Тилда Суинтън: „Амбицията ми винаги е била да имам къща на брега на морето и няколко кучета“

Странно е как хората предполагат, че имаш да кажеш нещо дълбоко, само защото си участвал в няколко филма. Аз нямам какво да кажа. Не знам нищо. Едно нещо знам, че не искам дори да се преструвам, че знам нещо. Така че нека вместо това да излезем на разходка с кучетата.

Суинтън е необикновена променяща се фигура - тлееща в "Голямото плискане", сива в "Трябва да поговорим за Кевин", престаряла в "Гранд хотел Будапеща", гротескна в "Снежен снаряд". В ролята на Орландо в едноименния филм на Сали Потър тя сменя полове и вековете. Може би най-дръзката от всички е изтъкнатата възрастна д-р Клемперер в "Суспирия". Тя заема уникално място в киното, обсипвайки мейнстрийм филмите с инди достоверност, а инди филмите - с мейнстрийм жизненост. Суинтън е кралицата на инди-стрийма.

Изминали са 36 години от дебюта на Суинтън в киното във филма "Караваджо" на Дерек Джарман. Тя се превръща в муза на Джарман, а той - в неин ментор. Работата на Джарман е експериментална, колективна и предизвикателна - идеална за младата Суинтън, която няма професионално обучение и през по-голямата част от кариерата си се чувства технически затруднена. Понякога Джарман я използва повече като модел или присъствие, отколкото като конвенционален актьор, което тя обича.

Суинтън със сигурност никога не е искала да бъде звезда. "Винаги съм имала намерение да се снимам само в един филм", казва тя. Наистина? Тя кимва. "Харесва ми да виждам хора за първи път във филм. Това е една от причините да обичам документалното кино. Обичам да виждам хора, изобщо не ме интересува да виждам актьори. И най-добрият начин да не досаждаш на публиката, ако си актьор, е да направиш само един филм; тогава те са те видели, запознали са се с теб, бил си интересен и нов и никога повече не им се налага да те виждат."

В крайна сметка тя прави девет филма с Джарман и оттогава печели "Оскар" за ролята си в "Майкъл Клейтън" и редовно работи с най-талантливите режисьори в света - по четири филма с Джим Джармуш и Уес Андерсън, предстои й третият с Джоана Хог и по два с Бонг Джун-хо и братята Коен. Тилда казва, че това е като да имаш различни семейства и че постоянната работа с различни хора е начин да се поддържаш свеж.

Миналата година големият испански режисьор Педро Алмодовар направи първия си англоезичен филм - половинчасова, еднопланова адаптация на "Човешкият глас" на Жан Кокто, с участието на Суинтън. За първи път тя се среща с Алмодовар на парти преди наградите "Оскар" през 2008 г. Тя казва, че са се сближили, защото са били аутсайдери, които са се забавлявали.

"Ние с него имаме тази прекрасна дълга история на срещи на холивудски събития и сме двамата срамежливи - гъделичкащи се, щипещи се и очакващи с нетърпение да разкажат на хората вкъщи, но не достатъчно уверени, за да влязат и да заговорят, да речем, Анджелина Джоли."

Стигаме до Лох Нес. Роузи и Дора излизат от колата, за да си разтегнат краката, a Дот, Луи и Снежко скачат. Въздухът е свеж, листата хрущят, кучетата са в екстаз.

Катрин Матилда Суинтън е родена в Лондон в аристократично англо-шотландско военно семейство, което може да проследи родословието си до Средновековието. На 10 години е изпратена в училище-интернат; с една година по-напред от връстниците си, тя е тормозена заради мозъка си и в продължение на пет години почти не проговаря. Заминава за университета в Кеймбридж с намерението да стане поетеса, но след като пристига там, не написва нито едно стихотворение.

"Това е срамът на живота ми", казва тя. "Аз съм истински провал" Предполагам, че се шегува, но тя го мисли сериозно. "Трябваше да се занимавам с едно нещо и веднага изпуснах топката. С това е свързан истински мрачен срам". Наистина ли никога повече не е писала стихотворения? "Много, много спорадично и насаме".

Срамувах се от липсата си на амбиция. Като дете амбицията ми винаги е била да имам къща на брега на морето, градина, деца, няколко кучета и много приятели. Исках да създавам нещо с приятели. Нямаше значение какво, можеше да е магазин за вълна. Това бяха моите амбиции и те все още са такива, и аз просто искам всичко това да продължи."

Защо намира това за смущаващо? "Защото ми се струваше, че е толкова дилетантско да искам. Една от причините, поради които казвам, че ми е трудно да се опиша като актьор, е, че в университета първите хора, които срещнах и които искаха да станат актьори, бяха много сериозни в това отношение и някои от тях се справиха много добре." Един от нейните връстници е Саймън Ръсел Бийл. "Те бяха съсредоточени и професионални, много ясно съзнаваха, че участват в една традиция и професия. Аз много добре осъзнавах, че не съм такава."

За Суинтън все още съществува връзка между това да спре да пише поезия и да започне да играе. "Имам предчувствие, че трябва да спра да изпълнявам и тогава отново ще започна да пиша". Тя прави пауза. "Хайде да обядваме." Иска ли да спре да изпълнява? "Да. О, да. Винаги съм искала да спра." Обзалагам се, че повечето хора биха предпочели твоята кариера, отколкото да бъдат поети - казвам аз. "Е, вероятно. Което ме прави още по-глупава, тъй като не познавам хубавото, когато го видя".

Минаваме покрай мъж с три пудела. Суинтън спира, за да поговорим. Дот започва да лае по едно от кучетата. "Дот! Не използвай този език!" – скарва се тя като една разочарована майка. "Много съжалявам", казва тя на собственика на пудела. Ето защо Дот е единствената от петте спрингъри, която досега не е направила филмова кариера, казва тя. "Дот е свободен радикал. Не е склонна да изпълнява едно и също кадър след кадър. Тя е над всичко това. Твърде е еволюирала."

Докато се разхождаме, тя се оглежда с възхищение - към хоризонта, езерото, дърветата. "Ето защо живея тук." Тя разтваря широко ръце. "Заради това. И за да си побъбрим с някой мъж с няколко пудела!"

Тя ме води към Dores Inn на брега на езерото Лох Нес. Казва, че навлиза в нов етап от живота си. Близнаците вече са напуснали дома - Ксавие работи в областта на филмовия реквизит, а Онор е в третата си година на университета в Единбург.

По време на обяда Суинтън разказва, че първото й филмово семейство винаги ще бъде бандата на Джарман, с която е направила девет филма за девет години. Това е било фантастично време - тя е намерила толкова много приятели, открила е толкова много за себе си, живяла е в скуат в квартал "World's End" в Челси и всеки уикенд е ходила на демонстрации в подкрепа на миньорите или срещу клауза 28 и войната в Залива. Но също така оставя ужасни белези.

Подобно на повечето си приятели по онова време, тя се определя като куиър, но за Суинтън това е по-скоро въпрос на мястото ѝ във вселената, отколкото на сексуалността ѝ. "През 20-те си години живях в изцяло куиър среда и това беше точно в момента, в който куиър се възвръщаше, защото винаги е бил обидна дума. Случи се така, че аз освен всичко бях странно дете. Хората казваха, че съм странна". Никога и никъде не се е вписвала съвсем добре и за пръв път е почувствала, че се вписва.

Но годините на Джарман имат травмиращ послепис. "Дерек почина през 1994 г. и през тази година отидох на 43 погребения, всичките заради СПИН. Единственият човек, който наистина разбираше какво преживявам, беше баба ми, която преживя две световни войни, и каза: "Това е войната на твоето поколение".

Тя споменава филма "Това е грях" на Ръсел Т. Дейвис за група млади приятели мъже, попаднали в СПИН епидемията. В сериала героинята Джил, която живее с момчетата, ги посещава в болницата. Тя държи ръцете им, докато умират, като заместител на отсъстващите родители, които се срамуват от болестта на децата си. "Аз бях това момиче", казва Суинтън. "Това беше моят опит. Това беше атмосферата в края на 20-те и началото на 30-те ми години. Най-трагичното беше липсата на подкрепа от семействата. Много хора не можеха да се приберат вкъщи, затова оставаха при нас и ние се грижехме за всички, доколкото можехме."

Накрая Лондон и асоциацията му с изгубените приятели стават твърде болезнени и тя напуска. "Колективният начин, по който живеехме, се разпадна заради това, че хората се разболяваха и умираха или се прибираха у дома, или напускаха страната. Дойдох тук, в Хайлендс, когато се родиха бебетата ми, и никога не се върнах. Все още ми е трудно да се върна в Лондон. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които съм прекарвала там повече от една нощ." По същото време, когато се появява епидемията от СПИН, британската култура е унищожена от Тачъризма - тема, която се разглежда в "Сувенир, част II". "Начинът на финансиране на филмите се промени. Ако искахте да снимате филм, трябваше да напишете пет страници с формуляри, в които да посочите как филмът ще донесе печалба."

Понякога таблоидите представят Суинтън като водеща живот на разгул в Хайлендс. Бащата на 24-годишните ѝ близнаци е бившият ѝ партньор, художникът и писател Джон Бърн. Още през 2008 г. тя е обект на смазващи истории за menage a trois с Бърн и нейния любовник художник Сандро Коп, който е с 39 години по-млад от Бърн. Истината е по-прозаична, казва Суинтън - тя и Бърн са се разделили, но щастливо съжителстват, а Коп е бил неин партньор (и продължава да бъде такъв и до днес).

През последното десетилетие тя преживява още един продължителен период на скръб. През 2018 г. бащата на Суинтън умира, седем години след майка ѝ. "Моето преживяване на скръбта е един вид изпразване", казва тя. "Всички истории спират, пред теб няма път. Всичко просто почернява и отнема много време, за да го преодолееш."

Суинтън казва, че мозъкът ѝ се е изпразнил и по друг страшен начин. Тя все още се възстановява от дълъг Ковид. В продължение на три седмици през август тя не може да стане от леглото. "Кашлях като стар джентълмен, пушил лула в продължение на 70 години, и имах гаден световъртеж. Отървах се сравнително леко, но най-лошото е как това се отрази на мозъка ми.

"Снимах два филма, за които трябваше да науча много текст. Единият беше на Уес Андерсън и той обича да говориш като ускорен влак. Обикновено съм доста бърза в ученето и възприемането на нещата, но това беше като да дъвчеш наистина голямо парче дъвка. Не можех да запомня репликите си." Справя ли се сега? "Повече или по-малко, но все още забравям неща. Трябва да упражнявам мозъка си."

Но, казва тя, има и положително изпразване, което е резултат от осъществяването на всякакви дългосрочни проекти, вариращи от всепоглъщащи (да види как децата ѝ израстват в "мили, свързани и ангажирани" възрастни) до едва 15-те години, които е прекарала в „Мемория“. Суинтън споменава още един проект, който е бил особено важен за нея. "Имахме кампания за закупуване на вилата на Дерек в Дънгънес и превръщането ѝ в убежище за артисти, което успяхме да направим въпреки пълното затваряне на страната. 

Питам я дали планира да забави темпото. "Не, ако не друго, чувствам, че искам да се развивам в нещо различно." Сериозно ли е желанието ѝ да спре да играе? "Да, мисля да се преквалифицирам в палиативен болногледач", казва тя изневиделица. Тя разказва, че е била свидетел на любящата подкрепа, която родителите ѝ са получили от професионалните болногледачи в края на живота си, и на въздействието, което това е оказало върху нея.

Идеята за Тилда Суинтън като палиативен болногледач звучи толкова невероятно, но пък много от нещата, които тя е направила, са били такива. Когато близнаците завършват училище Щайнер на 14 години, тя съосновава средно училище, базирано на същите принципи, за да завърши образованието им. (Всички ученици, които кандидатстваха за по-нататъшно образование, бяха приети, без да полагат изпити.) Когато решава, че Хайлендс би имал полза от филмов фестивал, тя създава пътуващ фестивал заедно с режисьора Марк Кузинс. 

Късен следобед е и се стъмва. Хоризонтът се е превърнал във великолепно сребристо-черно.

Суинтън посочва забележителностите, докато ме кара обратно към летището. "Тук се провежда музикалният фестивал RockNess", казва тя. "Не е ли страхотно име? Можете ли да си представите RockNess на това поле? Обичам фестивалите." Тя ми разказва за една благотворителна организация в Инвърнес, наречена Spokes for Folks, която осигурява велосипеди с двойни колички за възрастни хора и хора с увреждания. 

Тя поглежда към Роузи. "Мога да кажа, че тя се чувства много добре с теб. Потънала е в теб като разтопено сирене". Казвам ѝ, че бих бил щастлив и с петте кучета на коляното си. "Когато Сандро не е тук, спя с всички тях в леглото. Това е най-прекрасното чувство. Такива прегръдки."

Мисля си за плановете ѝ за велопоходи за възрастни хора, за филми като "Мемория", които нямаше да бъдат заснети без нейната упоритост, за училището, което е построила за децата си, за мобилния филмов фестивал, и ми се струва, че Суинтън е един от големите практици в живота. Тя се смее.

"Ако трябва да намерим дума за това, аз всъщност винаги съм продуцирала и обичам да продуцирам. Винаги ще искам да продължа да продуцирам; не непременно да участвам във филма, а да бъда отстрани на ринга с гъба, кофа и кърпа на врата. Правя това от самото начало."

Не става въпрос само за филми. Възможно е в бъдеще тя да се занимава с продуциране на съвсем друга арена. Единственото, в което можем да бъдем сигурни, е, че тя все още ще държи гъбата в ръка и кърпата около врата си.