Елизабет Костова: „Всяка книга има свой собствен процес“

Разговорът с Елизабет Костова естествено прелива между литература, памет и гражданска ангажираност, така както и книгите ѝ вплитат лични истории в по-големи исторически и културни контексти. Авторката на „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земята на сенките“, както и основателка на Фондация „Елизабет Костова“, говори за творческия хаос, редакцията и за дисциплината да се връщаш към текста всеки ден. В този разговор тя разкрива упражненията, с които поддържа писането си живо, значението на колегиалността между авторите, специалното място на предметите като носители на история и сюжети, както и детайли за новия роман „Mystery Play“, в който един намерен предмет отключва мрачна семейна и театрална тайна.

Можете ли да ми разкажете за творческия си процес при работата по една книга? Знам, че обикновено отнема много време. Казвали сте, че се опитвате да започвате една книга веднага след другата. Все още ли е така? И как подхождате към всяка тема, с която работите?

Елизабет Костова: Отнема ми много време. Отчасти защото съм много бавна, а отчасти защото имам натоварен живот. Също така, знаете, много писатели работят и по други неща, работят на пълен работен ден. Аз преподавам. Вече не работя на пълен работен ден като преподавател, но работя с фондацията „Елизабет Костова“ и по местни каузи в САЩ, защото искам да бъда част от света.

Но също така съм и много бавна. Когато работя, мисля много. Пиша бързо и после мисля дълго. Стигнах до заключението, че всяка книга има свой собствен процес. Всяка от книгите ми е написана по малко по-различен начин. Затова ми е трудно да кажа, че имам един творчески процес. Едно нещо, което се опитвам да правя, е да пиша всеки делничен ден. Дори и да съм много заета, се опитвам. Не винаги успявам, но се опитвам да пиша всеки ден за кратко време, може би за час. Когато имам важен краен срок, тогава мога да пиша 12-14 часа на ден или да редактирам. Мисля, че основното нещо, което е общ процес за мен, е, че пиша по хаотичен начин. Познавам много писатели, които пишат много прецизно. Докато пишат, те обработват и полират и правят нещата перфектни. А аз пиша по емоционален начин. И това често води до години редакция. Когато написах втория си роман, „Крадци на лебеди“, прекарах над година с целия материал, който бях написала, често го организирах на пода в офиса си, пренареждах историята, защото тя е разказана в доста сложен, многопластов ред и трябваше да разбера как ще проработи, след като напиша тези части, например в тази книга има кореспонденция между двама души, която писах в продължение на година. И имах тази кореспонденция, каквато бихте намерили в стара кутия. Трябваше да я разделя и да я вмъкна постепенно в книгата и останалата част от историята. Така че правя огромно количество редакции.

Книгата, която сега завърших, редактирах почти три години. Много бавно. И трябваше да се опитам да поправя много проблеми в сюжета. Аз изобщо не пиша по формула. Мисля, че когато хората пишат, те намират формула и я повтарят отново и отново. Това не ме интересува като писател. Искам да се развивам с всяка книга. Така че това е един доста труден процес. Но аз също така много се възхищавам на хората, които имат много, знаете, отличителни навици. Това е начинът, по който аз правя нещата. И мисля, че това също може да бъде много, много продуктивен начин на работа.

Вие преподавате и творческо писане. Имате ли любимо упражнение, което давате във ваши часове? Това ме интересува, защото съм била в различни групи по творческо писане и е много интересно как всеки има различен подход. Какъв е вашият подход към предмета и прилагате ли някое от упражненията в собственото си писане?

Елизабет Костова: Имам основно упражнение за писане, което правя сама. Упражнение, което обикновено правя няколко години, после си вземам почивка и после се връщам към него, но това е упражнение за писане на сутрешни страници. Ставам сутрин, докато очите ми са още почти затворени, сядам и пиша три страници с напълно свободна асоциация. И резултатът обикновено е много скучен. Просто каквото ми дойде на ум. Често е нещо тривиално. Често са оплаквания за нещо, което ме тревожи. Изхвърлям го на страницата и това ми прочиства ума за деня. И вероятно е по-скоро психологическо упражнение, отколкото литературно. Но помага на литературната ми работа, защото по някакъв начин прочиства тривиалностите и понякога емоциите. Така мога да се съсредоточа върху емоциите на героите си.

По отношение на преподаването, основното упражнение, което правя, зависи от възрастовата група и нивото на практика на класа, с който работя. Когато работя с по-млади или по-малко опитни писатели, упражнението, което обичам да правя, е за целия клас, да речем в гимназиален етап, където не всички са сериозни писатели, но всички са мои ученици за този период. Обичам да каня целия клас да създаде история, може би сюжетна линия, обикновено ситуация. След това записвам ситуацията на дъската. И започвам да моля хората да предложат някои герои. И накрая имаме нещо като рубрика със сюжет, герои, време и място. И след това моля учениците да се концентрират върху първото изречение. Намирам първите изречения за изумителни. Обичам да ходя в книжарницата и просто да чета всички първи изречения. Помислете за любимите си литературни произведения, те имат невероятни първи изречения.

След това, ако класът е голям, често моля всички да прочетат първите си изречения на глас. Може би никога няма да стигнем по-далеч от обсъждането на първото изречение, но все пак това е нещо, което ме интересува особено при по-младите или по-малко опитни писатели. И мисля, че им помага да видят цялата сложност на съставянето на едно художествено произведение.

Често работя с много сериозни, много опитни писатели, включително на семинарите в Созопол. И едно от основните неща, които правя там, е да провеждам класически уъркшоп, където хората са си изпратили творби един на друг преди това. Но едно от нещата, които правя, е винаги да моля хората да не изпращат творби, с които вече се гордеят. Просто да изпратят творби, които са в процес на разработка, и да донесат проблем. Аз винаги нося и свой проблем, защото имам проблеми всеки ден на бюрото си. И така, винаги нося, без да доминирам, просто една творба, с която наистина имам затруднения. И аз самата получих невероятна помощ от тези семинари. Хората наистина мислят, помагат си един на друг да мислят. И това само по себе си е чудесно упражнение.

Аз все още имам приятели от магистърската си програма и всички четем творбите си 23 години по-късно в ръкопис. Имам приятелка, която публикува книга миналата година, чудесна книга, тя всъщност дойде на семинарите в Созопол, преди да я публикува. Прочетох книгата ѝ в две или три версии. Тя също чете всичките ми произведения.

Помагаме си взаимно, особено с персонажите. Мотивациите на героите, начинът, по който се изразяват в хода на историята. И така, когато прочетох публикуваната ѝ книга, знаех две други версии на нея. И когато тя прочете новата ми книга догодина, ще си помисли: „О, тя наистина е изрязала онази част, която я посъветвах да изреже.“ Мисля, че колегиалността и взаимното уважение са много важни в писателската общност.

Струва ми се, че предметите са много значими във вашите произведения. Като книгите в „Историкът“ и урната в „Земята на сенките“. Как използвате предметите като сюжетни инструменти и какво бихте казали, че те представляват за вас в писането ви?

Елизабет Костова: Знаете ли, обичам този въпрос, защото предметите са наистина важни за мен в писането и мисля, че това е така, защото виждам света през призмата на историята. А предметите са конкретните доказателства, които имаме за историята, независимо дали става дума за археологически обект или артефакт, или нещо като тази маса, която има история на дизайна си. Повърхността ѝ вероятно е предназначена да прилича на кожа или дърво с грапава текстура. Много ме интересува фактът, че това е част от човешката ни история, че реагираме, когато видим нещо, което прилича дори на дърво или кожа. Мисля, че в предметите се крие и голяма мистерия. Те са безмълвни. Трябва да ги разчитаме такива, каквито са, било то по отношение на дизайна им или по отношение на произхода им. Мисля, че ако не бях станала писателка, вероятно щях да се интересувам от нещо като кураторство в музей. Много ми харесва идеята, че историята ни говори чрез предметите.

Предметите са много интересни, особено намерените предмети. Написах един от разказите си по този начин. Намерих една рисунка, на гърба ѝ имаше име и в крайна сметка намерих художника онлайн. После реших да измисля история за това как би изглеждала подобна среща в друг контекст.

Елизабет Костова: Много ми харесва идеята ви да направите това, защото съчетава детективска работа с въображение.

Следващата ви книга е със заглавие „Mystery Play”. Можете ли да ни разкажете малко за нея?

Елизабет Костова: Разбира се. Това е историята на един млад мъж на 20 години, американец през 2016 г., който е отгледан от майка си, с която е много близък. Точно преди началото на книгата тя умира, а той остава опустошен и скърбящ. Връща се в апартамента ѝ в Бостън, където е израснал, за да го изчисти и продаде. Много тъжна работа. И докато е там, той намира един предмет. Намира предмет, който никога преди не е виждал там, и е изненадан, защото познава добре апартамента, познава добре майка си, или поне така си мисли. Решава да задържи този предмет и странни и мрачни неща започват да му се случват, когато го взема със себе си у дома. Свързано е с историята на театъра, откъдето идва и заглавието. Има връзка с историята от края на 19-ти и началото на 20-ти век и възхода на съвременното актьорско майсторство.

И за финал, какво виждате като потенциална история в бъдещето? Намерили ли сте следващия си предмет? Пишете ли нещо ново? И също, какви са надеждите ви за фондацията през следващите няколко години? Наближавате 20 години.

Елизабет Костова: Да, почти сме стигнали дотам. За следващата си книга реших, което е необичайно, да си взема малка почивка. Искам да напиша много лични есета, за които отдавна събирам материал. Искам също да прегледам предметите, които притежавам, предметите в офиса си, да напиша за тях, включително и за документи, и след това да ги раздам или унищожа, да направя нещо като прочистване, прочистване на писането. Сигурна съм, че друг роман или предмет ще дойде и ще ме намери в някакъв момент.

Що се отнася до фондацията, имам няколко неща, едното е, че през последните няколко години разработихме по много прекрасни нови програми, в голяма степен благодарение на Виолета Радкова, която е изключително иновативен директор. Надявам се, че ще продължим да ги развиваме. Някои от тях включват и други форми на изкуство. Надявам се също, че ще станем все по-отворени към недостатъчно представените групи от художници, писатели и хора тук, в България, включително от етническа гледна точка и по отношение на имиграцията. Това са някои от надеждите ми за следващите 20 години.

Елизабет Костова интервю Историкът Земята на сенките Mystery Play