Йоланда Гонзалез за литературата, отговорността и новите повествователни форми

В епоха, белязана от екологични и социални сътресения, писателката Йоланда Гонзалез предлага един нов, смирен и същевременно смел поглед към мястото на човека в света – като неразделна част от природата, а не неин господар. Раговаряме с нея за трансформиращата сила на литературата, за нуждата от хибридни повествователни форми, които отговарят на сложността на настоящето, както и за своя роман „Риданието на океана“ – разтърсваща метафора за упадъка на цивилизацията и крехкостта на живота. Срещата ѝ с българските читатели по време на фестивала „Летерапопули“ разкрива не само творческата ѝ мисия, но и надеждата за нови колективни начини на съпротива чрез изкуство и човешка солидарност.

В творчеството си често разглеждате връзката между човека и природата. Каква роля според Вас трябва да играе природата в съвременното разказване на истории?

Екологичната и социалната криза, която преживяваме днес, ни принуждава да погледнем по различен начин на връзката ни с природата. Антропоцентричният възглед за човеците като висши същества, господари на природата, която е в услуга на нашата цивилизация и може да бъде безкрайно експлоатирана, вече не е валиден. Време е да слезем от пиедестала и да погледнем на себе си като на неразделна част от живата мрежа, от която зависим. Природата вече не е само ресурс или буколическа, или пък трагична сцена, на която се разиграват човешките конфликти и страсти. Тя е активна, има силата да действа и да общува. Ние сме природата. Разглеждането и представянето на това тектонично движение е огромно предизвикателство за съвременното западно изкуство и литература, исторически съсредоточени върху конфликтите между човешките същества.

Пишете в различни жанрове – от социален реализъм до спекулативна литература. Как избирате формата на повествованието за всяка история?

Възприемам повествователните жанрове по-скоро като набор от инструменти, отколкото като строга рамка, която да класифицира произведенията. За съжаление, в името на търговската ефективност, днес всичко трябва да бъде перфектно класифицирано. Що се отнася до мен, всеки разказ и всяка тема се нуждаят от собствено третиране, търсят собствена форма и обикновено се нуждаят от хибридни повествователни стратегии. Аз не пиша исторически романи, нито социален реализъм, нито научна фантастика, нито политическа сатира... Слушам, смесвам нещата, правя грешки, защото резултатът не винаги е на висотата на очакванията ми, започвам отново, опитвам друга форма, друг цвят, друга текстура...

Бихте ли ни разказали повече за „Риданието на океана“? Кои са основните теми, които изследвате в романа?

„Риданието на океана“ е роман за разрушението и самоунищожението. Как постепенното и ускорено унищожаване на нашата планета може да доведе до самоунищожение на собствения ни вид. Главният герой е океанът, този непознат и загадъчен воден басейн, който се е превърнал в огромно сметище и сцена на всякакви кланета и престъпления. И китовете, тези велики бозайници, натоварени с митологично и метафорично значение, но и реални животни от плът и кръв, жертви на големия промишлен китолов, започнал през XVI век. Маслото от китолова е нещо като бионергиен добив използван още от шестнайсети век за осветяване на градовете в Европа и Америка, в зората на капитализма, в името на нашия прогрес като цивилизация. Сега океаните умират, а китът в моя роман е изхвърлен на плажа в Страната на баските, точно когато в Биариц се провежда срещата на върха на Г-7 през 2019 г. Кой е отговорен? Разрушението винаги идва отдалеч. Тези два исторически момента се пресичат и отразяват един друг. Машината на властта и хората. Филип II и неговият двор и китоловците и техните семейства. Макрон, Тръмп и останалите президенти на най-богатите държави в света, изправени пред героите на контрасрещата, рибарите, сърфистите, журналистите, природозащитниците... Един огромен труп задава въпроси. Притеснени сме, страхуваме се, не искаме да знаем, да виждаме, да мислим за това кой е отговорен... "Спасете", разбира се, спасете планетата. „Спасете", разбира се, спасете, но... кой кого трябва да спаси и как, на каква цена? „Риданието на океана“ е роман, който плаче, за да събуди спящите.

Превеждали сте творби на Нагиб Махфуз. Как работата като преводач е повлияла на собственото Ви творчество и светоглед?

Работата ми като преводач беше много кратка. Преведох един роман на носителя на Нобелова награда Нагиб Махфуз и след това прекратих кариерата си на преводач. Но обучението ми, пътуванията ми в арабския свят и работата ми като критик на незападна литература ме обогатиха с по-широк, незападен поглед.

Какво споделихте с българските студенти по време на творческите работилници?

В продължение на десет години бях преподавател по творческо писане в Мадрид. За мен най-важното не е изучаването на техники (които също са много необходими, разбира се), а тренирането на художественото внимание. Със студентите споделих опита от наблюдението ми на света от гледната точка на писател, жена, майка и човешко същество от началото на 21-ви век. Беше вълнуващо.

Какви послания според Вас трябва да отправят младите писатели и художници към съвременния свят?

Не е лесно да си млад и да се сблъскваш с перспективата на един разбит и рушащ се свят. Да си млад творец е още по-трудно. Вярвам, че като млади хора творците трябва да се борят за поколенческа справедливост, защото в известен смисъл сме им откраднали Земята, правото на обитаема Земя. Като артисти, писатели и художници трябва да предаваме и представяме изключителната уязвимост на човешките същества, която засяга всички нас, но особено младите хора и бъдещите поколения. Да бием тревога и да задвижим нещата.

„Летерапопули“ е нов литературен фестивал, който събира писатели, художници и читатели в диалог по актуални глобални теми. Каква роля според вас могат да изиграят подобни събития за преосмисляне на мястото на литературата по време на криза?

Този фестивал ме вдъхнови с участието на младите хора, с емоционално интелигентната си публика, с атмосферата на Стария град... Особено интересен е начинът, по който фестивалът използва музиката като транспортно средство, което помага на текстовете да докоснат публиката по време на литературните четения. Във всички времена на криза изкуството е играло роля в изграждането на колективно съзнание, което е акт на съпротива. Изправени пред тази нова криза с огромни размери, ние трябва да измисляме такива оригинални и нови начини за съпротива. Нови художествени форми. И фестивали, защото фестивалите винаги са били място за срещи и обмен на опит и идеи. В древността пловдивчани са се събирали на театрален фестивал, за да се изправят срещу трагедията и да се съпротивляват. Въпреки технократите, които биха искали да ни затворят вкъщи пред екраните, ние сме тук, на една и съща сцена, в „Летерапопули“. И продължаваме да работим.

Йоланда Гонзалез Летерапопули Риданието на океана интервю