Ричард Фланаган препрочита Храбал и Толстой

Ричард Фланаган разказва за книгите на живота си пред The Guardian. 

Най-ранният ми спомен за четене

Майка ми ми четеше „Шумът на върбите“ на Кенет Греъм – и го четеше отново и отново, защото аз обичах книгата и нея. Бях на около три години. Живеехме в малко миньорско градче в средата на тропическата гора. Винаги валеше и дъждът барабанеше по ламаринения покрив. До днес това е звукът, който копнея да чуя, когато се отпускам с книга в ръка – глас в бурната тъмнина, който ми напомня, че не съм сам.

Любимата ми книга в подрастващия период

Книгите бяха одисея, в която се губех и намирах, а новите любими книги постоянно бяха заменяни от следващите чуднотии. Вместо любима книга имах любимо място: местната обществена библиотека.

Наслаждавах се на неизмеримо количество боклуци, като започнем от комикси и бавно преминем към евтини уестърни и лоша научна фантастика, а след това към чудесно зловещите трилъри на Харолд Робинс, Анри Шариер, Алистър МакЛийн и Джаки Колинс, като неравномерно се отклонявах към привлекателните мистерии на света на възрастните.

Книгата, която ме промени като тийнейджър

„Чужденецът“ на Албер Камю. Тя обаче не ми донесе някакво разтърсващо прозрение. Бях на 11 години. Погълнах я, както бихте погълнали неизбухнала касетъчна бомба.

Писателят, който промени мисленето ми

Когато бях на 27 години и работех като портиер за местния съвет и броях посетителите на изложби, четях все по-трескаво откъси от „Метаморфозата“ на Кафка. Трябваше да я държа скрита под масата, на която седях, балансирайки я на коленете си. Сплотено семейство, което изоставя сина си, защото се е превърнал в гигантска хлебарка, а след смъртта му се възхищава на жизнеността и външния вид на дъщеря си? Осъзнах, че писането може да направи всичко и ако не се опита, не струва нищо. Под тази книга имаше тетрадка с началото на първия ми роман. Зачеркнах го и започнах отново.

Книгата, която ме накара да искам да стана писател

Не книга, а един писател ми подсказа, че може би е възможно за мен – толкова далеч от всичко – да стана писател. И това беше Уилям Фокнър. Той изглеждаше, ами, тасманийски. По-късно открих, че в Латинска Америка изглежда латиноамериканец, а в Африка – африканец. Той е и французин. Въпреки това никога не напуска и не изоставя родния си град Оксфорд, Мисисипи, а вместо това го превръща в своя тема. Преди няколко години бях обявен за почетен гражданин на родния град на Фокнър. Чувствах се като у дома си.

Книгата или авторът, към които се връщам

Когато бях млад, Томас Бернхард ми се струваше суров, дори неприятен. Но може би неговият безгласен смях, инстинктивното му отвращение, когато се сблъсква с властта, и магическата му ярост говорят за нашето време.

Книгата, която препрочитам

Повечето години – „Прекалено шумна самота“ на Бохумил Храбал, човечна и дълбоко забавна; и „Анна Каренина“, на всеки десет години, през които откривам, че лудият граф Лев отново е написал напълно различен и дори по-удивителен роман от този, който съм чел последния път.

Книгата, която никога не бих могъл да прочета отново

Когато ме помолиха да говоря в Италия за любимия ми комичен роман, препрочетох „Сензационни новини“ на Ивлин Уо. Беше ми дошъл в повече. Основното ми разочарование беше от самия мен, сякаш току-що бях загубил ръка или крак и ако просто се огледах, те щяха да се появят отново. Но това не се случи.

Книгата, която открих по-късно в живота си

Големите стилисти рядко пишат велики романи. Маргьорит Дюрас, която за мен беше скорошно откритие, беше изключение. За нея стилът и историята бяха неразделни. Най-добрите ѝ книги са яростни, чувствени, директни – и все пак в крайна сметка загадъчни. Току-що прочетох и всички чудесни романи на Карис Дейвис, които заслужават много по-голяма читателска аудитория.

Книгата, която чета в момента

Мемоарите на Константин Паустовски „Повест за живота“, в които авторът среща беден, но щастлив човек в гладуващата Москва от 1918 г., който има малка градина. „Има най-различни начини да се живее. Може да се бориш за свобода, може да се опиташ да преобразиш човечеството, а може и да отглеждаш домати.“ Бог стига до Битие. Историята стига до Ленин. А литературата стига до хората, които отглеждат домати.

Ричард Фланаган Кафка Букър The Guardian