Седмично четиво: „ Джеймс“ на Пърсивал Евърет

Когато Джим разбира, че ще бъде продаден в друг град и завинаги разделен от жена си и дъщеря си, той бяга от дома на господаря си, опитвайки се да измисли план, който ще му позволи да ги откупи. В същото време Хък бяга от злия си баща, присъединява се към Джим и двамата предприемат опасно пътешествие със сал по Мисисипи към свободните северни щати, където робът Джим ще стане свободния човек Джеймс. Навсякъде следван от Хък, Джим, който тайно се е научил за чете и пише, описва своята история от бягството до щастливата среща със семейството си и до бунта на робите, който оглавява. Своеобразен римейк на „Приключенията на Хъкълбери Фин“, „Джеймс“ е роман, написан с нежност и ирония на езика, който Джим е научил от книгите, и на този, който говорят черните му събратя. Обявен е от „Ню Йорк Таймс“ за абсолютен бестселър и за една от десетте най-добри книги на 2024 г., удостоен е с наградата „Къркъс“, с Националната награда за художествена литература и е номиниран за наградата „Букър“.

Представяме откъс от първа глава на книгата. 

Малките разбойници се спотайваха сред високите треви. Луната не беше съвсем пълна, но затова пък бе ярка и светеше зад тях, тъй че ги виждах като през деня, макар да беше късна вечер. В тъмното проблясваха светулки. Докато стоях пред кухненската врата на мис Уотсън, откъртих с крак една разхлабена дъска на стъпалото, като знаех, че на другия ден ще ме накара да я оправя. Чаках я да ми даде от царевичния хляб, който беше приготвила по рецепта на моята Сейди. Чакането заема голяма част от живота на роба – чакаш ли, чакаш, и пак чакаш. Чакаш за нареждания. Чакаш за храна. Чакаш да ти свършат дните. Чакаш за справедливо заслужена християнска награда в отвъдното.

Онези бели момчета Хък и Том ме наблюдаваха. Все се забавляваха с някаква игра, където аз бях или злодеят, или жертвата, но при всички случаи тяхна играчка. Шаваха там сред комари, щипалки и други хапещи гадинки, но не приближаваха към мен. И тъй като винаги се отплаща да даваш на белите хора каквото искат, пристъпих в двора и се провикнах в нощта:

- Абе кой се крие там в тъмното, а?

Те се размърдаха и се изкикотиха сподавено. Тези момчета не биха могли да се промъкнат незабелязано до глух и сляп човек, докато оркестър свири с пълна сила. Бих предпочел да си губя времето в броене на светулки, отколкото да се разправям с тях.

- Що не взема да си затътря старите кокали на верандата, та да изчакам да разбера отде иде този шум? Като нищо може да е някой демон или пък вещица. Я по-добре да съм тук, на безопасно място.

Седнах на най-горното стъпало и се облегнах на колоната. И тъй като бях изморен, затворих очи.

Момчетата си зашушукаха възбудено, а аз чувах шепота им ясно, сякаш беше звън на камбана.

- Заспа ли вече? – попита Хък.

- Май да. Чувал съм, че негрите заспивали ей така, отведнъж – отвърна Том и щракна с пръсти.

Хък му изшътка.

- Предлагам да го вържем за колоната, както се е опрял на нея – каза Том.

- Не – отсече Хък. – Ами ако се събуди и вдигне врява? Ще ме спипат, че съм бил навън, а не в леглото.

- Добре де. Ама знаеш ли какво? Трябват ми свещи. Ще се промъкна в кухнята на мис Уотсън да взема.

- Ами ако събудиш Джим?

- Никого няма да събудя. И гръмотевица не може да събуди заспал негър, толкова ли не го знаеш? Не гръмотевица, не светкавица, не рев на лъв. Чух за един, дето проспал цяло земетресение.

- Как мислиш, какво ли се усеща при земетресение? – попита Хък.

- Същото като татко ти да те събуди посред нощ.

Момчетата тромаво запълзяха по скърцащите дъски на верандата и влязоха в кухнята на мис Уотсън. Чувах ги да тършуват вътре, да отварят шкафове и чекмеджета. Държах очите си затворени и не понечих да прогоня комара, кацнал на ръката ми.

- Ей ги – обади се Том. – Ще взема само три.

- Не може ей тъй да отмъкнеш свещите на старица – възрази Хък. – Това е кражба. Ами ако вземат, че обвинят Джим?

- Хубаво де, ще ѝ оставя монета от десет цента. Повече от достатъчно е. Тогава няма да заподозрат роб. Че откъде роб ще има десет цента? Хайде да се омитаме, преди да се е появила.

Момчетата излязоха на верандата. Явно не осъзнаваха какъв шум вдигат.

- Да беше оставил и бележка – рече Хък.

- Няма нужда – отвърна Том. – Монетата стига.

Почувствах, че момчетата насочват погледите си към мен. Останах неподвижен.

- Какво правиш? – попита Хък.

- Ще скроя шегичка на Джим.

- Само ще го събудиш, това ще направиш.

- Тихо де.

Том застана зад мен и хвана периферията на шапката ми над ушите.

- Том – запротестира Хък.

- Шшт. – Том повдигна шапката ми от главата. – Само ще я закача на онзи пирон там.

- И с каква точно цел?

- Като се събуди, ще си помисли, че вещица я е преместила. Ще ми се да му видим реакцията.

- Ами, хубаво, закачи я бързо и да се махаме – подкани го Хък.

Някой се раздвижи в къщата и момчетата хукнаха като подгонени. Стъпките им бързо заглъхнаха.

Чух на прага на кухнята да застава човек.

- Джим?

Беше мис Уотсън.

- Да, госпожо?

- Ти да не спиш?

- Не, госпожо. Вярно, много съм уморен, но не спя.

- Влиза ли в кухнята ми?

- Не, госпожо.

- А някой друг влиза ли?

- Не видях таквоз нещо, госпожо. – Самата истина си беше, защото през всичкото време си бях държал очите затворени. – Никого не зърнах в кухнята ви.

- Ето ти царевичния хляб. Кажи на Сейди, че харесах рецептата ѝ. Попромених нещичко, та да го подобря.

- Да, госпожо, ще ѝ кажа.

- Хък да се е мяркал наоколо? – попита тя.

- Видях го по някое време.

- По кое време?

- Не беше много отдавна – отговорих.

- Джим, сега ще ти задам въпрос. Влизал ли си в библиотеката на съдията Тачър?

- В кое?

- В библиотеката.

- Питате за оназ стая с многото книги ли?

- Да.

- Не, госпожо. Книгите съм ги зървал, но в стаята не съм бил. Защо ме питате?

- О, защото намерил книга, свалена от един рафт.

Разсмях се.

- Че какво ще правя аз с книга?

Тя също се засмя.

Царевичният хляб беше увит в тънка кърпа и се наложи да го местя ту в едната, ту в другата си ръка, защото пареше. На драго сърце бих си гризнал от него, усещах се прегладнял, но ми се искаше Сейди и Елизабет първи да го опитат. Щом влязох, Лизи се завтече към мен и взе да души въздуха като хрътка.

- Какво помирисвам? – попита.

- Ами, царевичния хляб ще да е – отвърнах. - Мис Уотсън го приготви по специалната рецепта на майка ти и наистина ухае хубаво. Рече, че попроменила нещичко.

Сейди се приближи до мен и ме целуна по устата. Помилва лицето ми. Устните ѝ бяха меки. Затова пък ръцете ѝ бяха загрубели и мазолести като моите от полската работа, макар и запазили нежността си.

- Утре непременно ще ѝ върна кърпата. Белите не забравят такива неща. Сигурна съм как всеки ден отделят време да си броят кърпите, лъжиците, чашите и други такива.

- Самата истина си е. Помниш ли как бях забравил да върна онова гребло в бараката?

Сейди сложи хляба на поодялания пън, който ни служеше за маса, и го наряза. Даде по едно парче на мен и Лизи. Аз отхапах, Лизи също. Спогледахме се.

- А пък така хубаво миришеше – рече детето.

Сейди си отчупи залче и го лапна.

- Кълна се, на тая жена не ѝ е писано да готви.

- Трябва ли да го ям? – попита Лизи.

- Не, не трябва – отвърна Сейди.

- Но какво ще ѝ кажеш, като те попита? – обърнах се към детето.

Лизи се прокашля.

- Ще ѝ кажа: „Мис Уотсън, таквоз ми ти царевичен хляб никога не бях вкусвала“.

- „Такъв царевичен хляб“. Поне граматиката да е вярна.

- „Такъв царевичен хляб не бях вкусвала“ – поправи се тя.

- Браво – похвалих я.

През вратата на колибата надникна Албърт.

- Джеймс, ще дойдеш ли при нас?

- Идвам ей сега. Сейди, нали не си против?

- Върви – рече тя.

Излязох и отидох при големия огън, около който бяха насядали мъжете. Поздравих и седнах. Заприказвахме се за случилото се с избягал роб в друга ферма.

- Яко са го пребили – рече Дорис.

Дорис беше мъж, но това явно не бе имало значение за робовладелците, които го бяха кръстили така.

- Всичките да горят в ада – промърмори Стария Люк.

- А с теб какво стана днес? – попита ме Дорис.

- Нищо.

- Все нещо трябва да ти се е случило – настоя Албърт.

Чакаха ме да им разправя история. Явно ме биваше за това.

- Само дето днес се озовах в Ню Орлиънс. Иначе нищо особено нямаше.

- Къде? – ахна Албърт.

- Позадрямах по пладне или така си мислех поне, но докато се усетя, ей ме на оживена улица с коли, теглени от мулета, и какво ли не още около мен.

- Ти май си се побъркал – обади се някой.

Зърнах Албърт да ми дава знак, че наблизо има бели хора. Тогава чух шум от тромави движения в храстите и разбрах, че са онези момчетии.

- Та, както ви рекох, видях шапката си окачена на пирон. А не бях я турил аз там. Почудих се как ли се е озовала на пирона. И тогава се сетих, че трябва да е дело на вещици. Не че ги видях, ама няма кой друг да е бил. Та тая вещица, дето ми взе шапката, тя ме е пратила в Ню Орлиънс. Можете ли да повярвате, а?

Промяната в говора ми извести другите за присъствието на белите момчета. И вече не толкова разказвах история, колкото изнасях представление за пред хлапетиите.

- Ти да видиш! – възкликна Дорис. – С вещици шега не бива.

- Не ще и дума – потвърди друг.

Дочухме момчетата да се кикотят.

- Та тъй, озовах се аз в Ню Орлиънс и познайте какво – продължих. – Внезапно изотзад ме приближи един знахарин. „Какво дириш в този град?“, попита ме. Отвърнах му, че идея си нямам как съм се озовал там. И знаете ли какво ми каза той? Знаете ли какво?

- Какво ти каза, Джим? – попита Албърт.

- Каза ми, че аз, Джим, ще бъда свободен човек. И никой вече няма да ме нарича „негро“.

- Боже милостиви! – извика налбантинът Скини.

- Та този демон знахарина ми рече, че мога да си купувам всичко, дето се продава на улицата. Уиски дори, ако ща. Това как ви се струва, а?

- Уискито е питието на дявола – отбеляза Дорис.

- Не пречи, той каза, че мога да го пия, ако искам. Че мога да правя каквото си наумя. Ама все едно, няма значение.

- И що така? – попита някой.

- Първо, защото бях пратен там от вещица. И не беше истинско, а само сън. А също тъй нямах никакви пари. Туй то. Затова демонът само щракна с пръсти и ме прати обратно у дома.

- И защо е постъпил така? – поинтересува се Албърт.

- Ами защото в Орлиънс в нищо не можеш да се забъркаш, като нямаш пари, било насън, или наяве – отговорих.

Мъжете се разсмяха.

- И аз тъй съм чувал – подхвърли някой.

- Я чакайте – казах. – Май ми се счува един от онези демони в храстите. Я дайте факла, че да осветя там. Вещиците и демоните не обичат огън около тях. Топи ги като масло на тиган.

Всички избухнахме в смях, като чухме как белите момчета си плюха на петите.

Вчера, като стъпих на ония скърцащи дъски, знаех си, че мис Уотсън ще ме накара да ги оправя и да закова счупеното стъпало. Изчаках да стане по-късно сутринта, та да не събудя някого от белите. На тях им дай да си отспиват, нали си нямат работа, и все се оплакват, като ги събуди някой, колко ще да е късно.

Хък излезе от къщата и ме наблюдава няколко минути. Навърташе се наоколо ми, както когато си е наумил нещо.

- Защо не си с приятеля си? – попитах го.

- За Том Сойер ли говориш?

- Да, за същия този.

- Той сигурно още спи. Цяла нощ е будувал да обира банки и други ми ти такива.

- О, с това се занимава значи.

- Той поне така разправя. Има пари и си купува с тях книги. Все за разни приключения чете. Взе да ме ядосва малко.

- Защо така?

- Откри една пещера и понякога се събираме вътре с други момчета, но като сме там, все той иска да командва.

- Тъй ли?

- Само защото е изчел толкова книги.

- Глади те срещу косъма, а?

- Какво ще рече това?

- Ами на добичето не му е драго, да му обърнеш космите наобратно, нали?

- Аха, разбрах.

- Понякога просто трябва да приемеш за приятелите си, че са си такива.

- Джим, ти се занимаваш с добитъка, оправяш колелата на каруците, сега ковеш дъските на верандата. Кой те научи на тези неща?

Спрях и се загледах в чука, превъртях го в ръка.

- Добър въпрос, Хък.

- Е, та кой те научи?

- Нуждата.

- Как тъй?

- Нуждата те кара да свършиш работата, че иначе...

- Какво става иначе?

- Иначе те връзват на кола и те бият с камшик или те откарват със сал по реката и те продават. Но ти нямаш такива грижи.

Хък впери поглед в небето и остана замислен за малко.

- Хубаво е да гледаш небето, като няма нищо по него, само синьо. Ама и синьото може да е различно. Червеното също. Според теб какво синьо е това?

- Дроздово яйце – отвърнах. – Виждал ли си яйце на дрозд?

- Да бе, вярно, Джим, също като дроздово яйце е, само без петънцата.

- Не бива да им се вглеждаш на петънцата – кимнах. – Все едно ги няма.

- Дроздово яйце – промълви отново Хък.

Поседяхме така още известно време.

- Какво още те тормози? – попитах го.

- Мисля, че мис Уотсън е луда.

Не казах нищо.

- Все бърбори за Исус и реди молитви. Само Исус Христос ѝ е на ума. Казва, че молитвите те учели на „себеотричане“. Какво значи това, по дяволите?

- Не бива да ругаеш, Хък.

- Ето, и ти приказваш като нея. Не виждам ползата да си поискам нещо и да не го получа, защото тъй съм си вземал поука. Че аз със същата сила мога да се моля на тази дъска тук.

Кимнах.

- Кимаш, защото съм прав или защото не съм прав?

- Просто кимвам, Хък

- Заобиколен съм от луди хора. Знаеш ли какво направи Том Сойер?

- Ти ми кажи, Хък.

- Накара ни да положим клетва с кръв, че ако някой от нас издаде тайните на бандата, ще убием цялото семейство на виновника. Това не ти ли звучи налудничаво?

- Как се полага клетва с кръв? – попитах.

- Разрязваш си ръката с ножче и се здрависваш с другите, които са направили същото, та кръвта ви да се смеси. Така ставате кръвни братя.

Огледах дланите му.

- Ние го направихме с плюнка вместо с кръв. Том Сойер каза, че е същото, а как бихме могли да ограбим банка с изпонарязани ръце? Едно момче се разплака и заплаши да си каже всичко, а Том му затвори устата с десет цента.

- В момента не ми ли издаваш и ти вашите тайни? – попитах.

Хък се замисли.

- Ти си друго нещо.

- Защото съм роб ли?

- Не, не заради това?

- А защо тогава?

- Ти си ми приятел, Джим.

- О, благодаря ти, Хък.

- Няма да кажеш на никого, нали? – Той ме погледна разтревожено. – Дори ако оберем банка, пак няма да ме издадеш, нали?

- Умея да пазя тайна, Хък. Ще запазя и твоята.

Мис Уотсън дойде до вратата и просъска:

- Свърши ли с това стъпало най-сетне, Джим?

- Да, готово е, мис Уотсън – отвърнах.

- Цяло чудо е, след като този хлапак не спря да ти надува главата. Хъкълбери, веднага влез вътре и иди да си оправиш леглото.

- Да бе, нали пак ще го разбъркам довечера – възрази Хък, тикна си ръцете в джобовете на панталоните и остана на място, но му личеше как е наясно, че е престъпил правилата.

- Не ме карай аз да излизам навън – заплаши тя.

- Е, ще се видим после, Джим.

Хък изтича в къщата, като се извъртя и мина странично покрай мис Уотсън, сякаш за да избегне шамар.

- Джим – рече тя, вперила поглед след Хък.

- Госпожо?

- Чувам приказки, че таткото на Хък се е върнал в града.

Тя мина покрай мен и се загледа към пътя.

- Да, госпожо – кимнах.

- Наглеждай Хък.

Нямах представа какво точно ме молеше да направя.

- Да, госпожо. – Върнах чука в сандъчето. – Госпожо, за какво точно да го наглеждам?

Старата жена ме погледна, после премести поглед към пътя, а накрая към небето.

- И аз не знам, Джим.

Поразсъждавах над думите на мис Уотсън. Том Сойер явно не беше заплаха за Хък, просто му пълнеше главата с разни врели-некипели. Но това, че баща му се бе върнал, вече бе съвсем друга работа. И трезвен, и пиян, той редовно пребиваше горкото момче.

седмично четиво литература Джеймс Пърсивал Евърет