По-добре късно...

Наскоро прочетох „Къщата в Ривъртън“ и се почувствах ентусиазирана да споделя откритието си с други читатели. Малко информация беше достатъчна, за да разбера, че ентусиазмът ми е закъснял, защото Кейт Мортън е била публикувана на български език с всяка своя книга (т.е. първите шест романа, седмия ще очакваме) от 2012 г. насам, при това всички са издания на Колибри. И все пак реших да напиша отзив, защото винаги може да има и други читатели, окъснели подобно на мен. Освен това „Къщата в Ривъртън“ е хронологически първа в творчеството на своята авторка (на български език има и друг превод от 2010 г.); тя е тъкмо онзи дебют, който през 2006 направи своята авторка световно известна и за който се заговори като за един от най-успешните дебюти „на всички времена“.

Първото ми впечатление беше недвусмислено: австралийката Кейт Мортън е добре школувана в историята и практиката на английската литература от времето на кралица Виктория. Романът напомня за класики като „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“ на сестрите Бронте, само че пресъздадени през потребностите и нагласите на читателската публика от 21 век. И наистина, оказа се, че (тогава 30-годишната) Мортън е учила драма в Лондон, после е направила магистратура по английска филология и дори е започнала докторат върху „елементите на готика и мистерия в съвременните романи“. Резултатът е четиво с викторианска атмосфера, щипка готическа мистерия и действен, добре балансиран сюжет.

На няколко места в интервюта авторката говори за своята „обсесия с къщи, истински и фикционални“. (Май всички викториански автори са можели да го кажат, но тенденцията е била толкова обичайна, че е останала незабелязана от самите тях.) Днес бихме дефинирали литературните къщи като места на спомена, хранилища на колективната памет. Що се отнася до къщата в Ривъртън, смело казвам, че тя е литературен герой, който се развива във времето на сюжета и неговото развитие е широко разгърната метонимия на историческите процеси, които преживява английското общество на прехода от късното викторианство към епохата на Крал Едуард VII и особено драматично – след Първата световна война. Историческите промени са фокусирани в драмата на едно аристократично семейство, което (заедно с огромната и „вечна“ институция на английската висша класа) запада и на практика изчезва само в рамката на две поколения. Романът разказва за две „Англии“, за два типа живот – плашещо близки и различни в същото време. Неговите герои и още повече героини преживяват свой личен апокалипсис, но той е само детайл, частен случай в общата катастрофа на стария свят.

Разказът е наситен с напрежение, но това не е напрежението, което познаваме от днешния екшън сюжет. Тук то е някак невидимо, плавно, разлято на близо петстотин страници. Динамиката е по-скоро вътрешна, психологическа, затворена в характера и поведението на малка група герои. Сравнението може да бъде с най-добрите криминални мистерии на Агата Кристи. Тя впрочем е сред любимите автори на младата австралийска писателка и дори се появява между героите на нейния пръв роман. Самият разказ се води от друга „старица“ – някогашната прислужница в „Ривъртън“ Грейс, достигнала достолепната възраст от деветдесет и осем години, свидетелка на един цял и бурен век. Отново Мортън признава, че изпитва дълбок интерес към психиката на възрастните хора, защото е осъзнала, че те са почти невидими, често „инфантилизирани и пренебрегвани“ в нашето общество.

Затваряйки книгата, особено след нейния силен финал, си зададох въпроса, защо Кейт Мортън, въпреки очевидните достойнства на нейния наратив, вече петнайсет години остава недостатъчно популярна сред българските читатели? Дали защото е австралийка? Или защото романите й са оковани в клишето „жанрово четиво“? (За това впрочем допринасят и кориците на нейните книги, които са изпълнени именно в този режим.) Подходът към нея във всеки случай не трябва да бъде „жанров“, или поне не жанров в омаловажаващ аспект. И тогава ще стане ясно защо е продала десет милиона книги в близо четиресет държави по целия свят. 

Кейт Мортън Къщата в Ривъртън Милена Кирова рецензия Теодора Давидова