източници на моралните закони. Кавалери не е длъжен да знае, че основна характеристика на гностиците е било презрението към тялото и към материята (докато добрите християни вярват във възкресението на плътта). Добре, никой не е Съвършен (с изключение на гностиците), макар че щеше да е по-добре, ако Кавалери беше погледнал в енциклопедията, преди да пише за неща, които не знае. От друга страна, неговата идея за връзката между тяло и душа е любопитно психосоматична, щом казва, че от моите софизми получава уртикария.

А сега да видим ереста: намирам за наистина гностично това негово нежелание да счита тялото за дар от Бога, този негов страх, че биологичните закони могат да бъдат източник на моралните закони. Приканвам Кавалери да поразмисли за някои от десетте Божии заповеди. Питам се откъде идва забраната да се убива, да се краде, да се вършат нечестиви дела и да се „изричат“ лъжесвидетелства. Забраната за пожелаване на жената на ближния остава и тук стигаме до най-противното нещо, написано от Кавалери.

Тъй като бях казал простичко, че изнасилването също е посегателство върху тялото (и свободата) на другия, Кавалери коментира: „Защо пък да смятаме, че изнасилването е неуважение към тялото на другия? Тялото може да изпита и удоволствие при изнасилването, оскърбена е най-вече душата“. И тук едно от трите: или Кавалери никога не е бил изнасилван и майка му не му е казвала какво се случва при тези обстоятелства (нищо общо с уртикарията!); или той разглежда изнасилването само от гледната точка на изнасилвача, който изпитва удоволствие, и съпреживява с него вместо с изнасиления; или тъй като обикновено изнасиленият е изнасилена, Кавалери е убеден, че всички жени са мръсници и че когато някой ги изнасилва, това става, общо взето, с тяхно съгласие и те изпитват наслада – след това е достатъчно да отидат да се изповядат (те!) и ще спасят оскърбената си душа.

Кавалери (без да подозира, че хората, които мислят така, са тръгнали право към ада, защото градят отсега своя ад, отдавайки се на подобни фантазии, белязани от злобно презрение) цитира след това някои пасажи от енцикликата на папа Йоан Павел II „Блясъкът на истината“, където се говори за единството на човешката личност и се предупреждава, че това единство не бива да се опира върху чисто биологична нормативност. Но вместо да разбира този призив в неговия най-очевиден смисъл, а именно че не бива да основаваме етиката само върху нашите материални импулси и удоволствия, Кавалери поставя в кавички един цитат на папата, с който показва, че не е разбрал абсолютно нищо: „Произходът и основата на задължението за абсолютно зачитане на човешкия живот се откриват в свойственото на човека достойнство, а не просто в естественото предразположение към опазване на физическия живот“. Така става ясно, че Кавалери е изтълкувал всичките ми изявления в смисъл, че искам да опра етиката върху моето егоистично право да говоря, да уринирам и да правя любов (което право все пак не е за изхвърляне). Но аз говорех за тялото на Другите, на тези, за които Исус казва, че трябва да обръщат и другата си буза и че трябва да ги обичаме и да ги уважаваме наравно и – ако е възможно – повече от себе си!

Тази идея изобщо не е достигнала до съзнанието на Кавалери.

1993

Умберто Еко  (1932–2016) е италиански белетрист, есеист, учен, философ, семиотик, културен критик и без съмнение един от най-влиятелните интелектуалци на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990) и др.

 

Умберто Еко Кибритчета „Минерва“ Бустина ди Минерва публицистика есеистика Тялото и душата