Как омагьосва Елена Феранте читателите си?

Романът „Гениалната приятелка“ (който поставя началото на т.нар. „неаполитански квартет“ — тук са включени още „Новото фамилно име“, „Тази, която си отива, тази, която остава“ и „Историята на изгубеното дете“) има странно начало. Странно е за роман: на първите страници, подобно пиеса, са изброени и имената на действащите лица. А също така техните занимания („домакиня“, „месар“, „дърводелец“, „човекоядецът от приказките“) и връзките помежду им („съпруга“, „по-голяма дъщеря“, „по-малки деца“). Това изброяване е странно, защото нататък следват 360 страници, в които да се разпрострат действащите лица и — както е в сапунена опера — да научим всичко за техните занимания и сплетения от взаимовръзки (започна ли да преразказвам сюжета, наистина ще се получи сапунена опера с елементи на социална драма; само след първите 20-30 страници всичките там Фернандо-Нунция-Рино-Стефано-Пепе-Паскуале-Мария се превръщат за теб в роднини, по-близки от кръвни братя).

Но загадката остава: защо авторката е избрала подобно театрално начало? Щом актьорите излязат на сцената, зрителят е добре вече да знае кой кой е — действието стремглаво се люшва напред, потичат монолози и диалози… А прозата на Елена Феранте е обяснителна, крайно детайлизирана, с множество повтори (така, както е в типична сапунена опера).

И сетне: още от първия абзац на първа глава става ясно, че героинята („Рафаела Черуло; за всички — Лина, Лила — само за Елена“, както обяснява авторката в списъка с действащи лица) е изчезнала. Това изчезване Лила замисля през последните 30 години, разказва нейната най-близка приятелка Елена; изчезване, пълно изпаряване – така, че нищичко да не остане.

Лила най-сетне е осъществила своя план (тя старателно се е погрижила да унищожи веществения свят, който да напомня за нея), ала Елена се противопоставя на пълната забрава. Решава да разкаже с най-големи подробности за Лила, за историята на тяхната дружба. Следва така плътно и интригуващо в битово-магичната си цялост повествование, че читателят постепенно забравя тази диспозиция: приятелката е изчезнала, навярно – завинаги.

В самия край на романа се появява нова загадка: има някаква тайна, свързана със сватбата на Лила и решенията около своя брак, които тя е взела. Нищо не остава на читателя, освен да протегне мълниеносно ръка към следващия текст; и така — до последната глава на последния роман от квартета.

Макар да изброявам странности и хитросплетения, прозата на Елена Феранте омагьосва без видими трикове. Ала е достатъчно да разгърнем нейната книга „Между полетата на страницата. Размисли за удоволствието да се чете и пише“ (издадена от „Колибри“ през 2023 г.), за да разберем колко сложно, дълбоко, умно изградени са нейните романни текстове. Лекотата, с която се четат, подвежда: онова, което лесно и бързо поглъщаме, подобно сапунен сериал, е изградено от авторката много внимателно, крайно умело. Подобно изкусен фокусник, Феранте ни забавлява (амплитудата от емоции, през които минаваме за кратък брой страници е истински голяма), а същевременно пред очите ни се е извършило неизпълнимо чудо. Как е постигнато?

Ето за това „как“ разказва авторката в „Между полетата на страницата“.

Всичко, свързано с живота и личността на самата Елена Феранте, е обгърнато в мъгла. Ние не знаем истинското ѝ име, нищичко за детството, семейството, обкръжението (е, появи се един досаден журналист — Клаудио Гати, който преди 7-8 години разкри, че Елена Феранте — това е преводачката Анита Рая, която живее със своя съпруг в Рим). Но какво от това? Феранте, подобно Дона Тарт, Пинчън, Пелевин (а ако отидем по-назад във времето — Селинджър или Акутагава), скрива личността си от медийната стихия.

Ала най-важното, което мен ме интересува от биографията на любим писател, е списъкът с неговите най-важни и любими писатели. Точно такова изброяване (обяснително, задълбочено) намираме в „Между полетата на страниците“: тук са описани литературното детство, юношество, зрялост на Феранте; нейната естетическа, културна, духовна основа.

Пунктирно ще изброя цитираните от авторката творци.

Поезията на Гаспара Стампа: Феранте разказва как сонетите ѝ са я „белязали“. Чрез Стампа до нея достига болезненото усещане за недостатъчността на езика — за пропастта между „живия обект, който запалва огъня на любовта“ и „мъртвия език, скрит за човешкото було“.

Прозата на Вирджиния Улф (и особено нейните дневникови записки): Улф „подарява“ на Феранте възможността да бъде множество личности, докато твори. „Този, който пише, няма име. Той е чиста чувствителност, която се храни с азбука и произвежда азбука вътре в някакъв неудържим поток“, твърди след Улф Феранте. И още: „Да пишеш означава да се разположиш вътре в собствения си мозък, без повече да се разпиляваш в многобройните разни второстепенни подробности“ (из есето „Усилието и перото“).

Самюел Бекет и внимателната работа с формата. Конструкцията на прозаичния текст трябва изключително внимателно да се изучи — толкова дълго и подробно, колкото е нужно сетне, за да се преодолее с лекота. За да остане Аз-ът на писателя, изтъкан единствено от думи… „аз съм от думи, направен съм от думи, от думите на другите, и мястото също е от думи, и въздухът, и стените, подът, таванът, думите, цялата вселена е тук, с мен…“ (тук Феранте цитира дълъг фрагмент от „Неназовимото“ от Бекет в есето „Усилието и перото“).

Следват Дени Дидро и Лорънс Стърн (съответно с „Жак Фаталиста“ и „Тристам Шенди“), които „казват колко е трудно да се разказва и същевременно засилват желанието да го правиш“. Тук Феранте споделя свое малко откритие: как при писането на литература авторът неизбежно започва да клони към това да сведе текста си до набор от трикове.

Ето пример: „Делия, затворена в чертите на образована жена, строга, независима, се движи с твърда решителност в рамките на установените правила на малка криминална история, докато всичко — и самият криминален жанр — започва да се разпада“ или „Олга, затворена в чертите на образована жена, съпруга и майка, се движи с изстрадано умение в рамките на установените правила на малка история на съпружеската криза, докато всичко — и жанрът „брачни сцени“ — започва да се разпада“, разказва Феранте (в есето „Аквамарин“).

Ако се вчетем внимателно (а тук Феранте ни учи да бъдем именно внимателно четящи и препрочитащи) в есетата, поместени в книгата „Между полетата на страницата“, ще успеем, струва ми се, донякъде да разберем и странностите, заложени в прозата на Феранте. Например театралното изброяване, за което споменах (началото на романа „Гениалната приятелка“) — благодарение на анализа, който прави Феранте на Дидро и Стърн, разбираме нейната писателска задача да преодолее установените правила, да надскочи жанровата определеност.

„Между полетата на страницата“ (с подзаглавие „Размисли за удоволствието да се чете и да се пише“) — това е книга за чудото. Какви съставки са били нужни на Елена Феранте, в каква последователност поставени, колко дълго разбърквани и на какъв огън приготвяни, за да зазвучи нейният магичен неаполитански квартет.