Седмично четиво: „Прокълната земя“ на Клеър Лесли Хол

Клеър Лесли Хол е британска журналистка и писателка. Авторка е на три психологически трилъра, сред които е „Прокълната земя“ – роман, преведен на 29 езика, който има и екранизация.

 Романът покорява сърцата на читателите с неустоимо съчетание от емоционална история и винтидж естетиката на английската провинция. В сюжета се преплетени теми като раздвоението, трудния избор, последствията и надеждата. Централен в сюжета е един любовен триъгълълник, който се развива с темпото и обратите на трилър.

Представяме ви откъс от книгата. 

Фермерът е мъртъв, мъртъв е, а всички се интересуват единствено кой го е убил. Дали наистина е било убийство, или нещастен случай? На убийство приличало, така говорят, при тази огнестрелна рана право в сърцето нямало как да не е предумишлено.

Чакат ме да заговоря. Два чифта очи са се втренчили безмилостно в мен. Но как да им кажа онова, което той поиска от мен, репетираните заедно думи преди пристигането на полицията?

Поклащам глава, нужно ми е още време.

Истина е онова, което казват: в последния си момент изживяваме цялата си съдба. Отново сме онова момче или момиче с цялото ни бъдеще пред нас – светло и красиво, изпълнено с приказни нощи под звездите.

Той чака да го погледна и когато го правя, усмихва се, за да ми покаже, че е добре, кимва ми едва доловимо.

Кажи го, Бет. Кажи го сега.

Отново отправям очи към лицето му, красиво за мен тогава, сега и завинаги, за последен поглед помежду ни, преди всичко да се промени.

1968 г.

Хемстън, Северен Дорсет

– Гейбриъл Улф се е върнал отново да живее в Медоуландс – съобщава Франк и името експлодира в мен. – Вече е разведен. Само той и момчето са в онази голяма къща.

– О! Май нямам друга дума.

– И аз същото си казах – кимва Франк.

Става, заобикаля към моята страна на масата, улавя лицето ми между дланите си, целува ме.

– Няма да допуснем този малоумник да ни трови. Нищо общо няма да имаме с него.

– Откъде научи?

– Снощи в пъба само за това се говореше. Два големи камиона докарали всичките им вещи от Лондон.

– На Гейбриъл му беше омразно да живее тук. Защо му е било да се връща?

Усещам името му странно върху езика си. За пръв път от години го изричам на глас.

– Няма кой друг да се грижи за имота. Баща му отдавна е покойник, майка му е на другия край на света. Надявам се да е затънала до гуша във фъшкии на динго.

Франк винаги успява да ме разсмее.

– Но какво ценно има тук за него? – подхвърля небрежно Франк, само че аз долавям неизречената мисъл, пробягала в ума му. Освен теб. – Повече би му отивало да разпродаде всичко и да се пресели в Лас Вегас или в Монте Карло, или където се мотаят подобни... – Той търси думата и изглежда доволен от себе си, когато я открива. – ...знаменитости.

Франк прекарва всичките часове през деня, а и по няколко вечер в работа по фермата – грижи се за животните ни и обработва земята. Работи по-усилено от всеки, когото познавам, но винаги отделя време да се любува на красотата на пролетния залез или на внезапно извилата се главозамайваща песен на чучулига. Настройката му към времето и дивата природа е вкоренена в самите му кости. И това е едно от многото неща, които обичам у него. Франк няма време да чете книги и да ходи на театър. Не би разпознал сухо мартини, ако му го тропнат под носа. Той е самата антитеза на Гейбриъл Улф или поне на онзи Гейбриъл Улф, за когото четем по вестниците.

Гледам как мъжът ми се обляга на вратата, за да обуе ботушите си. След двайсет минути кожата му ще е пропита с воня на кравешка тор.

От другата страна на вратата се почуква толкова силно, че Франк се стряска. Отваря я със замах и брат му буквално се изсипва в стаята.

Сутрините ни неизменно започват така. Джими, още зачервен от снощната бира, с притворени очи и стърчащ право нагоре на главата му кичур коса, сякаш намазан с гел, промърморва:

– Аспирин, а, Бет? Мъчи ме махмурлук.

Вадя аптечката от шкафа, където я държим основно за махмурлука на Джими. Някога бе пълна с детски парацетамол, лепенки и бинтове за спешно превързване на рани.

Разликата във възрастта на Франк и Джими е пет години, но те толкова си приличат, че отдалеч дори на мен ми е трудно да ги различа. Високи са близо метър и деветдесет, с тъмни, почти черни коси и толкова сини очи, че хората често се стъписват при вида им. Казвали са ми, че са ги наследили от майка си, макар аз нико­га да не съм имала възможност да я видя. И двамата носят изтъркани кадифени джинси и бархетни ризи, които скоро ще бъдат скрити под работните гащеризони – тяхната ежедневна униформа. В селото понякога ги наричат „близнаците“, но само на шега; няма съмнение, че Франк е по-големият брат.

– А каза „Само да допия тази бира и стига толкова за тази вечер“ – подкачи го Франк.

– Бирата е награда от Бог за прилежно свършената работа – отвърна Джими.

– Това в Библията ли го пише?

– Може и да не го пише, но би трябвало.

– По пладне ще се върнем да се заемем с агнетата. Довиждане дотогава – подвиква ми Франк.

Братята излизат навън и още се смеят, докато пресичат двора.

Мъжете са отишли да доят, кухнята е опустяла и ме чакат безброй задачи, с които да се заема. Пране – сериозно пране. Гащеризоните на братята ме чакат върху дъската за търкане. Също и мръсните съдове от закуска. Подът винаги има нужда от метене, без значение колко пъти съм го минала с метлата.

Вместо това сварявам още кафе, обличам едно старо мушамено яке на Франк, сядам до малката масичка от ковано желязо и отправям поглед навън, над нивите, към трите червени комина с различна височина, надничащи над разлистените дъбове на хоризонта.

Медоуландс.

 

Преди

1955 г.

Нямам представа, че съм влязла в чужд имот, изгубила съм се в свят на мечтите, главата ми е пълна с романтични сценарии, на които съм царица. Представям си се до фонтан, край който свири оркестър, как получавам страстно обяснение в любов. По това време чета много Остин и Бронте и проявявам тенденция към разкрасяване и преувеличение.

Трябва да съм зяпала към небето, в буквалния смисъл с глава в облаците, защото сблъсъкът ми идва изневиделица.

– Ама що за безобразие?

Момчето, с което сме ударили раменете си, не е ли герой от фантазиите ми? Висок, строен, арогантен, същински господин Дарси в тийнейджърска възраст.

– Не гледаш ли къде ходиш? – пита ме. – Това е частен имот.

Намирам фразата „частен имот“ за леко абсурдна, особено пък в съчетание с този отсечен и изискан изговор. Ливадата, в която се намираме, тучна и зелена, оградена с разлистени дъбове, е съвършеният образец на Англия в пълния ѝ разкош. Като тези, описвани от Кийтс, от Уърдсуърт. Би трябвало да може всеки да ѝ се наслаждава.

– Ти усмихваш ли се?

Изглежда толкова нервиран, че за малко не прихвам.

– Насред нищото сме. Няма никой друг тук. Какво значение би могло да има?

Момчето се взира в мен за момент, преди да възприеме казаното.

– Права си. Господи. Какво ме прихваща? – Той протяга ръка в знак на предложение за мир. – Гейбриъл Улф.

– Знам кой си.

Той ме гледа в очакване да чуе името ми. Но аз още не се каня да му го кажа. Чувала съм да се говори за Гейбриъл Улф, прочутия красавец от голямата къща, но за пръв път го виждам в плът и кръв. Има хубаво лице – тъмни очи, оградени с мигли, за каквито приятелките ми биха убили, за да ги имат, чуплива кестенява коса, падаща над челото му, изявени скули, красиво оформен нос. Предполагам, че на това му казват патрицианска красота. Само че носи панталони от туид, тикнати във вълнените му чорапи, а на раменете му е наметнато като пелерина сако, също от туид и с разкопчан колан. Облекло като за стар господин. Тъй че изобщо не е моят тип.

– Какво правиш тук?

– Търся място да седна и да чета. – Изваждам книгата от джоба на палтото си, тънко томче на Емили Дикинсън.

– О! Поезия.

– Звучиш разочарован. Може би Удхаус е повече по вкуса ти.

Той въздъхва.

– Знам какво си мислиш. Само че грешиш.

Отново се усмихвам. Не успявам да се сдържа.

– Ти какво, да не четеш мисли?

– Вземаш ме за безмозъчен пройдоха от висшата класа. За някого от типа на Бърти Устър.

Прокълната земя Клеър Лесли Хол трилър